Очите ми

Моят литературен свят

„Майстора и Маргарита“ – „ръкописите не горят“

автор: Диана Янкулова (Диана Владимирова)

Ключ към разбирането на романа „Майстора и Маргарита“ за мен стана очеркът на Александър Солженицин „Моят Булгаков“. Без познаването на тогавашна Русия, на порядките, отношенията, начина на мислене, всичко изглежда като глупав неразгадаем фарс. Дълбочината идва с познанието за човешкото безсилие да се бори с машината, наречена болшевизъм. „Цялото описание на съветска Москва от 20-те години […] тази картина не може да се скрие с никаква съветска руменина – нито един квадратен сантиметър нито за век“ – казва Солженицин. Човекът е отрекъл Бога и арогантно вярва в своята егоистична, самоцелна и самонадеяна власт.

„Берлиоз искаше да докаже на поета, че най-важното е не какъв е бил Иисус – дали лош, или добър, а че въпросният Иисус изобщо не е съществувал като личност на тоя свят и че всички приказки за него са чисто и просто измислица, най-обикновен мит.“

Тази самонадеяност – атеизмът, е толкова страшна за човечеството, че самият дявол се ужасява от нея: „той уплашено огледа къщите, сякаш се опасяваше, че във всеки прозорец може да види по някой атеист.“ Тя отрича съществуването на нравствен закон, морал вътре в човека, и утвърждава само създадените от несъвършения човешки ум външни закони и постановки, с които винаги е възможно да се спекулира. Тези закони овластяват недоразвитото човешко съзнание да се разпорежда на земята, да си играе с живота-дар. Самият Сатана пита: „щом няма бог, кой тогава се разпорежда с човешкия живот и изобщо с всичко на земята?“. „Ами човек си се разпорежда“ – отговарят му. „Позволете ми все пак да ви попитам как може човек да се разпорежда, щом не само няма възможност да си изгради някакъв план дори за смехотворно кратък срок, да речем за някакви си хиляда години, но и да гарантира даже за собствения си утрешен ден?“ В човешкото самовластие липсва и елементарна логика, елементарно познание на божествените закони, на това, че „тухлата не пада на главата на някого просто ей така“. На неразумното човечество тепърва му предстои да разбере с огромна сила, минавайки през множество още страдания, „че Иисус е съществувал.“ То не знае, че неверието му в духовното не премахва самата духовност, а само отрязва пътищата му към нея и прави светът достъпен за злото. Атеистът е като в затвор, защото не вижда нищо отвъд стените на материалното. Никой не е способен да го изведе от там, защото той сам не иска. Затова от Берлиоз остава само черепът му, превърнат в чаша за вино. Духовният му „Аз“ е унищожен, нихилиран, не само в материалния, но и в духовния свят, заради неговото безверие.

В Русия е достигнат такъв етап, в който човекът познава по-добре дявола, отколкото Бога. Дяволското му е по-близко и е по-разбираемо за него. Ето защо е по-лесно да се срещне лице в лице със самия Дявол и от него да получи уроци по морал, ако това изобщо е възможно. Защото моралът до такава степен наистина го няма, че Сатаната изглежда морален сред този безбожен болшевишки свят. Хората ги арестуват, затварят в психиатрични клиники, лагери, уличават ги с доноси и злонамерени вестникарски статии. Статии, в които според усещането на Майстора – един от малцината останали с непомрачени сетива – „въпреки техния заплашителен и уверен тон, се долавяше нещо неимоверно фалшиво и несигурно“, защото „авторите казват не каквото искат да кажат и точно това ги вбесява“.

И когато друг не е способен да въздаде справедливост в този побъркан свят, това трябва да направи „нечистата сила“ – онази, призвана да вреди, но която „все добро твори“ още според „Фауст“ на Гьоте. До къде сме стигнали, щом се нуждаем от Дявола да въздаде справедливост в света ни, защото сме убили Бог, буквално, и след като наистина няма кой друг?! А тя, от своя страна, действа с методи, подобни на тези на ГПУ! Какъв порочен кръг, какъв абсурд! За нас абсурд, за други – житейска реалност. Реалността на болшевизма, на безчовечността, на сатанизма, на Ариман. „Дяволската компания“ – пише Солженицин, – „се оказва на няколко градуса по-благородна, отколкото съветско-болшевишкото, мерзостно, чак до отврат.“

Властта на човека над човека е всичко, тя засенчва дори „едва подалото се слънце“ – в лицето на „командващият специалната центурия Марк, по прякор Плъходава“. Когато той „застана пред прокуратора, на всички им се стори, че на терасата притъмня. Той беше с една глава по-висок и от най-високите войници в легиона и тъй широкоплещест, че напълно засенчи едва подалото се слънце.“ Властта на човека над човека е всичко още в древния Рим, където е създадена правната система, за първи път отрекла върховната власт на Бог, изцяло продиктувана от потребностите на човека, от неговото несъвършено разбиране на божиите пътища и дела. Системата, убила правото на съществуване на милост, милосърдие, човечност, нравственост, убивайки Христос, живия бог.

Човечеството си отрязва пътя за спасение: „Ха-Ноцри си отиваше завинаги и нямаше кой да излекува страшните, жестоки болки на прокуратора; от тях нямаше какво да го спаси, освен смъртта.“ Заедно с Христос изчезват и красотата и хармонията, напомнящи в света присъствието на духа: „Отрупаният с рози храст бе изчезнал, изчезнали бяха и кипарисите, обрамчващи горната тераса, и наровото дърво, и бялата статуя в зеленината, пък и самата зеленина. На тяхно място плуваше някаква пурпурна каша, в нея се залюляха водорасли, които се понесоха нанякъде, а заедно с тях се понесе и самият Пилат.“

А всичко би било много просто, стига да имахме Христовото разбиране: „че всяка власт е насилие над хората и че ще дойде ден, когато няма да има власт нито на кесарите, нито каквато и да било друга. Че човек ще премине в царството на истината и справедливостта, където няма нужда от никаква власт.“ Затова у Пилат – самовластника – тлее усещане за нечие безсмъртие – загадъчно безсмъртие, което го кара „да потръпва в жегата“ и да се поддаде на завладелия го „смазващия, парещ, страшен“ гняв – този на безсилието. Пилат е проекция на Воланд, на дяволското, злото, принудено да въвежда порядък в свят, хаотизиран напълно от човешкото невежество. Евреите сами предават своя Христос, римският наместник е принуден да го осъди, за да има мир. Пилат е мразел града, мястото си там – място, което го принуждава да взима подобни решения и да поема духовната отговорност върху себе си. Заради това, че човечеството е прегърнало и живее с неправдата, Пилат не може да напои Йерусалим „с вода от Соломоновия извор“, както е искал, и то е довело до „страшния за бунтарите и разбойниците предсмъртен парад“.

Какво пък се случва в Русия през 19 век, по време на управлението на болшевиките? Там е възцарена новата вяра: „Дванайсетте членове от ръководството на Массолит, които напразно очакват в Дома на Грибоедов своя председател (Берлиоз), са пародийно асоциирани с дванайсетте апостоли, само че не от християнската, а от новата комунистическа вяра. Загиналият Берлиоз повтаря съдбата на Иисус Христос, макар всъщност да умира като Йоан Кръстител – от отсичане на главата.“ (Из бележките към романа)

Как живеят новите, комунистите: Човекът на властта е най-важният – „…Берлиоз, който бе блъснат от трамвая…“ е председател на Массолит и името му просто съвпада с това на „никому неизвестен композитор“. „Библиотеката в Дома на Грибоедов красноречиво липсва – членовете на Массолит не се нуждаят от нея, защото колегите на Берлиоз не са читатели, а писатели.“ Там човекът бива определян като писател само ако има „членската карта на Массолит – кафява, ухаеща на скъпа кожа, с широк златен кант, картата, известна в цяла Москва.“ Творчеството не е истинско творчество, а предназначено да обслужва интересите на политическата върхушка: „редакторът поръчал на поета голяма антирелигиозна поема за следващия брой на списанието“.

Ресторантът в „Дома на Грибоедов“ е абсолютно точно копие на обстановката в Русия – пир по време на чума, пот, танци, излишество, чувство за богоизбраност по заслуги и богохулното виене „Алилуя!“, подкрепено от дрънченето на златните чинели от джаза и дрънченето на опразнените съдове от миячките към кухнята: „С една дума — ад.

Състраданието за тези хора е същото, каквото е и състраданието за еврейските първосвещеници – въпрос на интереси: „Да, страшната вест за Михаил Александрович надигна вълна от страдание. […] Да, вълната от страдание се надигна, но полека-лека взе да спада, и този-онзи вече се върна на масата си – първо крадешком, после открито – пийна малко водка и хапна от мезето. Така де, защо да зарязваме пилешките котлети де воляй! С какво ще помогнем на Михаил Александрович? С това, че ще останем гладни ли?“

Или пък: „Рюхин за първи път много внимателно се загледа в лицето на пирата и разбра, че макар да му задава въпроси и дори да възкликва „Ах, ах, ах!“ той всъщност е напълно равнодушен към съдбата на Бездомни и никак не го съжалява.“

Московчани живеят в град, който връхлита и те поглъща с „огради с наблюдателници и купища дърва, някакви високи стълбове и мачти с нанизани по тях макари, купчини чакъл, парцели, прорязани от канали“. Те „вършат страхотни безобразия. Пиянстват, флиртуват, злоупотребяват с положението си, не вършат нищо, пък и не могат, защото понятие нямат от това, което им е възложено.“ „Долни мошеници“ и „шмекери“ са. Макар че, „трябва да признаем, че сред интелигентите също се намират някои изключително умни. Не бива да го отричаме!“

Лудницата е „дом на скръбта“, където след една инжекция тъгата те напуска, спираш да забелязваш как се променя природната картина отвън, мислите ти, спомените ти „омекват“ – важността им избледнява, започваш да си мислиш, „че всъщност в клиниката никак не е лошо, че Стравински (директорът) е много умен, че е светило и че е много приятно човек да общува с него“. Предишната ти впечатлителност и всичките ти действия, които са те довели тук, започват да ти се струва нелепи: „Много важно, че сгазили редактора на едно списание! Да не би затова да закрият списанието? […] Така де, какво знаех за него? Ами нищо, освен че беше плешив и ужасно красноречив. […] Ще сложат друг редактор, може пък той да бъде по-красноречив от предишния.“ Дори когато те нарекат „глупак“, оставаш приятно изненадан, усмихваш се и отново се унасяш в дрямка.

Воланд е дошъл в Москва, за да разбере „дали тия граждани са се променили вътрешно“ и това, което разбира, или просто знае, е, че нищо не се е променило от времената на Пилат Понтийски. Времената, когато, за да запази властта си, Каяфа би пожертвал всеки размирник – особено онзи, за когото знае, че има силата да промени нещо. Времената, когато Каяфа пожертва Христос. И при властта на болшевиките много лесно е жертван ВСЕКИ човешки живот.

О, не, извинете, такива неща не се случват!…“ „Ето, граждани, видяхме един от случаите на така наречената масова хипноза.“ – казва съвестният съветски гражданин.

„Отново се сблъскваме с така наречената лъжа“ – казва не друг, а Дяволът!

За публиката екзекуцията на конферансието Бенгалски, отрязаната му на сцената глава, кръвта, плиснала от артериите му като фонтан и заляла нагръдника на фрака му, е игра. Тълпата все така се наслаждава на зрелището със смесени и объркани чувства на ужас и удивление, както по времето на Христовото разпятие.

От този свят, също както от лудницата, не може да се избяга, „но не защото е високо, а защото няма къде“. Това е свят, в който изкуствено се поддържа една илюзия за истина, подхранвана стриктно, дори от поети като Бездомни, който създава „поръчани“ стихове и съзнава, че са „чудовищни“, но го прави въпреки това. Там съществуват госпожици с „изкривен от непрекъснатото лъготене поглед.“

Майстора разказва, че редакторът, когато прочел ръкописа му, го гледал гузно и с неудобство. „Въпросите, които ми зададе, ми се видяха налудничави. Без да казва нищо за самия роман, взе да ме разпитва кой съм и откъде съм, отдавна ли пиша и защо никой не ме знае“. В този свят никой не може да изкачи стъпалата на редакциите тихо, без помпозния шум и фамилиарните познанства. В дългите обяснителни бележки към книгата няма нищо за това, защо името на един от редакторите е Ариман, но Булгаков със сигурност е знаел кой е Ариман – князът на този свят, всевластният – упражняващият власт от мястото, което Христос е отказал. „Този, който е богат, може да стане цар. Този, който има сила, може да мине и без това.“ (Тома, Евангелие)

Къде тогава живее истината в този окаян лъжовен свят? Защото истината е духовна реалност и макар умело прикривана от пластове лъжа като от маска, тя съществува. „Разберете, езикът може да скрие истината, но очите никога! Задават ви внезапен въпрос, вие дори не мигвате, веднага се овладявате и знаете какво трябва да кажете, за да скриете истината, и говорите доста убедително, и нито мускул не трепва по лицето ви, но, уви, сепната от въпроса, от дъното на душата ви истината мигом изскача в очите и край. Тя е забелязана и вие сте разкрит!“

Статуквото на лъжата има свои пазители, които са му верни до гроб. Центурионът Марк Плъходава можеше „все така равнодушно да подритва с мекия си ботуш избелелите от времето, пръснати тук-там човешки кости или дребни камъчета.“ Но и статуквото на истината има своите защитници, макар и малобройни. Техният живот е труден – да вървят винаги срещу течението, да се борят. Майстора – с литературната върхушка, влюбената Маргарита – с посредствеността на битието си.

Върховната истина е на Бог. Хората, поради своето несъвършенство, не винаги я разбират. На Левий Матей му се струва, че Бог е жесток спрямо Йешуа: „Да, никой друг бог не би допуснал, никога не би допуснал човек като Иешуа да изгаря на стълба от слънцето.“

Политиците болшевики са като демона на войната Абадона – „равнодушни към жертвите“. „Ще ви успокоя“ – казва Воланд за Абадона. – „Той е изключително безпристрастен и съчувства еднакво на двете сражаващи се страни. Затова в крайна сметка резултатите за тях са винаги еднакви.“ Такъв е и болшевишкият революционер и по-късно политик, краен радикалист – Троцки.

У тях липсва вътрешен морал, законност се проявява само юридически – също като в случая с Фрида, удушила детето си в гората, и сега намираща се сред другите убийци и отровители, но без да е потърсена сметка на мъжа, който я е довел до тази отчаяна постъпка, защото той юридически е невинен.

Според материалистите няма Бог и отвъден живот, в който човек се разплаща за греховете си. Затова те живеят арогантно, безнаказано. Но Воланд, който е и тяхно огледало, и техен съдник, опровергава липсата на духовна реалност по красноречив начин. На отрязаната глава на Берлиоз той казва: „Вие винаги сте били горещ проповедник на теорията, че след отрязването на главата човек престава да живее, превръща се в прах и отива в небитието. […] Вашата (теория) е и сериозна, и забавна. Всъщност всяка теория има своя стойност. Сред тях е и такава, че всекиму ще бъде въздадено според вярата. Нека това се сбъдне! Вие отивате в небитието, а от чашата, в каквато ще се превърнете, аз с радост ще пия за битието.“

Докъде ще доведе всички това – самовластието на човека, арогантността му пред Бог? „Историята ще отсъди.“ Ние няма защо да се боим – за добрите се е застъпил добрият, злите ще трябва да изкупят злините си. „Не бойте се, кралице, кръвта отдавна е попила в земята. И там, където се е проляла, вече растат лози.“

Дяволът не може да отмени наказанието на Фрида, защото то е заслужено. Той може да управлява материалния свят на човешките решения и постъпки, но не и божествения – на истинската морална разплата. Всеопрощаващ е Христос, а Воланд може да помогне на човека само в егоистичното, личното му желание, както и в това – да изкупи греховете си, ставайки част от въздаването на справедливост към други.

Всичко промислено, почувствано, преживяно от човека, минало през неговата одухотвореност, оставя духовна следа. „Ръкописите не горят“! Нито една човешка постъпка, мисъл, вътрешно желание – благородство или лъжа – не остава без последствие. Всичко ражда плод в духовния свят. Създаденото от човешката мисъл е вечно, то дава своето отражение и в материалния свят под формата на импулси за следващото развитие на човечеството. Така Воланд материализира изгорения ръкопис на Майстора от духовния свят.

Майстора е единственият може би човек, който в това повредено, болно общество, в което болшевиките са по-лоши от дявола, е запазил човешката си същност и служи на истината. Затова Воланд помага на него, въздавайки справедливост в този свят, в който тя напълно липсва.

Дори предателят Юда не е толкова лош, колкото еврейските първосвещеници, които спасиха разбойника Варава вместо невинния Христос (Ха-Ноцри), и то с пълното съзнание какво вършат.

Йерусалим е омразен на прокуратора Пилат Понтийски град. „На земята няма по-безнадеждно място. […] Всеки миг човек тръпне да не стане свидетел на най-неприятно кръвопролитие. Непрекъснато трябва да мести войските, да чете доноси и клевети, половината от които – срещу него самия!“ (Също като в болшевишка Русия, при строя, създаден да въздаде равноправие и свобода!) Нищо не може да облекчи съвестта му. Той жадно чака да чуе, да получи някакъв знак, дума на опрощение, но единственото, което Христос (Ха-Ноцри) казва преди екзекуцията си, е, че „не вини, че му отнемат живота“ и „че според него измежду човешките пороци един от най-големите е малодушието“. И Пилат сам се вини за своето малодушие пред образа на съвършенството.

„Афраний и Пилат Понтийски в романа се опитват да сторят добро, без обаче да скъсват със злото. Пилат се стреми да помилва Иешуа Ха-Ноцри, но потвърждава смъртната присъда, защото се страхува от евентуален донос. Изпълнявайки служебния си дълг, Афраний ръководи екзекуцията, но после по завоалираната заповед на прокуратора убива доносника Иуда от Кариот.“ (Из бележките към романа)

Политиците като Пилат нямат приятели сред хората. Техен верен спътник може да бъде само едно куче. В съня си прокураторът върви заедно с Банга – вярното му куче, а до него крачи скитникът философ. Те водят приятелски разговор, както биха го правили, ако не бяха личностите Пилат и Христос – имащи две твърде различни роли в живота – на властващия над материалното и на истинския владетел на духа. В съня на Пилат „днешната екзекуция е била чисто и просто недоразумение“, така, както още преди да заспи е искал да си внуши, че взимането на решението за смъртта на Христос (Ха-Ноцри) е било нещо обикновено, като вечерното пиене на вино на терасата например. И след нощта, „след като е претеглил нещата“, е съгласен да погуби кариерата си, само и само да „не е имало екзекуция“, да не е взимал такова решение, защото „напълно ужасна би била дори само мисълта, че такъв човек може да бъде екзекутиран“.

Пилат, оставен в продължение на хилядолетия сам, споделя със себе си, „че от всичко на света най мрази своето безсмъртие и безмерната си слава. Заявява, че с удоволствие би заменил своята участ за тази на дрипавия скитник Левий Матей.“ А Маргарита се учудва: „Дванайсет хиляди луни за една луна преди толкова време, не е ли прекалено?“ Но тя едва ли е наясно какво бреме носи той на плещите си.

Поруганите прощават на своите съдници – в това е величието на Бог, въплътено чрез Христос. Ограбените, поруганите, подложени на мъката и злините – сред тях са както Ха-Ноцри, така и Майстора, и Маргарита.

„Воланд изпълнява заръката на Иешуа Ха-Ноцри“ (да вземе майстора със себе си и да го възнагради с покоя, който е заслужил). Преди това пита: „А защо вие не го вземете при себе си, в светлината?“ „Той не е заслужил светлина, той е заслужил покой“ – печално отвръща Левий. „По този оригинален начин Булгаков подсказва, че доброто и злото начало взаимно се допълват. Тази идея вероятно е заимствана от една творба на италианския мисионер Маурицио Гардзони за езидите, в която се отбелязва, че „според езидите бог повелява, но възлага изпълнението на повелите си на дявола“. Както и Иешуа, Воланд разбира, че „на голата светлина“ може да се наслаждава само преданият, но догматичен Левий Матей, но не и гениалният Майстор. Тъкмо Воланд с неговия скептицизъм и съмнения, който вижда света в цялата му противоречивост (както го вижда истинският художник), може най-добре да осигури достойна награда за главния герой.“ (Из обяснителните бележки към романа)

