Очите ми

Моят литературен свят

Кои писатели остават в учебниците на следващите поколения

Ницше се бори срещу Христос, срещу морала, смирението, саможертвата. Смята ги за лицемерие. Въздига Дионис, първичното, инстинктивното, животинското. Маркс се бори за правата на угнетената класа, за живот, достоен за човека. Негласните им последователи, в това число и писатели (М. Горки като начало), се борят за възможността на човека сам да се определя в света, да изисква да бъдат спазени правата на личността му, да упражнява волята си в преструктурирането на несправедливо устроения свят, да му бъде осигурено право на лично развитие и удовлетворение от живота.

Изразяването на позиции, оценки, защита, нападки е борба. Насилственото преустройство на статуквото обаче води само до ново несправедливо устройство на света, тъй като процесът не се е случил естествено – с промяна в съзнанието на човека, на човечеството.

Мястото на борбата не е отвън, а вътре в самия човек. И борбата не е между класи и класови съзнания, за права и за външно преустройство, а е със злото в нас. С нашата собствена алчност, страст, желание за още и още блага, за контрол, за още и още себедоказване и лични победи, маскирани като патриотизъм и работа в полза на социума.

Само онези писатели, които не се бореха с външен враг, учим сега. Само те намериха място в учебниците, защото се издигнаха отвъд борбата в света, която не можеха и не искаха да контролират.

Останалите са като Ницше и Маркс – имало ги е, но са отхвърлени от здравия човешки разум. Конкретно руска литература на 20 век уча сега – Бунин не се бореше. Той се върна в спомена и създаде от него вътрешно устойчив свой свят, с помощта на който да продължи напред. Извлече от паметта не тъга и съжаление, а устои за гледна точка към реалиите на бъдещето. Съхрани красотата, естетизира я до вечност, капсулира миналото във форма, която носи естетическа наслада на душата. Не тревоги и желание за борба.

Глупавите хора само мислят, че трябва външно да се вкопчиш и да се бориш, че източните поети просто бездействат, потопени в своята невойнстваща философия, вместо да хванат мечове и да променят несправедливия свят.

Действащото добро може да е просто хармония, която да импулсира света към повече хармония; последното, което му е нужно, е меч.

Леонид Андреев – като човек е бил страстен и се е борел, но като писател успя да се издигне над борбата и да я изобрази така, че повече никой разумен човек да не поиска да посегне към нея като средство за разрешаване на проблеми между хората. В „Червеният смях“ е пресъздадена творчески и с поразителна точност цялата несъстоятелност на борбата, водеща повсеместно до лудост и до загуба на живота въобще.

Странно е, че дори и поезията – това високо изкуство – е заразена с демоните на позициите и битките и се използва като трибуна, от която да бъдат заявявани политически и идейни пристрастия. В моето време това е особено характерно – поезия, която носи патриотизъм, дори национализъм, а не общочовешки послания. Тя също ще остане някъде в периферията на битието в бъдеще – цялата тази заявяваща, декларираща, злободневна истерия, която унижава истинското, сакралното слово, чиято хранилница трябва да е поезията.

Истински красиви стихове за мен са тези на Бунин. Рядко някой разбира защо. Според Н. Гумильов са скучни, не хипнотизират. Зависи кой от какво може да бъде хипнотизиран, запленен. Мен простият бит, яснотата, звездното небе, мирисът на сено, блаженството на мирния труд са в състояние да ме хипнотизират, упоят с красотата си.

Другите руски писатели на 20 век, които ме заплениха, са Набоков, Пастернак, Булгаков, дори Солженицин и Йосиф Бродски. Кой от тях, от техните герои, се бори? Иван Денисович, героят на Солженицин, се адаптира, създава свое пространство сред ада на лагера. Същото прави всеки един от героите в творчеството на тези писатели. Мирният устойчив свят може да бъде само вътре в човека. Ако човекът съумее да го създаде. Какъв е шансът сам да промениш световния ад, съзнанията на милиони…

Създай свой свят на хармония и мир. Реално това е борба, но не по онзи агресивен начин, братоубийствен, бърз, безпощаден. Не, това е борба творческа, одухотворена и единствено състоятелна.

В учебниците е останал още Шолохов, но като представител на онзи изкуствен строй, извършил най-голямата агресия към човечеството, под претекста, че се бори за човешкото право на равенство и достоен живот. Останал е заради човечните си разкази за Дон, които някак социалистическият реализъм е пощадил да не паднат мъртви под ножа на гилотината му.

И поетите – Ахматова, Цветаева, Блок, Балмонт, Есенин, Гипиус. Поезията винаги е особено поле – високо и на символика, посредством която могат да бъдат изказани много истини. Но тя е лично пространство и всички битки тук са правилните, понеже са със себе си.

Има го и Маяковски с ранните му творби. О, той е агресивен в света, бори се, но го прави като малко невъзпитано дете. Дете заблудено, че културният, познаващ историята си, възходите и паденията си свят ще се впечатли от детинската арогантност на новака. Маяковски е просто едно интересно за изучаване явление – поетична стихия, предала себе си на интересите на идеологии и политика.

Литературата сигурно е съвкупността от всички пишещи на някакво добро ниво, на някакви значими теми, но това е моментното й състояние, синхронното. В диахронен план от нея се отърсва огромен пласт ненужно войнстване, бездарност и незначителност на фона на великото, духовното, вечното, надчовешкото.

Диана Владимирова (Диана Янкулова)

6.03.2022

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

%d блогъра харесват това: