Очите ми

Моят литературен свят

„Майстора и Маргарита“ – „ръкописите не горят“

автор: Диана Янкулова (Диана Владимирова)

Ключ към разбирането на романа „Майстора и Маргарита“ за мен стана очеркът на Александър Солженицин „Моят Булгаков“. Без познаването на тогавашна Русия, на порядките, отношенията, начина на мислене, всичко изглежда като глупав неразгадаем фарс. Дълбочината идва с познанието за човешкото безсилие да се бори с машината, наречена болшевизъм. „Цялото описание на съветска Москва от 20-те години […] тази картина не може да се скрие с никаква съветска руменина – нито един квадратен сантиметър нито за век“ – казва Солженицин. Човекът е отрекъл Бога и арогантно вярва в своята егоистична, самоцелна и самонадеяна власт.

„Берлиоз искаше да докаже на поета, че най-важното е не какъв е бил Иисус – дали лош, или добър, а че въпросният Иисус изобщо не е съществувал като личност на тоя свят и че всички приказки за него са чисто и просто измислица, най-обикновен мит.“

Тази самонадеяност – атеизмът, е толкова страшна за човечеството, че самият дявол се ужасява от нея: „той уплашено огледа къщите, сякаш се опасяваше, че във всеки прозорец може да види по някой атеист.“ Тя отрича съществуването на нравствен закон, морал вътре в човека, и утвърждава само създадените от несъвършения човешки ум външни закони и постановки, с които винаги е възможно да се спекулира. Тези закони овластяват недоразвитото човешко съзнание да се разпорежда на земята, да си играе с живота-дар. Самият Сатана пита: „щом няма бог, кой тогава се разпорежда с човешкия живот и изобщо с всичко на земята?“. „Ами човек си се разпорежда“ – отговарят му. „Позволете ми все пак да ви попитам как може човек да се разпорежда, щом не само няма възможност да си изгради някакъв план дори за смехотворно кратък срок, да речем за някакви си хиляда години, но и да гарантира даже за собствения си утрешен ден?“ В човешкото самовластие липсва и елементарна логика, елементарно познание на божествените закони, на това, че „тухлата не пада на главата на някого просто ей така“. На неразумното човечество тепърва му предстои да разбере с огромна сила, минавайки през множество още страдания, „че Иисус е съществувал.“ То не знае, че неверието му в духовното не премахва самата духовност, а само отрязва пътищата му към нея и прави светът достъпен за злото. Атеистът е като в затвор, защото не вижда нищо отвъд стените на материалното. Никой не е способен да го изведе от там, защото той сам не иска. Затова от Берлиоз остава само черепът му, превърнат в чаша за вино. Духовният му „Аз“ е унищожен, нихилиран, не само в материалния, но и в духовния свят, заради неговото безверие.

В Русия е достигнат такъв етап, в който човекът познава по-добре дявола, отколкото Бога. Дяволското му е по-близко и е по-разбираемо за него. Ето защо е по-лесно да се срещне лице в лице със самия Дявол и от него да получи уроци по морал, ако това изобщо е възможно. Защото моралът до такава степен наистина го няма, че Сатаната изглежда морален сред този безбожен болшевишки свят. Хората ги арестуват, затварят в психиатрични клиники, лагери, уличават ги с доноси и злонамерени вестникарски статии. Статии, в които според усещането на Майстора – един от малцината останали с непомрачени сетива – „въпреки техния заплашителен и уверен тон, се долавяше нещо неимоверно фалшиво и несигурно“, защото „авторите казват не каквото искат да кажат и точно това ги вбесява“.

И когато друг не е способен да въздаде справедливост в този побъркан свят, това трябва да направи „нечистата сила“ – онази, призвана да вреди, но която „все добро твори“ още според „Фауст“ на Гьоте. До къде сме стигнали, щом се нуждаем от Дявола да въздаде справедливост в света ни, защото сме убили Бог, буквално, и след като наистина няма кой друг?! А тя, от своя страна, действа с методи, подобни на тези на ГПУ! Какъв порочен кръг, какъв абсурд! За нас абсурд, за други – житейска реалност. Реалността на болшевизма, на безчовечността, на сатанизма, на Ариман. „Дяволската компания“ – пише Солженицин, – „се оказва на няколко градуса по-благородна, отколкото съветско-болшевишкото, мерзостно, чак до отврат.“ Има още

Доктор Живаго – в своето детство ли е човечеството

автор: Диана Янкулова (Диана Владимирова)

„Христос говори с притчи от всекидневието и пояснява истината чрез делничните неща.“ Така и Пастернак, създавайки картина на живота, на човешките отношения и развитие, разкрива истини за света, за неговата незрелост, търсения и грешки, възвисяване и падения, за неговия непрестанен път. „И вървяха, вървяха, и пееха „Вечная памят“, а когато спираха, все едно продължаваха по инерция да пеят краката им, конете, повеите на вятъра.“ Така започва историята на доктор Живаго – с непрестанния вървеж. А посоката е… към смъртта – погребална процесия, отиваща към гробищата.

И все пак, ако човешкият живот е само процесия към смъртта с всичките му терзания и опити за постигане на съвършенство, провали и изправяне отново, и пак, и пак, какъв би бил смисълът му? Не. Животът е значителен. Той е символ на нещо по-голямо от онова, което на пръв поглед може да се види в него. „Общуването между смъртните е безсмъртно“ – всичко, което човекът прави, дава своето отражение върху разбиранията на човечеството на много нива. И нито частичка от опита му не е безсмислена или излишна. Най-вече горчивината и страданието.

„Понякога логиката е такава: най-добър отговор на даден въпрос може да бъде друг въпрос. Общо взето няма гениални отговори, има само гениални въпроси.“ Това казва през 1990 година руският редактор Сергей Залигин в статията си „Годината на Солженицин“. И историята на човека и човечеството, пресъздадена в „Доктор Живаго“, задава именно тези гениални въпроси, и само в блещукането на звездите, спускащи към земята „паяжините на невидимо съчувствие“, в тихия полъх на „шуптенето, набъбването и растежа“ на „вълшебните дрожди на съществованието“, в „прашно-дивото благоухание на стара цъфнала липа“, в „мириса на всички цветя в света едновременно“, който свестява след морния ден земята, и в белотата на обляната в „гъста лунна светлина“ вечер загатва техните възможни отговори.

Защо не можем да дадем готови отговори на съвременния човек, свикнал да работи с факти, цифри, твърдения, който иска точно такива? Защото, според Живаго, според живота и висшата житейска истина, истината на зрелия, духовно озарения човек, „фактите не съществуват, докато човек не внесе в тях нещо свое, нещо от самородния човешки гений, нещо вълшебно“. Дори Евангелието – част от „Книгата на книгите“, пътеводителят на човечеството, „не е твърдение, в смисъл: така и така. То е наивно и плахо предложение. То предлага: искате ли да съществувате поновому, както никога не е било, искате ли блаженство на духа? И всички са приели това предложение, пленени за хилядолетия. […] То казва: в този дошъл от сърцето нов начин на съществуване и в новия вид общение, което се нарича Царство Божие, няма народи, има личности.“ А всички опити за готови отговори са израз само на „вестникарско човеколюбие“, театралност, сепаратизъм,  себичност и пошлост.

Онова, което доказва незрелостта на човечеството, са контрастите и огромните противоречия, в които то живее. „Юрий Андреевич му разказа колко трудно бе свикнал с кървавата логика на взаимното изтребление, с вида на ранените, особено с ужаса на някои съвременни рани, с обезобразените живи хора, превърнати от сегашната бойна техника в уродливи късове месо.“ „Селата представляваха купища съборетини и трошляк, строени по линиите на някогашните улици. Тези изгорели селища се виждаха от край до край, като гола пустош. По повърхността ровичкаха бездомни старици, всяка на своето пепелище, вадеха нещо от сгурта и го криеха някъде, и през цялото време се чувствуваха защитени от чуждия поглед, сякаш наоколо им бяха предишните стени. Те посрещаха и изпращаха с очи Гордон, като че го питаха скоро ли ще се опомнят в света и ще се върнат ли в живота редът и спокойствието.“ Има още

Иван Денисович – „Да извървим сме длъжни и в окови / кръга, от боговете очертан“

представяне на повестта „Един ден на Иван Денисович“

автор: Диана Янкулова (Диана Владимирова)

„За да се изправя зад тази катедра, от която се чете Нобеловата реч, катедра, предоставяна далеч не на всеки писател и само веднъж в живота, трябваше да изкача не само трите или четирите обичайни стъпала, водещи до нея, а стотици, дори хиляди – непристъпни, отвесни и замръзнали в мрака и студа, където имах щастието да оцелея, а други, може би с по-голям дар и по-силни от мен, загинаха. […] Цяла национална литература остана там, погребана не само без ковчег, но дори без долно бельо, гола, с мазоли по пръстите на нозете. […] В мъчителните лагерни премествания, в колоната на арестантите, в мъглата на вечерните студове с мъждивите вериги на фенерите неведнъж в гърлото си сме усещали онова, което ни се е искало да извикаме пред целия свят, ако бе възможно да ни чуе.“ (Александър Солженицин, Нобелова лекция по литература)

Човекът и светът: интимната малка територия и огромната разлюшкана вселена с неумолимата си воля. Как се срещат, как се докосват, как общуват? Сред ледената тайга, в наказателен лагер, където „законите не важат“, „също живеят хора“. Оцеляват тялом и духом, „една гола душа“ само им е останала, всичко друго по тях е милостиня от Бог и държавата. „И на какво им се държат душиците само? – празни стомаси, с платнени колани стегнати: студено, та се пука; нито завет, нито искрица огън.“ И все пак те носят живот на пространството край себе си, одушевяват го с труда и страданието си, а също и с мимолетните си радости, като тази – да им раздадат валенки, защото валенките означават съпротива на студа и смъртта.

Животът в лагера тече „под час“, със сигнали, които известяват следващото действие, макар то да е едно и също ден след ден. Много малка част от времето е лична, „без режим“. И във всички отношения, до последния детайл, цари строга йерархичност. Там в една барака, на петдесет „четворни дървеничеви нара“ спят двеста души. По дрехите им – шапка, ватенка, панталони, върху мръсна кръпка е изписан с черна боя номерът, под който са заведени в лагера. Огромни прожектори и лампи осветяват с лъчите си ограденото място и със силната си светлина замъгляват дори звездите. Затворниците сноват, „сгушили глави в раменете, пристегнали ватенките, и на всеки му е студено не толкова от студа, колкото от мисълта, че цял един безкраен ден има да бере от тоя студ.“ Отношението на надзирателите към затворниците е като към животни или вещи. Те „не си струват хляба, дето им го дават“. На проверката на входовете при излизане от лагера за работа им се отнема дори топлинката, скътана под дрехите – разсъбличат ги и ги претарашват за някоя долна риза в повече.

На всичко това контрастира например обстановката и работата в лазарета. Там е чисто, стените са боядисани с бяла блажна боя и мебелите са бели, а докторите спят до късно. В дежурната приема фелдшерът – „на чиста маса, с чиста бала престилка“, драска си нещо, „ниже равни-равни редчета“. „И шапчицата му бяла, и престилката бяла, и номера не се виждат.“ На Иван Денисович Шухов му става „терсене“ „да седи цели пет минути в такава чиста стая, в тишина такава, и светлина от силната лампа и нищо да не прави“.

Навън има своята дума студът – той жестоко стиска с бодливата си мъглица и задавя; и „тънък, зъл“ излиза от изгрева ветрецът. Затворникът ще трябва да се бори с него. Но „сит на гладен вярва ли“? В своята нобелова лекция по литература Александър Солженицин се опитва да изясни – за себе си и за човечеството – как се е получило това огромно разминаване между разбиранията и ценностите на хората, което ги кара да си причиняват толкова болка едни на други. Как се е случило така, че по мерките на някои хора „са нещо обикновено и простимо и затворническите срокове от двадесет и пет години, и карцерите с ледени стени, в които затвореният е без бельо, и психиатричните домове с напълно здрави обитатели, и разстрелите по границата на стотици неразумни хора, които, кой знае защо, нанякъде бягат.“

Както всеки от затворниците тук, така и самият Солженицин разсъждават с изконния глас на опита, изхождащ непосредствено от живота, от реалността. Техните мисли „не бяха оформени от книгите и заимствани, за да изглеждат гладки: те се бяха родили в затворническите килии и край горския огън в разговори с хора, отдавна покойници, и бяха проверени от онзи живот и покълнали там.“ И понеже писателят знае, че най-въздействащо е онова, което докосва сърцето – живите образи; че „произведенията, изградени върху основата на истината и представили ни я убедително жива, ни теглят към себе си и никой никога, дори след столетия, не би се осмелил да ги опровергае“, веднага пред нас изниква образът на Шухов, бързащ да скрие „дажбицата си“, да налапа захарта от хляба и да я обере с език, да претегли на ръка и да прецени дали не са го ударили в полагащия му се грамаж, и да „залъже душицата“ си с добри мисли, че току-виж днес не са го минали толкова. Дребни неща за човек, който си има всичко, но огромни, съставляващи целия свят за един затворник в ледената пустош. Само че истината на гладния е лъжа за сития. Ето го началникът на режима – с вълчи поглед, с обръщения като „мършо“, с камшик, който плющи изневиделица по вратовете. И другото, по-страшното от все пак преходния Волковой – че „краят на присъдата в тоя лагер никой още не е виждал“.

На протести като „Нямате право да разсъбличате хората на студа! Член девети на Наказателния закон не знаете!“ отговорът е: „Имат. Знаят. Ти, братко, още не знаеш.“ И великата ирония е, че в този лагер „човекът е най-голямото богатство“. „Богатство“, защото ако се изгуби, ако избяга, на някой надзирател ще му хвръкне главата! Един живот за друг и в края на краищата няма нищо по-незначително от човека и неговия живот.

Кръгозорът ти на това място е силно ограничен. Когато тръгнеш с колоната, навел глава и с ръце отзад, под забрана да се отклоняваш, да избързваш или да се забавяш, пред очите ти са само „краката на двама-трима от предните и парче отъпкана земя, колкото и ти да пристъпиш“. Остава само животът в мислите. Но „мисълта затворническа – и тя не е свободна, все натам се връща, все около едно се върти: дали няма да набарат хляба в дюшека?“ И само рядко, пренесъл се в широтата на душата си, можеш да усетиш безграничното, а в света край теб – граница до граница. Тук може да се съхрани човечността само в онзи, който „познава висшата сила и радостно работи като малък калфа под небето Божие“, и когото „и в неуспехите, и на дъното на живота – сред нищетата, болестите и затвора, не напуска усещането за устойчивостта на хармонията“ на света. Колцина са тези хора?

И близките ти тук не са ти вече близки, те са за теб само писма, спомен, сълзи. По-близки са ти хората, с които делиш сега страданието, делника. Лагерът е твоят дом, бригадата е твоето семейство. Но заради писмата от външния свят тежат и мислите за утрешния ден, за завръщането в променената реалност – как ще се справи човек, как ще я възприеме, как тя ще възприеме него… Ако изобщо се стигне до това далечно бъдеще.

Когато не достига хлябът, оценяваш сладостта и най-черния хляб. Пазиш го, грееш го с топлинката си и внимаваш „трошица вън от него да не политне“. Работата спасява. Спасява и от студ, и от мисли, и от тревоги. И сплотява – с обща цел и награда. Наградата отново е… хляб – едни 200 грама повече на вечеря. „Двеста грама живота управляват.“ Животът се крепи на трошиците. Той помирява затворниците с много неща. Дори един „властен и гръмогласен морски офицер“ е превърнат в „тромав, предпазлив зек, който само с тая своя тромавост може да насмогне отредените му двайсет и пет години затвор“. И когато неочаквано му дават една паница каша в повече от дажбата му, „виновна усмивка“ размърдва „напуканите устни на капитана, дето беше обикалял Европа и великия северен път“, той се навежда „щастлив над половинката черпак рядка овесена каша, без капчица мазнинка – над овеса и водата“. И храната трябва да се яде бавно и с наслада, не на две, на три, за да те засити, за да я усетиш, толкова е оскъдна тя. „Законът, той може и тъй, и инак“ – казва Солженицин. И всички крадат по веригата от дажбата най-нисшия. Защо човешкият закон тъй много се различава от Божия… Затворниците се радват, че се спазва поне разписанието – графикът на деня им, че е гарантиран хлябът им – защото са били на места, където е бивало и по-голямо зло. Тук поне „се търпи“.

Но както другите затворници са твоето семейство, така те са ти и най-големите врагове – заради страха заради нуждата. „Човека може и тъй да го обърнеш, и инак… човек, дето никога не си е представял живота без златните си пагони, с адмирала английски вземане-даване имал, а сега с Фетюков тарга мъкне.“ Животът в каторжния лагер подмята Шухов „от тъмно до тъмно“. Затворникът не може да разчита на грижа от външния свят – колети с храна – защото и там той е толкова беден, както тук. Знае добре какво биха стрували на семейството му колетите, не би си позволил да „къса“ къшея хляб от децата си. И всяко нещо е борба – излизането от работната зона под строй, прибирането в лагера,  влизането за вечеря в столовата, борба за местата край масите, за таблите – битка със студа, с времето, с другите бригади. В края на деня, когато сладостта на горещата рядка чорбица се разлива из тялото, разлива се с нея и мисълта, че всичко е преодолимо, щом съществува този миг. Че „ще издеяним някак! Всичко ще се издеяни, да ще господ, ще му дойде краят!“

В природната картина, освен бялото снежно поле, вятърът и студът, героиня е и луната. В земята на контрастите луната е по-близка до затворниците, отколкото слънцето. Луната е потайната нощ, затуленото полуосветено пространство, в което са ограничени очите на закона, дори тези на Бог. Луната е тайните, подмолните неща, забулени от тъмнината. През нея е и досегът с Господ и неговия свят в бялата степ.

„Заспиваше Шухов напълно доволен. Сполуки му донесе днешният ден: карцера откачи, бригадата от Социално-битовия се спаси, на обед сви една каша, бригадирът стъкми отчета и работата му беше работа, и на тараша не го спипаха с ножовката, а вечерта си притури от Цезар, че и тютюнец свари да си купи. Измина един ден от нищо непомрачен, кажи го, щастлив.“

Нека влязат в дома ни, в мислите ни тези герои, тези мъже, разбиращи живота. А да разбираш живота, значи да си преживял и най-трудното от него, без да загубиш човещината си. Нека дойдат и останат тук, защото „ни се струва голямо, причиняващо ни болка и непоносимо не онова, което в действителност е такова, а това, което е най-близо до нас; всичко далечно, което не заплашва да се приближи още днес до прага на дома ни, приемаме с всичките му стонове, сподавени викове и убийствена същност, оставила след себе си милиони жертви, като напълно поносимо и в приемливи размери.“

Цитатите са от:

Александър Солженицин, повестта „Един ден на Иван Денисович“ https://chitanka.info/book/355-edin-den-na-ivan-denisovich

Александър Солженицин, „Нобелова лекция по литература“ https://chitanka.info/text/16260-nobelova-lektsija-po-literatura

Владимир Соловьов, стиховете: „но и в цепях должны свершить мы сами / тот круг, что боги очертили нам“ в превод от статията „Нобелова лекция по литература“

Кафка – невъзможният свят е реален

представяне на романа „Процесът“

автор: Диана Янкулова (Диана Владимирова)

Кафка. Образът, който извиква това име, е превъплътен в множество герои, изпъстрили страниците на произведенията му. Какво ли крият зад себе си мечтателният поглед, ниското чело, топлото загатване за усмивка от външността на фотографиите?

Повечето му истории започват в някаква утрин, която би трябвало да бъде като другите, но не е. Защото в тази утрин всичко е станало различно, светът и героят са преобразени неотменимо, завинаги, както се преобразява личността в живота по силата на неумолими обстоятелства. „Бе неделна утрин в най-хубавите пролетни дни.“ (Присъдата) „Една сутрин Грегор Замза се събуди след неспокойни сънища и откри, че в леглото си е преобразен на огромно насекомо.“ (Преображението) „Сигурно някой беше наклеветил Йозеф К., защото една сутрин го арестуваха, без да беше извършил някакво зло.“ (Процесът)

Повествованието е изпъстрено с ужасно разточителни подробности – в „Процесът“ двамата непознати, вместо да обяснят на Йозеф К. защо е задържан, те му обясняват излишно надълго и нашироко какво се случва с вещите, оставени в хранилището!? „Животът през цялото време отвлича вниманието ни и ние дори не успяваме да забележим от какво именно.“ (Кафка)

К. е банков чиновник, Замза – търговски пътник, Георг Бендеман – търговец: все професии скучни, принудени, ограничаващи силно творческото в личността. Близките пък на човека, за когото е настъпила неочакваната промяна, някак тайнствено смутено странят от него като от прокажен. Например г-жа Грубах от К. и семейството на Замза от огромното насекомо. И Замза, чийто живот е подчинен на синовния дълг да се грижи за семейството, е оставен от това семейство да умре напълно сам и отритнат – като куче… Една неумолима власт се спуска над човека, понякога още от рождението му – в лицето на властния родител, власт, която като принудените професии парализира творческото начало и вкарва живота в изтощителния коловоз на подчинението и ограничението. Тази власт разкрива Кафка във всички свои творби. Разгадката й е ключ и към разгадката на целия човешки живот – към всички форми на самота и неудовлетворение в него. „Съдът крие някаква своеобразна притегателна сила, нали?“ – пита госпожица Бюрстнер. Притегателна сила притежават нещата, които имат власт да се разпореждат със съдбата на човека.

Чрез поведението на двамата пазачи – Франц и Вилем, оказали се онази сутрин в дома на Йозеф К., светът се опитва да убеди разумния човек, че правилата на разума вече не важат в него. А важат някакви други правила – себични, частни, нелогични, налагащи се със сила. Това е безплодният диалог на разумния човек с нежелаещия да го разбере свят. И всичко винаги се прави в името на доброто на героя, винаги някой друг, някой по-авторитетен, знае по-добре кое за него е добро и правилно. В „Процесът“ героят привидно не е така безпомощен, както в „Преображението“. Той действа в своя защита, което го кара да мисли, че контролира нещата. И докато си мисли, че контролира реалността, че има власт над нея с волята си, оказва се, че тя контролира него – това е неумолимият закон на Кафка – почерпен разбира се от живота.

В заседателната зала жената на разсилния лежи на пода със студента по право пред очите на всички, по време на съдебно заседание. Там, където правосъдието решава правотата на човешкото поведение, се извършва престъпване на божествения закон „не пожелавай жената на ближния си“, и то от един от представителите на тази правосъдна система.

В самото преддверие на съдебната зала живее семейството на разсилния и в дните, когато има заседания, е длъжно да опразва жилището си от мебели, като обаче жената остава там да пере! В тази история не малко от случващото се прилича повече на сън, отколкото на реалност. Дори не на абсурд, а буквално на сън, защото само сънищата могат да бъдат толкова нелогични. Абсурдно е по-скоро това, че всичко описано от Кафка всъщност съществува в реалността, но не по този откровено показен начин, разголено до последния си детайл. Жена, която се поддава лесно на всяка съблазън, мъжът й, който силно ревнува, но не може нищо да направи, освен да фантазира как убива любовниците й. Какви неща се зараждат в главите на хора, които са оставени без избор, по думите им – зависими от други, по-високопоставени от тях! Съдилища, които осъждат човека „не само невинен, но и незнаещ“ за какво го съдят. Чакащите пред съдебните канцеларии стоят като „улични просяци“. Обвиняемите – виновни или не – са заставени да се чувстват унизени. Те са хора с житейски опит и превъзходство в живота, „добито над много други“, но тук се държат уплашено, безпомощно и неуверено, покорно.

На бюрото на съдебния следовател лежат книги, които би трябвало да са със закони, но са роман и книга с непристойни рисунки. По време на заседанията си следователят се занимава с еротично четиво?! Има голямо разминаване между създадените от човека и от Бога правила, закони.

Героят смята, че самият той със своето поведение превъзхожда правосъдната система, заради пукнатините, които наблюдава в нейните действия, заради това, че канцелариите, съдебната зала, отношението на чиновниците не отговарят на неговите представи. „Обстановката съвсем не беше в състояние да вдъхне голямо уважение и за един обвиняем“. Той смята, че от всичко там би трябвало да се излъчва повече респект: „подобна поквара на съда беше наистина недостойна в очите на един обвиняем“. К. се държи грубо с раболепно чакащ пред канцелариите човек. Чувства се по-високо от него, заради неговото покорство. Той го отвращава.

Но след това К. изпитва внезапна слабост, която го поставя в положение да се чувства зависим от хората в канцелариите. Той не е свикнал с обстановката в задушните помещения. Трябва именно да „свикне“, както му обясняват: „След като дойдете два-три пъти, почти няма да чувствате колко душно е.“ За всичко трудно променимо в живота човек свиква да притъпява чувствата си. Служителка му обяснява, че те, чиновниците, са непрекъснато в канцелариите, дори спят там. Не е ли това и модерността на нашия век – работата, кариерата, това, да бъдеш част от добре смазания механизъм на едно цивилизовано общество заема централно място в живота на човека. А този механизъм така се е разраснал, че е погълнал всичко човешко в себе си и въпреки че е изграден от хора, е напълно бездушен вече сам по себе си: „Може би никой от нас не е коравосърдечен, може би всички ние на драго сърце бихме помагали, но като съдебни чиновници лесно добиваме вид на коравосърдечни хора, които не желаят да помогнат никому.“ На връщане по коридора К., подкрепян заради слабостта си, минава покрай човека, с когото се е държал грубо, и почти се срамува да го погледне. Така човек не бива да се подиграва на никой ближен, защото лесно може да изпадне в неговото положение. За кратко време в това учреждение К. изпитва на свой опит както човешкото превъзходство, така и човешката слабост и зависимост от други хора.

Вратата на коридора към канцелариите е категоричната граница, където се срещат и разделят два свята – светът на чистия въздух, свободата, естествеността, и обърканият, обърнат, задушен свят на бюрократичния механизъм, на властта. Нещата от единия не могат да виреят в другия.

След срещата с адвоката се вижда как загубата на К. е предизвестена, защото не е изпълнил задълженията на социалната си роля. Баща му му обяснява: „Ти навреди ужасно на каузата си… Не измисляш дори някакъв предлог, не потулваш нищо, не, действаш съвсем открито… А през това време ние… обсъждаме как би могло да ти се помогне, аз трябва да се отнасям много внимателно към адвоката, той пък към канцеларския директор и ти имаш пълно основание да ме подкрепиш. Вместо това ти се губиш. В края на краищата това не може да се потули, а те, разбира се, са вежливи, обиграни мъже, не отварят дума за това, щадят ме, ала накрая също не могат да се владеят по-дълго и понеже не могат да говорят за твоята постъпка, онемяват. Няколко минути седяхме мълчаливо и се ослушвахме дали най-сетне няма да дойдеш. Но напусто. Най-сетне канцеларският директор стана, защото остана много по-дълго, отколкото възнамерявал изпърво, сбогува се, явно ме съжалява, без да може да ми помогне, с някаква невъобразима любезност почаква още известно време на вратата, после си отива.“

Загубата му е предизвестена и защото, както му казва болногледачката Лени: „срещу този съд човек не може да се брани, трябва да направи самопризнание. При пръв удобен случай признайте всичко, чак тогава ще имате възможност да се изплъзнете, чак тогава.“ Но „вие сте своенравен и нищо не е в състояние да ви убеди…“ К. не иска да прояви отстъпчивост. Въпреки обаче своята твърдост, той лесно попада в плен на хищническото отношение на Лени. Това също предизвестява края му – предизвестява, че колкото и човек да е уверен в правотата си, хищническата природа на определени събития и машинации не зачита закона на правото и не пощадява никого. Бездушната машинария на обществената бюрокрация е стигнала до там, че човек трябва „за всяко що-годе важно събитие (от живота си) да обясни по какви съображения е действал именно така“ и после да се остави на преценката й „дали този начин на действие или негово сегашно гледище следва да се отхвърли, или да се одобри“, както и да си блъска главата „какви основания би могъл да изтъкне в полза на едното или на другото“.

В съда никой нищо не пита и не иска да знае. Там има определени процедури, които да се спазят. „К. съвсем не знаеше какво предприема адвокатът“, поел задължението да го защитава. „Той почти не бе го разпитвал, а тук имаше да се пита толкова много. Главното беше да се пита. К. чувстваше, че самият той би могъл да зададе всички необходими въпроси. Адвокатът, наопаки, вместо да пита, сам разказваше или седеше мълчаливо насреща му“.

В съда никой нищо не може да каже със свои думи. Там се говори само с терминологията на съдебната система, само тя се разбира и само тя е на почит, тъй като тя отличава институционалното от обикновеното, а както казахме, границата между тях е категорично очертана. Затова само юридически лица могат да внасят молби и да произнасят искове или защитни речи. Там човешката потребност и човешката правота е последното, което би могло да бъде взето под внимание. Отново изпъква пълното противоречие с божиите закони и съд. Обвиняемият се бори в човешкото съдилище с невидимо чудовище – непознаваемо и хлъзгаво като риба: „съдебните документи, преди всичко обвинителният акт, били недостъпни за обвиняемия и за неговия защитник, ето защо човек не знаел изобщо или най-малкото не знаел точно срещу какво трябва да насочи първата молба, затова тя можело само съвсем случайно да съдържа нещо от значение за каузата на обвиняемия“. Има още

Дон Кихот – смъртта или възкресението на рицарството в света

представяне на романа „Знаменитият идалго Дон Кихот де Ла Манча“

автор: Диана Янкулова (Диана Владимирова)

Историята за Дон Кихот е позната преди всичко като пародиен роман – пародия на рицарството, на човека, опитващ се да насложи литературните си представи върху реалността, желаейки да стане рицар в епоха, в която рицарството вече не съществува. Всичко е в противоречие с това желание и с действителността – възрастта на героя, вида му, доспехите, конят, любимата, а след това и подвизите. Средствата, с които се прави опит да се защити света от злините, средствата на благородното рицарство, са вече остарели. Друга част от пародийното в тази история е, че уж има документи – ръкописи, пазещи описанията на подвизите на „знаменития рицар“. Споменават се „архиви и писалища“, тетрадки, изписани на арабски език, под заглавие: „История на Дон Кихот де Ла Манча, писана от Сид Амете Бененхели, арабски историк“ – така нелепите случки звучат достоверно. Това е част от пародийното в тях.

Част от истинното обаче в тази история е желанието да се прави добро. В началото Дон Кихот повече вреди, отколкото помага – пребитите мулетари пред хана и Андрес – слугата на селянина, който след намесата му пострадва още по-зле. Но героят е доволен от себе си, тъй като смята, „че е започнал по твърде сполучлив и възвишен начин своите подвизи“, вярва, че е премахнал „най-тежката неправда и най-голямата обида, породени от насилието и извършени от жестокостта“. „Светът днес изпитва голяма нужда от странстващи рицари“ – уверен е Дон Кихот и иска да възкреси странстващото рицарство.

Безразсъдните му постъпки са продиктувани от искрено желание да сее в света добро. Нищо че реалността в очите му е подменена с измислица, с живот в миналото, в рицарските романи, че е населена с фантазни образи и бълнуване. Намеренията му са чисти, трагедията му идва обаче от разреза между тях и действителността. Героят изпитва пиетет към миналото, съжалява за отишлите си „златни“ времена, когато хората живеели щастливо, защото злото не се било настанило още по между им, нарича сегашните времена „отвратителни“ и възхвалява „Ордена на странстващото рицарство“, създаден да възстанови правдата, и ценностите му, идеализирани в рицарските романи, които е чел. Съжалява за загубата на онези неща, които са възвисявали истински човешкия дух – благородството, поезията, военното изкуство. „Днес тържествуват мързелът над прилежанието, безделието над труда, порокът над добродетелта, нахалството над доблестта, теорията над практиката в бойното изкуство.“ В „подвизите“, които върши, се стреми да подражава на идеала си – държи се смело, достойно, мъжествено понася трудности и лишения. „Повечето днешни рицари предпочитат да носят шумолящи дрехи от дамаск, брокат и други скъпи тъкани, отколкото да си слагат ризници. Няма вече рицари, които, облечени от глава до пети в тежки доспехи, да нощуват сред полето и да се излагат на капризите на суровата природа.“

Романът е и реалистичен – основава се на два типа роман, познати дотогава – рицарския, идеалистичния, и измамническо-авантюрния, описващ пряко състоянието на обществото. Превръща се в роман, след който е невъзможно да се напишат други рицарски романи, но и благодарение на който рицарството и рицарските романи биват запомнени.

В говора си Дон Кихот подражава на високия стил на Античността – със сдвоените думи „златоцветните“, „кристалнобистрите“, „маслинородния“, „хлебоносните“. От Античността води началото си и ритуалът на постепенното откриване след дълга раздяла, което иска да направи Пленника пред брат си (част от случките в хана). Има и по-директни препратки като имената на законодателите Ликург и Солон. Застъпена е и ранноренесансовата тема за женското/духовното покровителство – хвърляйки се във всяка битка, Дон Кихот призовава за закрила и покровителство над него дамата на сърцето си. Също като Беатриче при Данте, Лаура при Петрарка, женската енергия е духовната енергия, която води героят. Това е същата онази сила, с описанието на чието действие завършва „Фауст“: „вечната женственост / ни възвисява“.

Героите от двойката Дон Кихот – Санчо Панса привидно контрастират един на друг: Санчо е трезв и практичен в началото, а Дон Кихот – идеалист, романтик, откъснат от действителността: „Намират една чанта, от която изваждат над сто златни монети и един бележник със стихове. Дон Кихот поисква бележника, а парите оставя на оръженосеца си.“ Съществува контраст и във външността им, поведението, речта, цялостното светоусещане. Единият е мечтател, поет, другият – реалист, прагматик. И отношенията помежду им отначало са йерархични – между господар и слуга, рицар и оръженосец. Санчо следва неотклонно своя господар и му изказва доверието и възхищението си, воден от желание да получи обещаните награди, но и от едно естествено чувство на преклонение към йерархично по-високия, по-смелия и достойния, каквото чувство е съществувало в онези времена. Хората са следвали естествения ход на живота и са се подчинявали на естественото устройство на света, в който едни са господари, други – техни слуги.

Но всичко това се променя в хода на историята. Окрилението от идеала, което носи сред облаците Дон Кихот, се стопява и героят проглежда за грубата действителност, толкова груба, че го поразява; а прагматизмът и здравата земна основа при Санчо, извисени от ентусиазма и идеализма в постъпките на господаря му, създават един човек, способен да носи наистина високи и здрави, устойчиви ценности в света. Санчо се превръща в разумния, трезв, здраво стъпил в реалността мъж, без излишни егоцентрични амбиции, чиито дела се ръководят от ежедневния практичен човешки опит. Двойката Дон Кихот – Санчо Панса се превръща в пародия на социалните роли, доказва тяхната природна несъстоятелност. Техните отношения се развиват по време на път – в пътуването човек израства, преодоляването на препятствия и трудности укрепва характера, дава личностна свобода и възможност за самопознание. Хората се привързват един към друг, когато заедно преодолеят несгоди. Спътничеството уеднаквява възгледите и напасва характерите: „човек би рекъл, че и двамата са ги излели в един и същ калъп и че лудостта на господаря без глупостите на слугата не струва ни пукната пара.“ Дори читателят в края на книгата е силно привързан към героите и съпреживява техните радости и страдания, както те самите съпреживяват сполуките и несполуките на своите другари и спътници в романа.

Лудостта на Дон Кихот е просто едно разминаване между илюзия и реалност. Илюзията, създадена в съзнанието на героя от литературата, и грубата, неотменима житейска истина. Опитите да се наложи собствения мисловен шаблон на личността върху действителността, да се вкара тя в някаква ограничена матрица и към обективната, реално съществуващата истина да се прилага криво, изопачено, фикционално разбиране. „Лудостта“ понякога е компенсаторен механизъм за справяне с реалността, друг път изглежда лудост само в хорските представи, а в действителност е път към себепознанието и себепроникновението. Мисля, че за втория тип лудост става дума в „Дон Кихот“, след като героят, както я придобива, така и отрезвява от нея. След като дори каноникът е удивен от „смислеността, с която Дон Кихот говореше своите безсмислици“. Луд ли е Серафим, който дава всичките си пари на непознатата Павлина? Луд ли е дядо Добри от нашето съвремие? Да, да, те са луди, лудост е в наши дни безкрайната доброта и себеотрицание, желанието да се възвърне човечността в безчовечния свят. Винаги е била.

Но Дон Кихот е луд по един фантастичен начин – той вярва, че е възможно с чародейно питие да се слепят двете половини на разсечено тяло и човекът отново да стане здрав като камък. Разказва тази фантасмагория така естествено и просто, така завладяващо, че простодушният Санчо я възприема като част от реалността и се учудва какво още чака негова милост, та не приготвя от „този балсам“. „– Не ми е много ясно как се борите срещу неправдите“ – му казва един свещенослужител бакалавър, пострадал от лудостта му, – „защото аз нямах никаква вина, а вие ме съборихте на земята и ми счупихте крака, който няма да се оправи, докато съм жив. Казвате, че се опълчвате срещу злосторствата, но нанесохте на мене непоправимо зло. Страшно нещастие беше за мене да попадна на вас, човек, който търси щастието си в приключенията.“ След тази случка Санчо му дава прозвището „Рицар на печалния образ“, явно заради това, че краят на всички ситуации, в които ги въвлича „рицарят“, е печален, и защото лицето на Дон Кихот от известно време е едно от най-измъчените лица, които Санчо е виждал в живота си.

Но въпреки несполуките да постигне идеала си, за идалгото от Ла Манча все пак най-висока стойност от всичко продължават да имат личната свобода, справедливостта, рицарският морал – защитата на онеправданите, слабите, благородството, почитта, жертвоготовността, упоритата битка с безнравствеността. И той търси възможност да открие и възвеличае всичко това в живота. То го кара да види в каторжниците просто хора, които не по своя воля отиват там, където ги водят, които заслужават закрилата му – според него е нарушено най-висше тяхно право, той не отчита факта, че и те са нарушили нечие право с престъпленията си, нито пък, че като ги освободи, ще извършат още престъпления.

„Не е ли странно лековерието на този нещастен идалго, който приема като чисти истини всички измислици и лъжи, стига те да му напомнят езика и стила на неговите глупави книги?

– Но има и нещо друго – добави свещеникът. – Като махнем безсмислиците, които този добър идалго говори в лудостта си, щом стане дума за други неща, разсъждава съвсем правилно и проявява ясен и проницателен ум. И човек, който би водил с него разговор за друго, а не по-рицарските въпроси, ще го сметне за напълно уравновесен.“

Целият свят и душите на хората са арена на битката между доброто и злото – злото винаги е величина, способна да погълне моралните човешки устои и да застраши света с превръщането му в място на пошлост, грубост и безчовечност. Импулсите на доброто успяват да се задържат само на крилете на идеализма и безкористното себепожертвувателно поведение. Уж пародийният образ на Дон Кихот всъщност ни разкрива единствения начин за посяване на семената на доброто – чрез почти смешната на загрубелия свят искреност и откровеност. Чрез почти комичната за забравилите истината хора святост и стремление към идеала.

В този свят има много въображаемо зло, но и истинско. И всяка, дори най-малка победа над злините, над бедите, над порочния и превратен морал е огромна крачка напред по пътя на хуманизма. Тези победи могат да бъдат отвоювани както от истински посветени рицари, така и от обикновения човек в неговата душа, в отношенията и постъпките му ден след ден, миг след миг. Светът, приковат от ширещото се зло, обладан от инерция, пасивност, не е способен да му се противопостави. Той обявява за луд одухотворения човек, живеещ и въплъщаващ идеалите на доброто. Идеята за действеното добро е въдворена по-късно и от руските класици като Достоевски. Желанието не просто да морализаторстваш на тази тема, но да въплътиш доброто във всяка своя постъпка, в мислите и отношението си към света. Такива герои са Княз Мишкин от „Идиот“ и Соня от „Престъпление и наказание“.

Едни от най-значимите битки на Дон Кихот са тези с бакалавъра Самсон Караско и с духовника у херцога – с учените „книжници, които никога не са стъпили и не са вървели по пътеките на рицарството“, които желаят да го изобличат, да го поучат, като не отчитат, че собствената им важност по нищо не се отличава от неговата и правотата им е също толкова относителна, колкото и тази на Дон Кихот.

„до тях стоеше важен духовник, един от тези, които служат като духовни наставници в домовете на великите сеньори, един от тези, които – понеже сами не са родени велики сеньори – не са в състояние да научат как точно трябва да се държат благородниците по рождение, един от тези, които искат да мерят величието на великите с теснотата на собствените си души, един от тези най-сетне, които в желанието си да внушат умереност на лицата, които те ръководят духовно, ги превръщат в жалки същества.“

„Рицарят на лъвовете“ се заема да разобличи духовника с оръжието, с което воюва самият той – „оръжието на хората, които носят расо, е същото като оръжието на жените, сиреч езикът“. Дон Кихот изтъква, че не е правомерно да наставляваш и да поучаваш, да издаваш присъди, ако самият ти имаш ограничен житейски опит и книжно знание, ако „си получил възпитание в някое бедняшко университетско общежитие“ и „не си видял от света повече от това, което се намира на двадесет-тридесет левги околовръст“. И обобщава своето кредо с думите: „Едни вървят по широкото поле на надменното честолюбие, други – по пътя на ниското и робско ласкателство, трети – по пътя на лъжливото лицемерие, малцина – по пътя на истинската вяра. Аз пък, воден от своята звезда, вървя по тясната пътека на странствуващото рицарство, заради което презрях светските блага, но не и честта.“

Продължава обаче и след романа, за вечни времена, битката с измамниците, шегобийците и подигравчиите, защото „безславно е да измамиш хора, които ти се доверяват“. Продължава в чистото сърце на читателя битката с неправдата, с оскърбленията, нанесени на героя от желание да бъде унижен, подигран от остроумни безделници. Защото, както сам казва героят в съветите си към управлението на Санчо, „милосърдието повече изпъква пред погледа ни, отколкото справедливостта“, а в безчувствените подигравки, извършени само за собствено забавление, няма никаква милост. „Но дори когато го видяха паднал на земята, шегобийците не проявиха никакво състрадание…“ Не блести ли в короните на благородниците перлата на милостта, те не са никакви благородници, защото „кръвта се наследява, а добродетелта се придобива и струва сама по себе си много повече от кръвта“, истинското благородство се печели само с добри дела. В съветите към Санчо има от онази божествено-земна мъдрост, съдържаща се в наставленията за монасите от средновековието, целяща да спаси душата за небесния й живот: „ако трябва да облечеш шестима пажове, облечи трима пажове и трима бедни и така ще имаш пажове на небето и на земята“.

Във всичко това е значимостта на личността в живота – в импулсите, които тя внася с идеите и делата си в развитието на човечеството. Идеалите на Дон Кихот обогатяват не мисълта, а душата. Когато героят отговаря на въпроса дали неговата възлюбена е въображаема, измислена от самия него, той заявява: „Не съм нито измислил, нито съчинил своята възлюблена, макар и да я виждам такава, каквато трябва да бъде една дама, съчетаваща в себе си всички качества, които могат да я прославят по всички краища на света.“ Способността му да прозира в нещата тяхната духовна, чиста същност е разкрита тук. Това е и ключът към идеализма му, към тълкуването на противоречивия му образ – силното желание да вижда идеалното, неопороченото от злините на света във всичко заобикалящо го.

Така че, къде е границата между лудост и истина, когато всъщност целият свят постъпва като луд – гаври се за собствено забавление, неспособен да изпита състрадание. Затова Санчо моли своя господар на смъртното му ложе: „– Ах, господарю … не умирайте, ваша милост, а чуйте съвета ми и живейте още много години! Защото най-голямата лудост, която може да направи човек, е да се остави да умре ей тъй, за нищо, само от тъга…“, защото човечеството има нужда от рицарското благородство и безкористност.

Чрез пародията се откроява ярко идеята за относителността, илюзорността на този свят и на човешките отношения и се очертава истината, че най-важно от всичко е съхраняването на нравствените устои на човека, изконната му човешка доброта и желание да помага и прави света по-добър, зачитането на личността на другия, свободата на избора. Дълбоко разочарованият Санчо произнася пред своето магаре – символ на волния му живот – думите: „откакто те напуснах и се уединих в кулите на честолюбието и гордостта, в душата ми нахлуха хиляди несгоди, хиляди мъки и четири хиляди тревоги.“ А към насъбралите се край него хора се обръща със: „Сторете ми път, сеньори, и ме пуснете да се върна към предишната си свобода, пуснете ме да ида да потърся по-раншния си живот, за да ме възкреси от сегашната ми смърт.“ В негово лице „островът“ изгубва прекрасен мъдър управник.

Романът „Дон Кихот“ е роман за лудостта, която казва истината на света, понеже светът е изгубил представите си за добро и зло, покрил ги е с дебел слой полуистини-полулъжи. „И Сиде Амете прибавя, че присмехулниците бяха според него не по-малко луди от подиграните, защото влагаха толкова усърдие в това да се присмиват на двама глупци, че не изглеждаха кой знае колко по-умни от тях.“

А ако всички заиграят ролите си в тон с Дон Кихот, но не с цел да го унижат и да го направят за смях, а за да му угодят наистина, както прави това Санчо, светът би станал може би по-красив, по-благороден, би се доближил може би малко повече до идеала за свят и човечност. Защото „едни играят роли на императори, други – на папи и на всички други лица, които могат да се срещнат в една комедия“. Но „не смъква ли смъртта, когато настъпи краят, сиреч, когато свърши животът, всички дрънкулки, които отличават едните от другите, и не стават ли те равни пред гроба?“

Цитатите са взети от: https://chitanka.info/text/2991

Фауст – „злото е безсилно, с нас е Бог“

представяне на трагедията „Фауст“

автор: Диана Янкулова (Диана Владимирова)

Предисловие

„Разказва се, че някога в Близкия Изток живял един търговец, който бил много учен. Той компилирал четири важни трудове – „Мистерия“ „Капитола“, „Евангелиум, „Тезаурус“. По-нататък се казва, че след неговата смърт тези трудове останали при неговата вдовица, която била персийка. Тази вдовица от своя страна ги оставила на един роб, чиято свобода била откупила и го освободила. Той е въпросният Мани, който извлякъл своята мъдрост от тези трудове, но освен това той е бил посветен и в мистериите на Митра. Той става основоположник на това движение – манихейство. Мани е наречен „Синът на вдовицата“, а неговите последователи се наричат „Синове на вдовицата“. Обаче Мани говорил за себе си като за „Параклит“ /“Утешителя“/, Светия Дух, обещан на човечеството от Христос. Ние би трябвало да разбираме, че той виждал себе си като едно въплъщение на Светия дух. Той не е искал да каже, че е бил самият Свети дух. Той си представял, че Светият дух се появява в прераждания и че той е едно такова прераждане на духа.

Срещу учението, което той провъзгласява, по най-бурен начин се противопоставя Августин, след като се бе прехвърлил към католическата църква. Августин противопоставяше своите католически възгледи на манихейското учение, като ги представяше чрез една личност, която той нарича Фаустус. Фаустус е опонент или противник на Августин. Тук лежи произходът на гьотевия Фауст…

За манихейското учение се говори, че то се различава от западното християнство чрез неговото различно тълкуване на злото. Докато католишкото християнство счита злото за отклонение от неговия божествен произход, измяна на първоначално добри духове към Бога, манихейството учи, че злото е така вечно, както и доброто; че няма възкресение на тялото и че злото като такова ще продължи завинаги. Злото следователно няма начало, а произтича от същия източник както доброто и няма край. Ако вие опознаете манихейството в тази форма, то ще изглежда крайно нехристиянско и напълно неразбираемо.

Сега обаче ние ще проучим въпроса напълно според традициите, които се предполага, че са произтекли от самия Мани, за да видим какво всъщност е това. Един външен ключ ни се дава в манихейската легенда… Всички духовни течения, свързани с посвещение, се изразяват външно чрез легенди, ала легендата за манихейството е една велика космическа легенда, една свръхсетивна легенда.

Тя ни разказва, че някога духовете на тъмнината са искали да завземат царството на светлината чрез бунт. Те наистина достигнали границата на царството на светлината и се надявали да го победят, ала не успели нищо да постигнат. И те трябвало да бъдат наказани – това е една особено дълбока страна, която ви моля да имате предвид, трябвало да бъдат наказани от царството на светлината. Ала в това царство не е имало нищо, което по някакъв начин да е било зло, имало е само добро. Демоните на тъмнината са можели да бъдат наказани само с добро. Какво се е случило? Случило се следното: Духовете на светлината взели част от собственото си царство и го смесили с материализираното царство на тъмнината. И поради това, че една част от царството на светлината била смесена с царството на тъмнината, била въведена една подкваса в царството на тъмнината, един фермент, който произвел хаотичен вихър, чрез който то получило нов елемент, т.е. смъртта. Така че това царство на тъмнината непрекъснато се унищожава и така вътре в себе си носи зародиша за своето собствено разрушение. По-нататък се разказва, че точно поради това е била създадена расата на човечеството. Първият човек представлява точно онова, което е изпратено долу от царството на светлината, за да се смеси с царството на тъмнината и да победи чрез смъртта онова, което не трябва да бъде там; да го победи в собственото си същество.

Дълбоката мисъл, която се крие тук е, че царството на тъмнината трябва да бъде победено от царството на светлината и то не посредством наказание, а чрез кротост; не чрез противопоставяне на злото, а чрез съединяване с него, за да се освободи злото като такова. И поради това, че част от светлината влиза в злото, самото зло ще бъде преодоляно, преобразено.

В основата на това е тълкуването на злото… Какво е зло? Нищо, освен добро, идващо в неподходящо време. Ще цитирам един пример, който често съм цитирал: – Нека да предположим, че се отнася до един пианист виртуоз и един изключително добър майстор техник, изработващ пиана, и двамата съвършени в своята област. Първо, техникът трябва да направи пианото и след това да го предаде на пианиста. Ако последният е добър пианист, той ще го използва подходящо и двамата ще са еднакво добри. Но ако вместо пианиста в концертната зала влезе техникът и започне да удря с чукове, то той ще бъде на неподходящото място. Нещо добро ще се е превърнало в зло. Така ние виждаме, че злото не е нищо друго, освен добро на неподходящо място.

Когато онова, което е особено добро за едно време, се задържи и втвърди, като по този начин възпрепятства прогреса на по-нататъшното развитие, тогава, без съмнение, то става зло, защото се противопоставя на доброто… Би трябвало да тълкуваме манихейските възгледи в този дълбок смисъл, че доброто и злото всъщност са еднакви по своя произход и в своя край. Ако ги тълкувате по този начин, вие ще разберете същността на онова, което Мани наистина искаше да инициира. Има още

Хамлет – гласът на съвестта

представяне на трагедията „Хамлет“

автор: Диана Янкулова (Диана Владимирова)

„Абстрактните мисли са истински умъртвители на художествената фантазия. Ставайки все по-логичен и по-логичен, човекът умъртвява художествената фантазия и обикновено превръща художественото произведение в някакъв коментар. И едно от най-ужасните неща в нашата материалистична епоха е, че академичните среди превърнаха художествените произведения в коментарии, в обяснения. Всъщност тези претенциозни научни обяснения, тези коментари върху Фауст, Хамлет, тези академични описания за изкуството на Леонардо, Рафаело, Микеланджело са истински ковчези, в които днес вкарват всичко онова, което представлява живото изкуство. Ако вземете един коментар върху Фауст, Вие имате усещането, че се докосвате до трупа на Фауст, при коментара върху Хамлет, Вие имате усещането, че се докосвате до трупа на Хамлет, и това е така, защото абстрактните мисли са умъртвили художественото произведение.“ (Р. Щайнер)

Откъде идва Хамлет? Образът му е взет от историческите митове, той има прототип – датският принц Амлет, живял през IX век. Историята му, като една ренесансова история, има своето огледало в античната трагедия Орестия, но е и история, която напълно реално е могла да се случи и в Средновековието. Ренесансовата култура е ново вглеждане и възвръщане на ценностите на гръко-римската класическа епоха след „тъмните“ времена на Средновековието, когато монопол над личността е имала църквата. Възражда се интересът към античните автори и сюжети. Индивидуалността на човека застава на преден план, наред с хуманизма, стремежа към знание, любовта към свободата и справедливостта. Ренесансът дотолкова възвръща свободата на индивида, че в по-късния му период се отприщват прояви на злото – рожби на криворазбраната индивидуалност, на безнаказаността. Крайната средновековна ограниченост сега става крайна липса на контрол, за която индивидуалното съзнание още не е развито достатъчно. Ето защо отново е необходим морализмът на предишната епоха.

За да възстановят хармония, морал и ред, за да разкрият последствията от пъклените дела, на които е способно греховното човешко същество, автори като Шекспир се обръщат към сюжетите на най-тъмните прояви на злото в света – отцеубийство, братоубийство, проливане кръвта на ближния, крайно себелюбие и незачитане волята на другия. Но всичко е и по-дълбоко от тази външна визия за нещата. Защото великаните на словото творят не само с разума си, те стават проводници на несъзнавани от човека процеси и явления, на реминисценции от духовни светове.

Ето какво казва Краткият речник на литературните и лингвистични термини за времето на Ренесанса: „…поезията води началото си направо от Бога. Тя е и наука, и изкуство, и рядък дар… поетът е пророк и събира световните знания. Самият творец за представителите на Ренесанса е божи избраник, посредник между божествения свят и този на обикновените хора. Те са убедени, че поетът е най-близо до Бога и следователно – той е творението par excellence.“

„Шекспировият Хамлет е само едно художествено превъплъщение на истинския датски принц. Първообразът на този Шекспиров герой действително е живял на Земята… Защо Шекспир изобрази всичко това?.. Поетът твори в областта на несъзнаваното, защото първоначално пред него веднага застава образът, който той изгражда, а после, като една панорама, за която обаче той няма никакво съзнание, възниква и цялата индивидуалност, лежаща в основата на художествения образ. Защо Шекспир изтъква и остро подчертава твърде особените характерови черти на Хамлет, които може би щяха да останат незабелязани от нито един негов съвременник? Защото той ги наблюдава върху фона на времето! Той усеща промените, които настъпват в една душа, когато тя преминава от стария живот в новия.“(Р. Щайнер)

Индивидът не носи сам цялата вина за своето престъпление. Над него тегне тежкото проклятие на предишна низост, предателство и крайности. В случая с античния герой Орест това е бремето на престъпления, извършени от предците му, а в случая на по-близкия до нашето време Хамлет призрачната сянка на някакво общо световно объркване тегне над целия свят и внася мрак в душите и в делата на човека. И нищо не може да остане незасегнато от проникването в него на това помрачение, защото съществува връзка между всички неща, те влияят едно на друго, непрекъснато си взаимодействат по невидими пътища, протъкават се и взаимно изграждат тъканта на следващото, на идното. То носи отпечатъка на всичко случило се, изпитва влиянието на всичко по-рано преживяно, промислено, извършено; нищо в този свят не съществува изолирано и само.

Цялото това бреме на общото човешко минало изпитва върху себе си Хамлет – героят на Шекспир. За да разкрия по жив начин образа на Хамлет от великата Шекспирова трагедия, за да обозра въпросите и отговорите, безначалното и безкрайното, вложено в неговата житейска драма, ще започна, като се върна в миналото, в Античността, и се опитам да го сравня с един друг герой – Хектор.

Кой е Хектор от Илиада? Съвършеният мъж, образецът за човешко същество – отдаден на род, семейство; в топла, любяща близост със своята съпруга, в синовна обич и бащинска нежност, в братска загриженост, непринудено изпълняващ своя дълг; син и покровител на целия свой народ, човек с ясни и устойчиви ценности.

„…вгледайте се в образа на Хектор, в неговото пластично оформяне, в неговата завършеност. Вгледайте се в отношението му към бащината Троя, към съпругата му Андромаха, в отношението му към Ахил, в отношението му към войската и военните действия. Опитайте се да съживите в душите си образа на този мъж с цялата му съпружеска нежност, с цялата му антична привързаност към бащиния град Троя, с всичките му заблуждения; не пропускайте, моля Ви, връзките му с Ахил и Вие ще се убедите, че всичко това може да се случи само на един велик човек. В лицето на Хектор, тъй както го описва Омир, ние имаме пред себе си един герой с всеобхватни човешки добродетели.“ (Р. Щайнер)

И кой е Хамлет – отново според Р. Щайнер? „За него Гьоте казва: Ето една душа, която не може да се справи, нито да се задоволи с каквато и да е ситуация, една душа, която сега е изправена пред такава задача, каквато тя не може да изпълни… Несигурен скептик, който не съумява да се справи с житейските ситуации, колеблив неудачник… в него пулсира цялата сила на Хектор. Обаче в същото време ясно усещаме как тази сила не може да се прояви напълно, как тя сякаш се сблъсква с някакво препятствие… Ние виждаме присъствието на Хектор в Хамлет… обаче той не може да се справи с изискванията на новото време.“

„Нека резюмираме цялото съдържание на Шекспировия „Хамлет“ само в няколко думи. Ако размисли върху тях, човек може в известен смисъл да е сигурен, че вниква в съдържанието на Хамлет. И логически той наистина вниква. Обаче по друг начин вниква този, който е изживял цялата Шекспирова драма. През душата му е преминало едно богатство, което не може да бъде заменено с никакво описание. Идеята на трагедията „Хамлет“ е станала негова художествена, лична опитност.“ (Р. Щайнер)

Какво бушува в душата на Хамлет, кое причинява нерешителност и невъзможност за реализиране на най-елементарни страни от човешкото битие и взаимоотношения в тази така чиста, млада, интелигентна и чувствителна натура? Усетът, че носи в себе си бремето на много епохи и много човешки трагедии, на океани неразбирателство и инакомислие. В душата му тегне товара от грешките на неразумното човечество и той е изразител на несъвършенството на света, така, както Хектор е изразител на съвършенството от времето, когато на Земята е имало въдворен някакъв божествен ред.

„О, таз корава плът да би могла

да се стопи, да стане пара, дим!

Или — самоубийството всевишний

да не бе забранил! О, боже, боже!

О, колко гадно, блудкаво, безплодно

за мене всичко в тоя свят изглежда!

По дяволите! Пфу! Градина в тръне

и бурен той е — пуста, заглушала.“

Под маските на този свят има много скрито от очите, истината е зарита под лъжа, разминават се показно и реално, злото се облича в ангелски одежди, доброто, честността тлеят под бремето на неувереност и колебание.

„ни бурните сподавени въздишки,

не, нито изобилният поток

в очите, нито образът наведен,

ведно с движения и вид на траур —

показват ме какъвто съм; това са

неща, които могат да се правят.

Скръбта ми — тя е в мене и без външност;

а всичко туй е само вид на болка.“

„Макар и вдън земята скрити чак,

безчестните дела ще блеснат пак.“

„Дай книга тук! Веднага да запиша,

че някой може да ти се усмихва

— усмихва, да — и пак да е злодей:

поне тук в Дания такива има!“

На Офелия:

„Бог ви е дал едно лице, а вий си правите друго — кривите се, играете, шушнете и давате подигравателни имена на божиите създания…“

Но в Хамлет живее и усетът за безсмъртието на душата, за нейния път през въплъщение и смърт. Човешката плът е сродна на пръстта, но над нея властва духът на вечността.

„Да, има повече неща в небето

и на земята, драги ми Хорацио,

отколкото си мислиш с твойта жалка

наука…“

„…Живота си

аз не ценя ни за игла. А мойта

душа, каквото и да стане, тя е

безсмъртна като него.“

„…тази хубава сграда — земята — ми се вижда като безплодна канара; този великолепен балдахин — въздухът, видите ли, този дивно надвиснал небосвод, този царствен покрив, изпъстрен със златен огън — уви, всичко това, струва ми се, не е друго освен едно скверно, отровно съборище на изпарения. Какво дивно създание е човекът! Колко благороден с разума си! Как безграничен по способности! По форма и движения — колко ясен и възхитителен! Колко подобен в делата си на ангел! Колко подобен в понятията си на бог! Красотата на света! Идеал на всичко живо! Не за мене обаче: какво значи тази квинтесенция на праха?“

Без значение ли са тогава земните дела? Защо в нас говори, крещи онзи незаглушим глас, идващ сякаш с тътена на земята? Глас, който иска, повелява да се въздаде справедливост. Глас, който ясно изразява грозните дела в света и жадува за правда и възмездие, но също така дава ясно да се разбере, че личното отмъщение слага печат на душата и води към нови неправди. Заради натрупаните от човечеството грехове се е стигнало до пелената от заблуди, стелещата се над човешкото съзнание. То вече може лесно да попадне в плен на злите сили.

Духът към Хамлет:

„Макар и твърда, добродетелта

пак бива прелъстена от греха;

и в сладострастие когато пламне

дори блестящий ангел — той отвръща

се от божественото свое ложе

и цял жадува низост.“

„Ако си жив човек, недей търпя

да стане царственото датско ложе

леговище на сласт и брачен срам.

Ала каквото и да правиш — свойта

душа не опетнявай, недей пламва

от злоба срещу свойта майка: нека

Бог да я накаже и онези тръни,

о, тръните на съвестта, забити

със живо жило в нейните гърди…“

Хамлет:

„Защото може би духът, що аз

видях, да е бил дяволът (той знае,

да се представя в най-примамлив образ),

да, и тъй като съм слаб

и меланхолен (а в такива тъкмо

души се настанява той) — възможно

е да ме тласка той в коварна примка…

Аз искам всичко сигурно да знам.“

Как да бъде решен този въпрос в безмерната му сложност? Душата на Хамлет се мята в примката на невъзможността:

„Без бряг е времето? О, скръбен дял —

нима аз бих го в брегове сковал?“

И цялата невъзможност, всички нерешени дела в ума, всички битки, състояли се само в сърцето, чувството, че носиш товара на греховете и невъздадената справедливост на цялото човечество, изкристализират в знаменития му монолог:

„Да бъдеш или не — туй е въпросът.