„О, богове, богове мои! Колко тъжна е вечерната земя! Колко тайнствени са мъглите над блатата! Който е блуждал в тези мъгли, който много е страдал, преди да умре, който е летял над тази земя, понесъл непосилно бреме, той го знае. Знае го умореният. Затова без жал оставя земните мъгли, блата и реки и с леко сърце се отдава в ръцете на смъртта, защото е сигурен, че само тя (ще му донесе покой).“

Преди да тръгнат, ръкописът на Майстора – ръкописът на истината, е изгорен в материалния свят, но той остава жив в духовния, където живее всяка истина и където е истинното битие на нещата.

„Романът „Майстора и Маргарита“ е написан в духа не на каноничната, а на апокрифната традиция. […] Неслучайно се споменават имената на разбойниците Дисмас и Гестас. Тези имена могат да бъдат намерени само в апокрифното Евангелие от Никодим. В никой каноничен източник ги няма. А това Евангелие обръща особено внимание на образа на Пилат, като описва опитите му да спаси Иисус и скръбта му след неговата смърт. […] Своеобразен прототип на рицаря Фагот вероятно е бакалавър Самсон Караско, един от основните персонажи в Булгаковата инсценировка на романа „Дон Кихот“ на Мигел де Сервантес. В стремежа си да накара Дон Кихот да се върне у дома, Самсон Караско се включва в започнатата от него игра, представя се за рицар на Бялата луна, побеждава рицаря на Печалния образ и накарва победения да му обещае, че ще се върне при семейството си. Дон Кихот обаче не може да се примири с краха на своята фантазия и умира. Така рицарят на Бялата луна неволно става виновен за смъртта на рицаря на Печалния образ. След раняването на Дон Кихот херцогът казва, че „шегата е стигнала твърде далеч“, а умиращият идалго нарича Караско „най-добър измежду рицарите“, но „рицар жесток“. Дон Кихот е символ на светлината, доброто, на превеса на чувствата над разума, докато въплъщавайки рационалното мислене, въпреки намеренията си, ученият бакалавър извършва черно дело. Много е възможно тъкмо рицарят на Бялата луна да е наказан от Воланд столетия наред да се държи като шут заради трагичната си шега с рицаря на Печалния образ, завършила със смъртта на благородния идалго. Самсон Караско е свързан с нощното светило — луната, олицетворение на отвъдните сили.“ (Из обяснителните бележки към романа)

„Всичко ще се нареди, върху това е изграден светът.“ Всичко има своя висш промисъл. Майстора освобождава своя герой Пилат Понтийски „с една фраза“, завършвайки романа си. „С една фраза“ като всевластен повелител го откъсва от оковите на самотата и страданието, отново по „заръката на Иешуа Ха-Ноцри“. А после „някой“ пуска и него на свобода, „както той самият току-що бе пуснал собствения си герой.“

В края на романа Иван Николаевич гледа луната – „цяла-целеничка, в началото на вечерта бяла, а сетне златиста, с тъмното конче дракон на нея“. Тя плува над него и „същевременно не помръдва от мястото си във висините.“ Той се прибира у дома и сънува все същата духовна реалност, която е единствено истина в целия този лъжовен свят. И разбира, че тази духовна реалност, потвърдила себе си чрез много събития през хилядолетията, не спира да съществува само защото е отречена от човека. Онази „инжекция“ – от лудницата, дето смекчава, притъпява усещанията, продължава да му е необходима поне веднъж в годината, когато пролетното пълнолуние прави непоносим спомена за истината.

Цитатите са от:

Булгаков, М., Майстора и Маргарита, https://chitanka.info/text/40037-majstora-i-margarita

Част от очерка на Солженицин „Моят Булгаков“, под заглавие „Майстора и Маргарита“, е публикувана тук: https://kultura.bg/web/%D0%BC%D0%B0%D0%B9%D1%81%D1%82%D0%BE%D1%80%D0%B0-%D0%B8-%D0%BC%D0%B0%D1%80%D0%B3%D0%B0%D1%80%D0%B8%D1%82%D0%B0/

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

%d блогъра харесват това: