Очите ми

Моят литературен свят

Войната в „Червеният смях“ на Л. Андреев

„Масовата психоза, истерията, враждебността, всеобщото обезумяване, психологията на отмъщаващата и громящата тълпа не са описание на случващата се война с Япония, а провокирано от нея предупреждение за бъдещите глобални конфликти, което обаче е заредено и със съзнанието, че то нищо не може да предотврати. Безсилието на отделната личност е основното, най-мъчителното страдание на героя, който вижда, че нито гневът и бунтът, нито самоунищожението могат да променят нещо. Единственото убежище за човека и за опитващото да се спаси от лудостта негово съзнание остава домът, който е обособен рязко от сферата на войната чрез цветовата си характеристика: „светлосините тапети“, „сребристите цветя“, „зеленият абажур“ контрастират с червеното, огненото, пурпурното, описващи виждането и усещането за войната. В „Червеният смях“ хаосът поглъща благословения делник, „мирното видение“, подредения от човека свят, които са твърде крехки и белязани от собственото му човешко безсилие.

Отчаянието ражда желание за разрушение и саморазрушение, което владее много от героите на Л. Андреев, но то става повод и за поставянето на фундаментални въпроси на съществуването като тези за отношенията на човека с другите, на човека с Бога и именно тези релации определят разбирането на смисъла на живота и смъртта. Другият човек се възприема двойствено – или като обект на състрадание и съчувствие, обезправен от обществото, от несправедливия земен ред, или като „картонен палячо“ – едновременно жалък и заплашителен заради непонятността на намеренията си. Осмислянето на преградата, която отделя човешките съществувания, отчуждеността, недосегаемостта на Другия довеждат Л. Андреев до идеята за „външния“ човек: „Аз често се съмнявах дори дали съществува – дотам беше целият външен, само звукове и жестове, и често ми се струваше, че не е човек, ами мяркащ се в кинематографа образ, свързан с грамофон. Той не разбираше, че е човек, че сега живее, а утре ще умре, и нищо не търсеше в живота. И когато си лягаше, когато преставаше да се движи и заспиваше, сигурно нищо не е сънувал и просто е спирал да съществува“ (Андреев, 1984, 194). Подобна трактовка, принадлежаща на доктор Керженцев от разказа „Мисълта“ (1902), дава основание тази марионетка, като каквато е видян Другият, да бъде използвана в разигравана от героя пиеса и да бъде унищожена, без убийството да е израз на себедоказване, демонстрация на превъзходство и още по-малко повод за разкаяние по-късно. Колкото по-рафинирана е човешката мисъл, толкова по-близко до злото може да се окаже тя в своята чудовищна изобретателност и в казуистиката, способна да обясни и дори оправдае всеки замисъл и деяние.“

Из „Руска литература на 19 и 20 век“, Университетски учебник, изд. „Хермес“

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

%d блогъра харесват това: