Някога, понякога, постоянно, никога
Живея, оценена с различни оценки – някои 6, други 2. Някога, ако имах шестици, се радвах, иначе не. Постоянно в класации – тази е мъжката част на живота – мечоносната, въоръжената. Но аз съм учителката по литература, в главата ми мирише на жасмин. Никога не разбрах защо имам и двойки в човешките отношения, а също и 3, 4, 5. Дадоха ми деца да ги оценявам, но не казаха от колко високо да гледам и седнах до тях. От миризмата на моя жасмин в душите им цъфнаха стихове. Звънът на мечове кънтеше отвъд прозорците, по тротоара. Диана Владимирова
Две и две
Пролет. Денят има цвят на необелена тиквичка. Момчетата все са математици. И все пак две и две рядко е четири. Защото денят има цвят на необелена тиквичка. Моят мил е подредил бисквитите в бисквитиерата стройно, като войници. Момчетата все са математици. И все пак две и две рядко е четири, освен в случаите, когато бързаме и когато задълженията са по-важни от свободата. Тоест винаги. Затова тиквичките са обелени и превърнати в супа. В една голяма бяла купа денят е поръсен с копър, застроен с яйце и по прекрасното му лице все пак е изписано, че две и две е четири, а не колкото ти изглежда. Така че новата му одежда вече е с цвят на буркан мед. Това „четири“ е истинско злато. Благодарение на него пролетта се превръща в лято. Съвършен буркан с мед! Но под капачката все пак тайно и кратичко пише: две и две може да бъде пет. Диана Владимирова
Първи юни
Служебните ми задължения, родителите искат да знаят как се справя детето, тестове, поръчка на сборници. Забравих да честитя на децата деня на детето и казах, че те са с единия крак в нашия възрастен свят. На обяд сервирахме сладолед, тръгнах с Емма, взех други деца от училището, заведох ги в занималнята с автобус, някои се возеха за първи път в автобус. Стигнах, в двора на занималнята играеха деца. Работният ден свърши – задъхването, отговорностите. В двора на занималнята деца скачаха на въже. Видяха ме, затичаха се. Прегърнах Дария, прегърнах Георгия, прегърнах Емма, прегърнах Алек, прегърнах живота, себе си, света. Настъпи денят на детето. Диана Владимирова
Скандално
Скандинавско русо. Фризьорката реши, че ще ми сложи по-тъмно, по-открояващо ме, че толкова светла съм безлична. Оставих я два пъти да вземе решение, а после я смених с фризьорка, която чува коя съм, а не коя трябва да бъда. Родители сменят учителки, затова че оставят децата да си бъдат скандинавско руси, вместо да се борят за цвят, който повече ги откроява. Диана Владимирова
Майски хлад
Сега е мрачно майско утро, не като в стих. Душата ми е хладно разсъдлива, и ми припомня, че аз като дете не се спасих. Тъмнозелените ти бездни, май, и схлупените ти небета са бездните на самосъжаление и страх, в които бях. Ще грейнат днешните и утрешни слънца – ще се събуди моят мил и работата в понеделник ще ме грабне. Сега аз имам своите деца – спасявам се в желанието да спася и да изтривам от душата детска бездни. Но идваш ти да ми напомниш – не може нищо да изчезне. Диана Владимирова
Архиви
Поетите на миналото, думата „архив“. Аз мисля за гения – есенция, останала след всичко. За разгадаването й и най-непотребното е потребно. Поетите на съвремието, непосредствено живи. Аз мисля за хората – и най-незначителният все още е толкова гениален в предизвикателството на живия живот, колкото и най-значимия. Диана Владимирова
Величие
Аз слизам по парадното си стълбище, от висшите селения на своето Себе към живота. Излизам от чертозите на размисъл, където създавала съм нереални светове. Отмахвам завесите на Моето разбиране, зад мъглата на които отплуваха лица и отношения. Изтръгвам оградите на книжния си дом и той прелива в дивата гора. Пристъпвам от мрака на величието си към светлината на обикновеност, каквато притежава всеки там, отвъд. Аз слизам от кулите на безмерното страдание към низините на приемането и от покоите на надменните присъди към хаоса на съпричастността. Потапям и лице и тяло във водите на Битието-си-каквото-е. Каквото-е, без моето разбиране, каквото-е, без моето одобрение, каквото-е, без висотите на дворците си от тишина и бунт. Каквото-е, без сводове от сенките на моите основания за него. И виждам свят, по-пълноводен от мечтите си, страданието му не е захлупено под стъкленици, то се преживява. Там има вопли, но и примирение; непримиримостта на моите мисли бе греховна. Аз слязох, съпроводена от невеличие, невисота и непренебрежение. Разтвориха се като сол кристалите на моята корона. И ето, тичам сутрин из градините обикновена, неразпознаваема като листо от липово дърво и като детска глъч във двора на училището. Запазих само необикновеното разказване на своите истории като учителка за своите деца. Диана Владимирова
Ние сме и лошите си стихове
Един ден моята любознателна приятелка поиска да узнае коя съм. И каза, че е задала същия въпрос на много други, но все не получава отговора, който търси. Защото иска да узнае не за успехите и за образованието ни, не информацията в автобиографиите ни, а истински кои сме, и като не разбирахме въпроса, тя сама реши да отговори. Посочи нашите най-магически, най-завладяващи черти. На мен ми каза, че умея да връщам времето и че умея да изтривам от детската душа обидите и болката. Но най-магичното не бе достатъчно, да обясни пропаданията и трудностите, и сълзите ми, и новите възходи след това, и стиховете ми. Не бе достатъчно и аз започнах да приемам, че ние сме и лошите си мигове. И аз започнах да приемам, за да науча и децата си, и себе си, че ние сме и лошите си стихове, и лошите си изпити, и лошите си дни. За да науча и децата си, и себе си, че ние сме и лошите си стихове, и лошите си мисли и желания. Че ние сме и лошите си стихове, и незавършените, и несъвършените; писмата и постъпките си сме ние. Един ден моята любознателна приятелка ще знае точно коя съм, след като изминем с каяците реката на живота си, гребейки заедно. Диана Владимирова
Гълъбите, чакащи стареца
Проверявам писмени работи, измъквам листа от купчината и някои са съвършени, а други не. И си припомням формулата на успеха и на развитието – ако си най-добрият в групата, то тази група вече не е за теб. Есеите се отделиха, за да създадат светове на съвършенство (и толкова повече духовна нищета оставиха струпана зад себе си). Обграждаха се със стени и белота, и извисяваха духа си, и не допускаха през своите врати да влезе болката. Но величавото на този свят остана срещата на съвършеното с несъвършеното – протягането на ръце едни към други издигаше човечеството, а не човека. И величав остана онзи, който не спази формулата на успеха; изпепелявайки илюзията, той се извиси отвъд пределите на видимия свят. Това си мисля, докато вървя на връщане по тротоара и гледам нападалия цвят под люляка, и гледам кретащия с пликче храна за гълъбите старец. И гледам струпаните по дървото гълъби, чакащи го. И гледам трудната му походка, бавна, бавна, докато всичко застине във вечността. Диана Владимирова
Разговор с приятелка за стихотворението, след като й го пратих
Р.: Много е хубаво! Има дълбок смисъл. Пак го има оня твой протест за разделението на тези, които прекрачват прага на стаята и отиват в онази с белите стени, и тези, които остават?!? Или казваш, че когато се разделят още от сега децата в различни стаи, по-важна ще остане връзката между хората от стаите, отколкото последващото извисяване на тези с белите стени?
Д.: И аз не знам точно. Румен ми казва, че може да се отделяме, но да оставаме отворени. Аз самата също се отделям – преди пишех много елитарно, а съм против отделянето. И въобще, това е една диалектика, в която не съм достигнала равновесие.
Р.: Тази сутрин четох за художника Джон Миле и как е нарисувал удавянето на Офелия. Майката на Миле е била високообразована и амбициозна жена. Приспивала го е със сонети на Шекспир, а когато се е събуждал, му е свирела Хендел. На 10 год. той се държи като възрастен човек и говори като такъв, рисува вече доста професионално и учи в престижно училище. Често се оплаква на майка си, че не го харесват съучениците му и няма приятели, а тя му казва: хората като теб не са създадени да бъдат обичани, а да пишат историята. Картината му „Офелия“ в вдъхновила много млади художници, писатели и музиканти. 5 млн. човека годишно я гледат в Лондон. Ето ти друга гледна точка.
Д.: Точно срещу тази елитарност нещо в мен се бунтува. Аз чета сега за Дебелянов, живял е в страшна мизерия и без никакво самочувствие. Приживе не е оценен от критиката, а също оставя дълбока следа. Не е успял да се образова или да обикаля по света.
Р.: На теб много ти е жал за деца като А. Но не е твоя вината. Жал ти беше за М., за деца като Е. и други, но разбери, че те са постигнали толкова, колкото са искали. Всеки от тях е могъл малко повече. М. ми каза, че не си е дала зор с математиката и е чела много художествена литература. Където и да е – в Английската или в 22-ро, за нея е все едно. Тя пак ще чете стотици страници на година и един ден ще се занимава с литература.