Дали е по-достойно за душата

да понесеш камшиците, стрелите

на бясната съдба, или да се

опълчиш сам срещу море от мъки

и да им туриш край? Умри, заспи —

не повече… И знай, че твоя сън

е краят на сърдечна скръб и хиляди

жестоки удари — дял на плътта!

О, ето край желан! Умри, заспи…

Заспи или пък може би — сънувай?…

Да, и това е пречката; защото

какви ли сънища ще ни споходят

сред тоя смъртен сън, когато ний

отхвърлим всеки земен смут и мъка?

И туй ни спира. Този страх превръща

живота в дълголетна нищета.

Кой би понасял гаврите и бича

на времето, неправдата на силния,

на гордия презрението, мъките

горчиви на отвъргната любов,

потъпкването на законите,

безочието на властта, онуй

презрение, което получава

смиреното достойнство във награда

от недостойнството — кой би търпял

това, щом може да намери мир

с едно замахване? Кой би желал

да носи това бреме и да страда,

да стене в тоз мъчителен живот?

Но ужасът пред нещо след смъртта —

страната неоткрита, от която

не се е връщал никой пътник още —

смущава волята и ето, че

по-скоро сме готови да търпим

сегашните злини, отколкото

към други неизвестни да се хвърлим.

Така съзнанието ни създава

от всички нас страхливци; и така

естественият цвят на смелостта

изтлява в бледността на наште мисли.“

От създаването си до ден днешен Хамлет е единственият възможен герой за света. Времето на Хектор е безвъзвратно отминало, нашето време е времето на Хамлет. Във всяка въплътена душа трепти Хамлетовата везна – от едната страна е жаждата за справедливост, от другата – смирението пред Божия промисъл. Не ние сме съдниците, справедливостта ще бъде въздадена от друг, по-могъщ. Само не трябва да угасва пламъкът на нашата съвест. Като прозорец, светещ в мрака, като фар в безкрайната тъмна шир на океана. Докато истината гори в съзнанието, докато тя сочи пътя, Хамлет е жив и в света живее надеждата.

„Вий искате да свирите с мене. Вий се поставяте тъй, като че ли познавате моите клапи. Вий искате да изтръгнете сърцето на моята тайна. Вий искате да ме изпитате от най-дълбоката ми нота чак до върха на моята гама — а в тоя малък инструмент има много музика, великолепен глас. Обаче вий не можете да го накарате да заговори! Поврага! Мислите ли вий, че с мене се свири по-лесно, отколкото с една флейта? Наречете ме какъвто искате инструмент, вий можете да ме разстроите, но не и да свирите с мене.“

Хамлет не искаше да бъде затворен в ковчег. Напъхан в рамките на всякакви шаблони. Той искаше да остане жив. Душата му не се вкости, избирайки твърда насока. Величието му остана в трепетите на неговото колебание. Колебание, което е красиво и достойно, защото в него просветва прекрасният и дълговечен глас на правдата и съвестта.

Използвана литература:

Личева, Ам., Дачева, Г., Кратък речник на литературните и лингвистичните термини. Колибри. С. 2012

Шекспир, У., Хамлет (в превод на Гео Милев), https://chitanka.info/text/21205

Щайнер, Р., Антропософия и изкуство, https://rudolfsteinerbg.com/rs/index.php?/topic/1784-7%D1%81%D0%B5%D0%B4%D0%BC%EF%BB%BF%D0%B0-%D0%BB%D0%B5%D0%BA%D1%86%D0%B8%D1%8F-%D0%BA%D1%80%D0%B8%D1%81%D1%82%D0%B8%D0%B0%EF%BB%BF%D0%BD%D0%B8%D1%8F-%D0%BE%D1%81%D0%BB%D0%BE-18-%D0%BC%D0%B0%EF%BB%BF%D0%B9-192%EF%BB%BF3-%D0%B0%D0%BD%D1%82%D1%80%D0%BE%D0%BF%D0%BE%D1%81%D0%BE%D1%84%D0%B8%D1%8F-%D0%B8-%D0%B8%D0%B7%D0%BA%D1%83%D1%81%D1%82%D0%B2%D0%BE/

Щайнер, Р., Чудото с Лазар, https://rudolfsteinerbg.com/rs/index.php?/topic/138-%D1%87%D1%83%D0%B4%D0%BE%D1%82%D0%BE-%D1%81-%D0%BB%D0%B0%D0%B7%D0%B0%D1%80/

Щайнер, Р., СС_139 Евангелието на Марко, https://rudolfsteinerbg.com/rs/index.php?/topic/1100-%D0%BF%D1%8A%D1%80%D0%B2%D0%B0-%D0%BB%D0%B5%D0%BA%D1%86%D0%B8%D1%8F-%D0%B1%D0%B0%D0%B7%D0%B5%D0%BB-15-%D1%81%D0%B5%D0%BF%D1%82%D0%B5%D0%BC%D0%B2%D1%80%D0%B8-1912/

Данте – човекът и човешките дела в развитието на духовността на света

представяне на поемата „Божествена комедия – Ад“

автор: Диана Янкулова (Диана Владимирова)

Подходът към „Божествена комедия“ на Данте може да бъде направен от множество гледни точки, обширен, тъй като творецът стои на границата на епохи и сам е гранична линия – предтеча и наследник на културни визии. Въпросът за това как да бъде достигната божествената природа на човека вълнува умовете и сърцата на представителите на всички творчески времена. Съзнаването, че сме двойствени същества и „в гръдта ни сили всякакви залавят корен“ (Шри Оробиндо) – и принизяващото, животинското, и възвишеното, божественото, тласка мислителя към изследване на пътищата за усъвършенстване и обожествяване на греховното човешко същество.

„Между всички същества само човекът е в средата между доброто и злото“ пише Данте в своя социално-философски трактат „За монархията“. Вижда човешкото същество като съставено от две части – душа и тяло, допълва, че съвършенството му е възможно само в Духа, а на земята то е раздвоено и противоречиво, податливо на крайности. Ето защо „Божествена комедия“ е пътуване на човека към Духа, към съвършенството.

В поемата си Данте е следвал средновековния модел на такова пътуване – „пътешествия, отредени за „избраници“, по небесата и ада. Пътуването е представено като пътуване на душата, временно отделила се от тялото, или като действително пътуване – лицето телом е възнесено на небето. Удостоената личност узнава тайни, които обикновеният човек не може да види. По пряк или духовен път се запознава с неща, които „съществуват“, но са недостъпни, невидими за земните хора. Този свят е вечен. Той принадлежи на безплътните ангели, на безначалния и безкрайния Бог, на праведниците, които вечно ще се радват, на грешниците, които вечно ще се мъчат, на природните стихии, които са пребивавали и ще пребивават. Чрез божествени лица възнесеният научава за далечното минало, за създаването на света. Композиционната схема на виденията е проста и повтаряща се с малки разлики в различните апокрифи: увод (обстоятелствата преди видението); възнесение; обиколка из небесата (най-често седем) или из адските кръгове; описание на видяното; разговори със съпровождащия ангел; връщане към първоначалното състояние.“ (Д. Петканова)

Същата схема спазва и Данте. За свои водачи той избира Вергилий – един от най-значимите поети на Древен Рим, създател на неговия национален епос в лицето на „Енеида“, и Беатриче – мистичната, почти неземна негова любов – идеалът му за съвършенство; в творбата тя е представена като божественото начало, Вергилий – като човешкото: „земното благосъстояние, за което е водач Вергилий, символ на мъдростта и образованието, и духовното и вечно блаженство, към което води Беатриче. Образът на езичника Вергилий служи като звено, което съединява природната вяра и християнството, истините, които са плод на разума, и ония, които са плод на откровението. Човек трябва да се стреми към едните истини и към другите, за да бъде честит на тоя свят и да постигне вечно блаженство на оня свят. Това двойно стремление служи за основа на Дантевата поема.“ (К. Величков)

Данте написва поемата в три части – Ад, Чистилище и Рай; първата от тях е най-популярна. Всяка се състои от 33 песни, а „Песен първа“ е въвеждаща и за трите.

Ще представя „Ад“ на Данте повече с цитати, отколкото със свои думи. В подбора на цитатите съм изразила онова, което е впечатлило лично мен и въз основа на което съм направила собствените си изводи в това представяне.

„Особен акцент в апокрифите се слага на идеята за справедливостта. Тя е изразена преди всичко в апокалиптичните творби, в които се разкриват картините на ада. Тук се посочват конкретните грехове, които са наказани. Наред с прегрешенията спрямо Исус и църквата са посочени грехове, свързани с етичните отношения между хората и със социалния живот. Не се прави разлика между обикновени люде и духовници, между богати и бедни. Всеки, независимо какъв е, плаща според делата си.“ (Д. Петканова)

Ето как представя замисъла на творбата един от преводачите на „Ад“ – Константин Величков, в бележките си към „Песен първа“:

„Цялата тая песен, както и втората, могат да се смятат като един вид предговор, в който Данте обяснява, чрез символи и алегории, причините, които са го накарали да напише своята поема, и целта, която е имал предвид. В широк смисъл Данте иска да посочи чрез какви средства може човек да вземе връх над страстите и заблужденията, които се стремят да го погубят, и по кой път може да достигне до пълно нравствено съвършенство. В по-тесен смисъл поетът е имал предвид и печалното положение, в което се е намирала тогавашна Италия (началото на XIV в.) и от което не е могло да се излезе освен чрез нравствено прераждане на човека, защото само при добри нрави може да има истинска свобода и щастие. На тия две идеи отговарят тъмният лес (гора), в който поетът се е изгубил, и могилата, в подножието на която се е намирал при излизането си от леса. Лесът означава заблужденията, в които се лута човек и отдето не го оставят да излезе страстите и пороците. Лесът изобразява едновременно политическата и нравствена анархия, в която се е намирала Италия. Могилата е идеалът, към който се стреми мъдрецът, душевният мир и блаженството, до които се достига чрез съзерцание на вечните истини и пречистване от пороците. Към този идеал се стреми поетът, но за да го постигне, той трябва да слезе по-напред в Ада, където пред зрелището на престъпленията и мъките, които влекат след себе си, ще може да се проникне напълно от ония знания и истини, от които има нужда, за да може да довърши щастливо предприетия път… Трите звяра, които поетът среща, когато излиза от леса и захваща да се качва по могилата, изобразяват пороците, които пречат на нравственото прераждане на човека: пантерата — завистта, лъвът — гордостта, вълчицата — сребролюбието. Според някои тълкуватели по-вярно е да се приеме пантерата като алегорическо изображение на сладострастието. В по-тесен смисъл Данте е искал да представи в тая алегория причините, които са препятствували за доброто уреждане на Италия. Пантерата е самото отечество на поета, завистливата Флоренция, лека, подвижна и разделена на бели и черни, лъвът е гордата и честолюбива Франция, която освен че е владяла в Неапол, е причинявала големи злини чрез постоянната си намеса в италианските работи, а вълчицата е папската курия, която са обвинявали изобщо в безмерна жажда за пари. С това тълкувание се схождат политическите идеи на Данте, за когото най-съвършено управление е била монархията, и само то, с един император, който ще стои в Рим, е могло да дари ред, свобода и щастие на Италия. Всички ония, които са пречели да се създаде тая монархия, са били врагове на Италия и виновници за нейните нещастия.“

Нататък пътешественикът и неговият безплътен придружител застават пред портите на Ада, белязани със страшния надпис: „Надежда всяка тука оставете“.

„Вергилий си служи със същото (едно и също) средство при всяка опасност, която среща на пътя си, за да я премахне. Навред той обявява, че е дошъл в Ада с този, комуто служи за водач, по волята на онзи, който може всичко, което пожелае. Пред тия думи всички отстъпят. Никой не смее да се противи на това, което е воля Божия… Както тука, така и навред в Ада грешниците представляват всички явления, свойствени на човешката природа. Затова и духовете страдат, плачат, скърцат със зъби, чувствуват болки като живи същества. Свойство на греха в Дантевия Ад е, че грешните запазват своята плът. Материята взема участие в страданията, чрез които те изкупват своите престъпления. Грехът живее още в плътта и продължава да се проявява ако не на дело, то в желание, и в плътта получава своето наказание, което е също така живо като него. В това се състои според мнозина поетическото превъзходство на „Ада“ при другите две части на „Божествената комедия“. Плътта изчезва, спиритуализира се в Чистилището и Рая и с нея изчезва голяма част от поетическия интерес, който бихме искали да намерим в тях. Адът изкарва пред нас не отвлечени, а живи, реални същества, затова и светът, който се движи в него със своите страсти и пороци, които съответствуват на действителността в живота, е поетичен, трогателен и разнообразен. Както ще имаме случай да видим и в следващите песни, страданията, които претърпяват грешните, съответствуват всякога на греховете, с които си са ги навлекли. Данте е търсил и намерил почти всякога в природата на греха наказанието, което му се пада. Ония, които, за да прекарат спокоен живот, са били еднакво равнодушни и към доброто, и към злото, са постоянно обезпокоявани от рояци оси и мухи, които им жилят месата. Пред очите им стои винаги образът на безцветния и подлия им живот: нечиста и грозна кръв, която се кърми с кръвта от раните им и със сълзите от очите им. Пред тях не заслужава и да се спрем, понеже, както не са живели на онзи, така не живеят и на този свят, освен като сенки, които не възбуждат ни съчувствие, ни ненавист.“ (К. Величков)

„Дантевият Ад има образ на превърнат конус, на който върхът се намира в центъра на земята, а повърхността му служи за покрив. Той се състои от едно преддверие и девет кръга, които се стесняват, колкото се отива по-надолу. По плоскостта на тия кръгове, които заемат едно широко пространство между двата си бряга, стоят грешниците. Поетите, които вървят все вляво, обхождат известна част от всеки кръг, виждат какъв вид грешници стоят там, какви наказания претърпяват и разпознават някои от тях. Подир това свиват към центъра и през урвата, която срещат, слизат в следващия кръг. Когато става нужда да слязат по някой особен начин от един кръг в други, поетът го описва.“ (К. Величков)

Душата на Вергилий е принадлежала също на Ада – на онзи кръг, където „пребивават не души грешни, а невинни и добродетелни духове, между които е и той, на които вината е само тая, че по причина на времето, в което са живели, не са били приели кръщение.“ (К. Величков). След това „Спасителя е влязъл в Ада, за да извлече душите на праведните некръстени“. (К. Величков).

В песен IX Данте изричадумите: „под булото на моите песни / търсете скрита мисъл и значение!“. „Поетът иска да каже, че под булото на стиховете му се крие алегорически смисъл и него трябва да търсят ония, които ги четат. Това предупреждение се отнася до цялата поема, в която на много места, а не само тука, във вид на поетически фикции са изказани високи поучения, морални и политически.“ Например, че „всички тия чудовища, които стоят на стража в разните кръгове на Ада, изобразяват постоянната война, която пороците водят против добродетелта: завистта и злобата се стараят всякога да създават пречки и скърби на мъдрите честни люде, които искат да вървят по правия път.“ (К. Величков).

В Ада ние се срещаме още с душите на сладострастниците, лакомите, скъперниците и прахосниците; онези, чийто грях е гневът, леността; епикурейците и еретиците – невярващите, безбожниците, материалистите; съгрешилите срещу ближния; самоубийците и тези, пожелали собствената си смърт; прегрешилите срещу Бога, срещу природата или обществото; съблазнителите, търговците със свещени предмети, злоупотребилите с магии и гадания, продажниците, лицемерите, крадците, причинилите някому щета, поселите граждански и политически раздори; алхимици или друг вид фалшификатори; изменници срещу роднините, отечеството, приятелството.

„И трите части от „Божествената комедия“ свършват с думата „звезди“, stelle.“ (К. Величков)

„Съзрях през преход, който се отвори,

тез хубости, с кои небе блести;

излязохме тогава в ширните простори

и пак видяхме светлите звезди.“

Звездите и светлината им са алтернатива тук на мрака на Ада, мрака на греха. Звездите са надеждата. Пътят към тях е път на възвисяване на човешката душа, път към спасение.

Благоговението към божествения образ на Беатриче, съвършенството, във високите си измерения е благоговение към София – божествената премъдрост. Без този образ мъдростта на средните векове би била незавършена. Това е и непреходната връзка по хоризонтала и вертикала на човека с предхождащото и предстоящото, с възвишеното и ниското – неделимо единство в неговата природа – което може да живее само в усет, предчувствие, творческо вдъхновение, обожаван, величан образ. Чрез отдадената любов и връзката си с този идеал творецът би могъл да стане проводник и изразител на неизразимото, всичко в неговото творение да се пропие с дълбок многопластов смисъл, подобно на библейския текст. Архитектониката на Дантевата „Божествена комедия“, подчинена на числата 3 и 33, завършекът и на трите части с думата „звезди“, потвърждават наличието на такава боговдъхновена връзка между смисъл и творение.

„Ако геният на Гьоте би бил описан от духовна гледна точка, щяха да изпъкнат забележителни прилики с гения на Данте, Омир и Есхил.“ (Р. Щайнер) Източникът на гения е единосъщ, човекът е само негов проводник.

Човекът и човешките дела стават важен фактор в развитието на духовността на света. Изборът между добро и зло е изконен свободен избор на душата. Ето го ренесансовото, ето го надграждащото средновековните разбирания, според които страхът и подчинението са най-добрите коловози за удържане праволинейността на обществата. Истинският закон не е външен, той е във вътрешния морал на човека. Съвестта е връзката ни с Бог и божествените закони, според които да живеем на земята. В осмислянето и прилагането в живота на тази истина се корени величието на човешкия разум, величието на човека.

Една от най-големите заслуги на Данте според мен е, че е дал художествен образ на добродетелта и греха, като се е придържал към библейското разбиране за добро и зло. Апокрифите в средновековието затова са въздействали силно, защото „в интересна форма, с ярки картини и силни образи, достъпно и ясно те по-ефикасно от църковната проповед са възпитавали читателя в християнска нравственост, сочели са по художествен път образци на поведение, внушавали са морални норми. Те са отговаряли на много въпроси, задоволявали са любопитството на широки читателски кръгове, оформяли са литературни вкусове.“ (Д. Петканова)

Неизменно е желанието на човека да провиди отвъдните светове, стремежът му да разкрие как ще отговаря там душата за делата, които е извършила. По време на земното си битие хората лесно потъват в заблуди, забравят необходимостта да следват нравствените закони и от гледна точка на справедливото устройство на живота, явно трябва да се припомня ярко и образно, въздействащо, че всяко дело има своите последствия, ако не на земята, то на небето със сигурност, и че те са значителни и осезаеми на първо място за личността.

Ние знаем, че вътрешен морал се възпитава чрез художественото въздействие на изкуството, чрез симпатиите и антипатиите към ярко пресъздадените художествени образи.

Използвана литература:

Величков, К., Божествена комедия – Ад. https://chitanka.info/text/3776-bozhestvena-komedija-ad

Петканова, Д., Старобългарска литература IX-XVIII век. Университетско издателство „Св. Климент Охридски“. С. 1997

Щайнер, Р., СС_123 Евангелието на Матей. https://rudolfsteinerbg.com/doc_txt_s.php?s_type=plus&id=956&status=1&high=%D0%94%D0%B0%D0%BD%D1%82%D0%B5#result_start

„Монахинята“ – най-ярко въплъщение на просвещенските идеи

представяне на романа

автор: Диана Янкулова (Диана Владимирова)

В романа „Монахинята“ са вложени най-високите принципи на епохата на Просвещението. Дидро е направил това, като всъщност е показал тяхното нарушаване и от там – стойността им в живота на човека. За просвещенците няма нищо по-важно от свободата на личността, от възможността човек да използва разума си и свободната си воля за своето развитие и развитието на света. Каквото и да кажем за Просвещението, то в крайна сметка се свежда до свободата. Като препятствия пред нея застават предразсъдъци, невежество, суеверие, така характерни за предишните времена. Всички тези заблуди пречат на светлината да освети пътя на човека и човечеството, а Просвещението е зов за повече светлина и яснота – пред погледа и в разума и волята.

За да взема личността правилните решения, да бъде морална, тя трябва да прави отчетлива разлика между доброто и злото, да търси и познава истината. Предразсъдъците са втълпени мнения, непочерпени по емпиричен път. Придържането към тях води до фанатизъм и е проява на злото в света. То пречи на полета и разгръщането на духа, принизява както този, който му се поддава, така и онези, върху които е упражнена злата воля. Монтескьо достига до идеята, че ако законите не се изпълняват, държавата просто умира, защото какъв е нейният смисъл, освен да служи на справедливостта? В епохата на Просвещението съществува интерес към „другия“ и желание този друг да бъде опознат, а не претопен, всмукан от масата. Защото всеки човек, поради факта, че е такъв, има право на уважение, на зачитане на неговото достойнство и на свободата да се себеизрази. Всеки човек се ражда с правото на познание, светлина по пътя си, възможност да развива разума и упражнява волята си, заедно с тези на подобните нему.

Според Имануел Кант, своеобразен девиз на Просвещението е фразата: „Имай смелостта да си служиш със собствения си разсъдък“. Това е и признак за израстването на човека, излизането му от фазата, когато го е ръководел някой друг. Точно такава лична отговорност поемат просвещенците като самоназовават своята епоха, а не оставят на бъдещето да я назове. Осъзнават напълно целите й и желаят тя докрай да изпълни ролята си – да внесе светлина в човешкото съзнание и да отмие от там всяко невежество и заблуда.

Просветителите са имали своя идеал и той не противоречи на християнските ценности. Напротив – писатели просвещенци като Дени Дидро са имали за цел да разкрият опорочаването на тези ценности от хората, които изначално е трябвало да бъдат техните най-висши носители – монашеското и църковното съсловие.

Интересни за съпоставка тук са поучителните слова на Петър Черноризец към монасите, написани през X век в България. Създадени в обстановка на упадък на християнските нрави, те се стремят да припомнят целта, с която е изградена монашеската институция – извисяването на духа и служенето на божествените принципи: любов към Бога и към ближния, въздържание от силни страсти, от склонност към прекомерни желания и наслади; грижа за духовното, стремеж към чистота и подражание на делата на Бога; зачитане на любовта и милостта за най-висши душевни добродетели, а за най-възненавидени от Бог грехове – лъжата, клеветата, насилието, прелюбодеянието.

Всичко това е нарушено и изопачено до най-висши размери от представителите на монашеската институция и църковната власт в романа на Дени Дидро „Монахинята“. Жанрът е епистоларен – сюжетът е разгърнат посредством размяна на писма. Характерни за този жанр са силна емоционалност и стремеж към саморазкриване. Предисторията на романа е свързана с мистификация – Дидро и негови приятели се представят за съществуваща тогава монахиня, която иска да се освободи от монашеския си обет и от нейно име пишат писма до високопоставена особа – маркиз дьо Кроамар. Маркизът е искрено трогнат и проявява силно желание да помогне на младата жена. Тогава Дидро е принуден да замисли смъртта й. Мистификацията е разкрита много по-късно. Появява се и самият роман, разказващ за тежката съдба на Сюзан Симонен, страданията, на които е подложена в манастира, където е отведена против волята й от нейното семейство.

Дидро представя героинята си Сюзан като вярваща по инерция, по традиция, без осъзнаването на истински религиозното и отдаденото на Бог в човека. Тази нейна вяра не е достатъчно силна и осъзната, за да я подчини на църковни догми и да я отдели завинаги от социалното. Сюзан изстрадва всяка истина в своя живот, всяка кауза, на която се обрича в името на справедливостта и свободата си. Тя категорично се противопоставя на опитите да бъде замонашена, но попада в плен на заблуди, измама от страна на монахините. Те лицемерно и нагло я лъжат под претекст, че вършат всичко само за нейно добро. Какви ли не начини за съпротива опитва Сюзън – изразява бунта си публично, надявайки се от съдбата й да се заинтересуват влиятелни личности и някой да й подаде ръка за помощ в самотната й битка. Но това не се случва. Най-голямата й самота идва от факта, че е предадена от собственото си семейство, в което не е обичана и не е желана. Тя е незаконна дъщеря на майка си, това води до най-голямата трагедия в живота и на двете. Няма права върху имуществото на семейството, майка й е обсебена от силни предразсъдъци, не знае как по друг начин да постъпи в угода на всички. Сюзан остава напълно сама в битката си. Поддържат я само нейната силна воля, упоритост, бунтарски дух и стремеж към справедливост. От страна на монашеската институция е подложена на неописуеми унижения, забрани и ограничения, дори на плътски хомосексуални посегателства, потъпкване на изконни права на личността. Фалшът и лицемерието, които царят в тези среди, са безпощадно пресъздадени от автора, саморазобличаващи се под неговото решително перо. Всички покварени нрави на времето лъсват, превъплътени в съдбата на едно-единствено беззащитно момиче.

Средновековната църква не е образец на християнските ценности и отдадеността към Бог. Това се вижда във факта, че още през ранното средновековие е имало крах на идеалите и е било необходимо да се пишат поучения към монасите за праведен живот. По-нататък църквата се превръща в още по-силен поддръжник на властта на феодалното общество и загърбва надсоциалната роля, която й е отредена – да бъде проводник към висше битие, към Бог. Писателите на Просвещението се обявяват против този феодален ред на потисничество и неравноправие, на асимилация на човека от властта.

Разкрити са множество причини за покварата в света, за несправедливото му устройство, способно да породи всякакви неправди и престъпления срещу човешката личност и нейната свобода, нейното изконно право. Дали насилственото налагане на аскетизъм води човека до Бога, дали това е пътят към истинската вяра – на този въпрос и романът, и животът са дали своя категоричен отговор – не. Насилието би родило още насилие и така възникват пороците в обществото. Изолацията, мрака на манастирите, средновековните методи са противопоставени на светлината на разума, на любовта към човека, носена от идващото Просветление.

Отдаването на човека на Бог, както и всяко друго възвишено дело, може да се случи само по собствена воля, само за човека, узрял за висшите истини. Младостта не притежава достатъчно зрелост, мъдрост и смирение, за да ги приеме. Тя, младостта, трябва да мине през своите грешки, да ги изстрада, понякога с цената на големи и невъзвратими загуби, за да придобие възвишената духовна настройка, която монашеството е призвано да поддържа. Разкрито е лицемерието на църковната институция, показваща като свое лице всеотдаен стремеж и вярност към Бога, когато в действителност под тази маска цари принуда и нечовешко отношение. От правото на човека да греши се пораждат неговите престъпления към свободната воля на други хора. Каква е възможността ни да поправим всичко – една единствена – да проправим себе си.

В началото съпоставих принципите и идеите на просветителите с поучителните слова на Петър Черноризец към монасите от средновековието. Ще допълня още нещо – има една основна разлика в разбиранията на хората от тези две епохи. За просвещенците светлината идва отвън, от материалното знание и личната разсъдъчна способност на човека, която той съумява да превърне в сила, разчистваща тъмнината на невежеството и заблудите по пътя му. За Петър Черноризец обаче източникът на светлината е друг: когато човек мисли за Бога, той „се вселява в сърцето му, озарява го с разумна светлина като слънце, просветлява ума му и сърцето му“. Средновековният писател не отрича свободната воля, според него човешкото същество е дарено със свободна воля и щом желае, може да избере погибелта, допускайки неправдата в него да измести правдата, блудството – чистотата, лютостта – кротостта, беззаконието – закона. Но светлината идва от вярата. Разумът все пак е способен на самозаблуди, Бог – не.

Средновековните творци и мислители обаче са разделяли твърде много земното от небесното, душата от тялото; за тях земните придобивки се печелят с цената на греховност и печал, те са временни, тленни. Вечният живот трябва да бъде високата цел на душата, тя трябва да се пробуди, да умозре отвъд преминаващото. В творбите им земният живот е пресъздаден в песимистични краски – като арена, на която във все по-голяма степен побеждава злото, а доброто е изместено напълно. Звучи укор към земното битие, противопоставено на идеала за вечния отвъден живот.

Дидро напротив – не противопоставя материята на духа, смята духа за нейно висше свойство и разума – за най-ярката проява на обединените дух и материя. Макар на моменти в романа да се стига до разочарование и упреци към религията, атеистът Дени Дидро не атакува нея, а извращенията до които се е стигнало заради това, че църковната институция е изгубила святото си призвание.

В това представяне съм използвала идеи от следните източници:

Дидро, Д., Монахинята. Издателство на Отечествения фронт. С. 1980 (Предговор на проф. Тодор Стойчев)

Личева, Ам., Дачева, Г., Кратък речник на литературните и лингвистичните термини. Колибри. С. 2012

Петканова, Д., Старобългарска литература IX-XVIII век. Университетско издателство „Св. Климент Охридски“. С. 1997

На пейката преди сто години или Красотата на розата

Първата езотерична книга, която прочетох, се наричаше „Шепотът на утринните звезди“. Мама винаги ми е казвала, че още с първите си думи съм заговорила в рими. А когато започнах да мечтая за романтичната любов, бях убедена, че в мен ще се влюби мъж на име Кристиан, и го търсех.

Сега чета за Кафка. Никога не съм предполагала, че ще започна с него това начало на началата. Но ето че чета и стигам до думи от писмото до баща му: „Да се ожениш, да създадеш семейство, да приемеш всички деца, които се родят, да ги опазиш в този несигурен свят и дори донякъде да им дадеш насока – това по мое убеждение е най-голямото, което изобщо може да постигне един човек.“

И по мое. И по мое убеждение. Затова се постарах с всички сили да го направя. То ми костваше промяната и то ме крепи във всички мои несигурни моменти, мигове на екзистенциални страхове, съпътстващи ме още от детството.

Наричам мама роза и сега, в последната четвърт от живота си, тя наистина е роза за мен. Истинска красива роза, макар в останалото време да е била онова, което е бил за Кафка баща му. Потисник, белязал дълбоко живота му с комплекси и невъзможност да премине отвъд тях.

Аз обаче преминах, направих го заради своите деца, и така мама се превърна първо в къпината, която не ми даваше да порасна и да стана равна на нея, а после и в розата, споменът от която може да бъде красота и само красота, и нищо друго.

Когато си голям, наистина голям – пораснал, равен на хората, когато можеш да се справяш с житейските дела с мъдрост и любов, не ти остават вече никакви комплекси, никакво неудовлетворение. Никакво. Има една духовна сила в теб, която, ако е достатъчно голяма и могъща, ще те изведе отвъд това – отвъд несигурния блатист брод на вини и екзистенциални страхове. И тази сила си ти самият, но не физическият „ти“, а онзи, пребродил множество други времена и селения, онзи, преживял още много пъти по толкова несгоди и победил ги с любов, победил ги с мъдрост, победил ги със смирение.

И пътят до смирението е непрекъснато падане от най-големите висини, непрекъснат крах, поражения, невъзможност в лицето на голямата и великата, непреклонната и справедливата съдба.

Това си онзи „ти“, чийто живот смътно си спомняш в сънища и предчувствия, когото носиш от хилядолетия в най-тъмните кътчета на несъзнаваното, дълбоко в костите си, където обитава спящата ти, сляпата ти воля. Това си онзи „ти“, призваният да се подчинява на съдбата, която сам е изковал и кове, онзи „ти“, над когото имат власт и луната, и слънцето, на когото му е страшно, когото люшкат бесните вълни на неизвестното, но и който изпитва дълбок покой, свързвайки се със себе си в своите най-вътрешни несъизмерими и блестящи висини.

Мъжът на име Кристиан дойде и си отиде, защото това не беше онзи Кристиан, когото търсех. Защото нямаше как да бъде – нямаше как да бъде никой друг. Защото Кристиан бях аз самата, в едно друго време, в един друг свят – преди точно сто години. Прозрението за това ми донесе една пейка. Пейката от негово стихотворение.

Той се качва вечер на хълма и стои в убежището си – пейка, а светлините на къщите долу изнасят цяло представление, трепкайки в листата. Какво усеща, седейки на пейката – дълбок покой, който сякаш се носи към него от… бъдещето. Той има усещането за вечно присъствие до себе си, за „далечна приятелка“, скъпа приятелка, понесла, поделила си с него земното му бреме. Човече, кой е това, този скъп приятел, който винаги е до тебе, който ще преодолее за теб всичко онова, с което ти не си могъл да се справиш, който от любов ще придобие сила и ще го направи – ще промени твоя живот и безсилието ти… Да, твоето безсилие ще се превърне в негова сила, твоето страдание ще се превърне в негов трамплин, твоето предчувствие ще стане негова увереност и той ще преобрази твоя, своя живот до неузнаваемост. Ще поправи всички грешки, за които времето не ти е стигнало да поправиш. Ще разгадае тайните, за които болестта и смъртта са ти отнели възможността да ги разгадаеш. Кой е този човек, ако не ти самият нататък – отвъд този живот, отвъд това физическо съществуване, в следващото.

Нямал ли си чувството, че някой идва към теб от бъдещето и ти носи дълбок покой и увереност, че всичко винаги е наред…

Така растях и аз. Една сила ме запазваше винаги – моята. Моята неосъзната, но живееща в мен сила, жилавост и воля, и предчувствие, че всичко винаги е наред. Докато това предчувствие се превърна в знание.

И така, Кристиан седи на пейката. Той е болен от туберкулоза от 21-годишен. Пише поезия. Фамилията му е Моргенщерн – „утринна звезда“.

Някои ще си помислят, че това е фантастичен разказ и биха били прави, ако можеха да докажат, че съм си го измислила.

Първата езотерична книга, която прочетох, се наричаше „Шепотът на утринните звезди“. Мама винаги ми е казвала, че още с първите си думи съм заговорила в рими. А когато започнах да мечтая за романтичната любов, бях убедена, че в мен ще се влюби мъж на име Кристиан, и го търсех.

О, аз го намерих. Един ден, в поезия на немски – език, който никога не съм учила. Да, аз не го разбрах на немски, помолих да ми го преведат, а после дописах стиховете от суровия превод в художествен.

Намерих го, седящ на пейката на хълма. Сто години след него аз също бях прекарала часове на моя хълм в Момчиловци в опити да проумея живота.

Аз преживях болестта му – туберкулозата, която при мен стана психоза и се изрази в неконтролируеми пристъпи на паника. Получих ги на двадесет и една, живях с тях и сама ги преодолях на четиридесет и две – възрастта, на която той бе починал. Аз не знаех за него тогава, просто успях да се завърна към живота там, на онази бариера, от която нататък той не бе успял. Но силата ми за това несъмнено се коренеше в неговата слабост.

От болестта му бях наследила необяснимите си страхове, тя стоеше като пашкул в мен, капсулирана някъде, но изпълваща цялото ми същество. Преживях страховете му от кръв, болници, без почти да съм се докосвала в живота си до това. Не можех да простирам бяло пране с червени щипки заради кръвта по белите болнични чаршафи, но когато се случваше, не знаех защо е това.

Трябвало е да се родя на 7.01.71 и тези единици и седмици се появяват постоянно пред очите ми, накъдето и да се обърна. Той е бил роден през 1871 г. и аз знам, че цифрите имат значение.

Но не цифрите и не умозаключителната част от мен разбра за Кристиан, не. А споменът за пейката. Усетът за пейката, където той седи заедно с далечната своя приятелка, с невидимото й присъствие и чувството за поделеното бреме.

Имала съм много мигове на откровение в моя живот. Пиша поезия, вдъхновена от висши духовни пространства, които ми разкриват тайните, същността на нещата. Моите съвременници, потънали в материалното битие, не ме усещат и разбират, но аз се старая да разбирам тях.

Мама нарекох роза и действително виждам в нея вече само красотата. На своите деца дадох много повече, отколкото тя можа да даде на мен, но аз видях Кристиан – животът си преди, видях невъзможността, оковите на ограничението, на болестите и тежненията в съзнанието. Видях, че всяка неспособност по-нататък се превръща в сила, която не само те удържа, но и те издига до звездите. Видях, че имам силата да издигна и понеса и нея, да й дам импулс да придобие своята сила от своята слабост, и че спойката на всички неща се нарича любов.

Любов, която обаче не е външна и насилвана, принуждавана, несигурна. А вътрешна, стабилна, идваща от много далеч, изстрадана вечна любов. Любов и подкрепа към себе си, към най-интимната си, безсмъртна същност.

Още когато съм се родила, съм знаела, че съм поетеса, тогава най-силно съм си спомняла. После е трябвало да забравя. Докато видях пейката. От преди сто години.

А Кафка? Нищо, просто той е починал в същата съдбовна невъзможност, както и мнозина други. Описал е живота като един абсурд, като един пълен абсурд. И животът е бил такъв. Но не и следващия път. Не и следващия път. Когато децата на бащата на Кафка ще бъдат щастливи. Защото и той, и те ще знаят какво да сторят. Когато във всичко ще можеш да запомниш вече само красотата на розата…