Д.: Да, и аз се чудя защо се бунтувам, опитвам се да разбера. Това са нерешени въпроси в мен, в моята собствена изява.
Р.: Всеки си има свой път. Няма формули. Моят инстинкт в преподаването е да ги запаля много – всички да горят в това, на което ги уча. Преподавам им го като най-важното, най-великото нещо на света! Те се запалват, а после кой колко дълго ще гори или ще тлее, не мога да съдя, гледам само да не угасне и се радвам на тези, които горят бурно, и си мисля, че някой от тях един ден ще свети като слънцето – един за много, много от нас.
Д.: При А. го приемам като съдбовност, заради майка й, както е било и при мен. Чета сега за много поети от началото на века, които са усещали съдбата, умирали са рано, не са имали шансове, и си мисля – не всичко е въпрос на лична воля, а ти така го виждаш, и истината е някъде по средата. А и сега разбирам точно какво значи „рефлексивност“ – тази дума, която мислех, че означава просто какво си мислиш за прочетеното, какви рефлексии ти предизвиква то. Но всъщност рефлексивност означава друго – светът, който създаваш в мислите си и смяташ, че е истинският. Да, рефлексивност означава, че под влияние на прочетеното, чутото, преживяното, създаваш свят, в който си живееш.
Р.: Който е различен от света в главата на друг човек, с когото сме прочели еднакви неща, нали? Интересно.
Д.: И се замислих сега – при А. има и друг вариант да се погледнат нещата – майка й прави най-доброто за нея, защо тя да не се възползва и да вземе най-доброто от това. Но съзнанието ни не е достатъчно понякога.
Р.: Татко ми казваше: математиката не е за теб, просто не ставаш, иди навън, играй си с децата. Аз се затварях в стаята си, плачех, после отивах с тетрадката при него и го питах може ли още веднъж да ми я обясниш задачата. И това беше през ден първата година. После нещата се обърнаха. Той бързаше да се прибере, за да решаваме заедно. А накрая аз знаех геометрични казуси, които той не можеше да реши с дни и ужасно се ядосваше. Инициативата идваше от мен. Не от майка ми. Но аз съм живият пример как някой не е роден за математика, а си изкарва хляба с математика и как това понякога е по-добрият вариант. Защото аз не съм била никога по-голям математик от татко, но съм по-добрият преподавател.
Д.: Да, но А., както и аз като малка, не показва вътрешна амбициозност. Аз мислех дълго време, че не съм амбициозна, но всъщност съм. Така че нещо е потискало тази амбициозност – властната майка може би. А при теб тя ти е гласувала доверие, не те е потиснала.
Р.: Никога не знаеш твоите минуси в какви качества ще се превърнат. Само че хората се отказват, когато установят минусите си, вместо да ги превъзмогнат. При мен стана с двойката по математика, която Хаджиева не само ми написа, но дойде вкъщи да я каже лично на баща ми. Страхът от него и срамът бяха началото на моята амбиция. Аз много харесвах татко. Считах го за ужасно умен. Той винаги знаеше всичко и го разказваше много увлекателно. Винаги съм искала да приличам на него. Тази двойка беше като пропаст между мен и него и аз исках да я залича.
Д.: Да, някои се отказват – чета тук и за един поет, почти неизвестен, но пръв донесъл модернизма, преди много други. Той се самоубива, защото се чувства самотен и неприет. Но това е негово чувство, не факти от живота. Имал е голямо семейство, на което е можел да се посвети и да осмисли дните си. Обаче заради болезнената си чувствителност, изострената си непоносимост, не го прави, избира да умре и да ги остави, това е. И Румен казва, че всичко са избори, въпрос на воля. Но така постъпва психически здравият човек. А други нямат достатъчно сили за справяне с живия живот, реалността. Други хора имат и по-тежка съдба, обаче се борят.
Р.: Тоест успехът е нещо трудно и е низ от качества, събития, факти, късмет… Затова е толкова ценен и трябва да се грижим за него и да го подкрепяме. Понеже аз съм постигнала моя успех с много труд и всеотдайност, имам око за хората (децата), които успяват. Мисля, че тези, които не успяват, са мързеливи, незаинтересовани, лигави. Мисля, че манипулират родителите си. Говоря за децата от занималнята. Иначе да, има хора, които се борят с живота. За които оцеляването е успех.
Наградите на читалище „Христо Смирненски“
На 16 май 2023 моите момичета получиха наградите си от конкурса „Ний всички сме деца на майката земя“
Очите ми 