Очите ми

Подредено с любов

КАК ВАЛИ ДЪЖДЪТ

– Какво правиш?
– Стоя и гледам как вали дъждът…

Стоя и гледам как дъждът вали…
Витрината и аз сме съвършени –
от порцелан, за да не ни боли –
в окото на небето отразени.

Изнизват се, от празен съд по-тихи,
на ранния следобед часовете,
пороят по асфалта пише стих,
но, ничии, отплуват редовете.

И не разчитам в своята душа
на болката ни сивите октави,
и ни желая да се утеша,
да се запомня и да се забравя…

А чувството за птици – как летят –
помага ми дъжда да преживея,
на своя род, на мама, да простя,
на всичките предци до мен и нея.

Не знам дали на силните жени
и на мъжете мъжката им слабост…
Дъждът като студен кристал звъни
и ми довява стъклената радост

на сребърните клетки на ума,
на светлината в шкафа – от крилете…
Защо, предци, съм днес така сама –
къс порцелан в окото на небето…

Диана

ИГРА

Понякога да паднеш е по-лесно,
да кажеш, че било е воля свише,
че някаква река те е понесла
и срещу нея – как да продължиш…

И ангелите пеят в хор небесен,
все радостни – не искат и не молят –
за упование и надежда песен,
зачитат, възхваляват всяка воля.

И виждам как момиченце играе
със празен розов куфар сред тревите,
не с тежкия багаж на стари тайни,
и не поднася към душата си кибрит,

и не воюва със взривените вселени,
подпалени в непоносими мисли,
със сънища, от болка изгорени,
със страници, без дъх и пулс изписани…

И куфарът остава след това –
отворен, пъстър, топъл и наивен –
остава – пеперуда сред трева,
а слънцето бере череши диви.

Наивността безвремие роди
във мъжкото момиче с поглед ясен,
и никакви забързани води
душата му в тъма не ще отнасят.

Диана

* * *

Пренесен от топлата гръд
на хълма, от пазви лъчисти,
се спуска и тук днес денят –
свеж полъх във стаята чиста…

Във празната стая със стол,
останал за мен – да присядам
пред гледката тиха и гола,
без вещи от помен и младост…

Отвън има стари дървета,
събрали под сянката своя
и слънцето щедро и светло,
и топлата нощ на покоя…

Под техните клони блести
лъч, който не ще ме изгаря,
и в свежия полъх цъфти
цветът на душата погалена…

…На хълма щом месец огрее,
със жажда земята го вдъхва,
животът под сенките зрее,
под жаркото слънце пресъхва…

Диана

Безпричинно

Събудих се и вече бе изгряла
усмивката на този светъл ден,
на кон препусна утрото ми бяло,
от топлата ми нежност окрилено.

Навън цъфтеше есен с маргарити,
под стъпките танцуваха листа,
аз тичах някъде из долините
на вътрешния свят на радостта.

Огряна от ефирите небесни,
прегърната от звездни висоти –
да пея сутрин рано тези песни,
в които любовта ми да цъфти.

Напълно безпричинна, безсезонна,
препуснала със утрото на кон…

Диана Павлова

Не съм си тръгвала…

Прости ми, че избягах онзи път,
то бе от невъзможност да те имам,
и с месеци валя, валя дъждът,
и всичко тук остана непростимо.

Прости ми, че оставих твърдостта
поляните в сърцето да покрие,
прости, че не можах да се простя
със топлото усещане за „ние”.

Забравата откриваше тъгата ми
и само в ненаписан още стих
усещах как с перце върху душата ми
крилото ти любов ме стопля тихо.

Милувката на твоето сърце
и здрача на очите ти жадувах,
без теб като без сълзи, без лице,
без корен и в забрава съществувах.

Отстъпи тъмнината и видях,
че само съм стояла тук, зад ъгъла,
прикрита зад човешкия си страх,
но никога от теб не съм си тръгвала…

Диана Павлова

Перла

Утихнала, смирена, безметежна,
в една единствена сълза пречистена,
усещам вътре в мен дълбока нежност
и тя изписва думите по листа.

Аз седнах в тишината на душата
и студовете в себе си изслушах,
оставила се да ме носи вятърът
към ивичката в мене топла суша.

Отказах се, сега си отпочивам
встрани от тази цялата сериозност,
играя с песъчинки доверчивост
в моретата човешка невъзможност.

Отказах се да търся и да питам,
но твоя образ в мене запечатах,
оставих го да плува по вълните,
оставих го на волята на вятъра.

И само за това не се смирих –
оставих песъчинката надежда,
че с теб ще бъда, да ти пише стих
и в перла да превръща моята нежност.

Диана Павлова

Не спирай…

Да те поканя в мислите си тихо,
в сърцето си легло да ти застеля,
да станеш топлината в моите стихове
и нежността във моята постеля.

Да вдишвам твоята ръж докато ходя,
в града безбрежен, като вихър луд,
и в думите ми да звънти мелодия,
затопляща душата в този студ.

Разголващо, проникновено, лично,
до радост и до красота изстрадано –
за бавното и нежното обичане,
и дръзката, изпълваща наслада.

За полетното, съкровено чувстване,
повдигане на пламъка високо,
за огъня и лятото на устните,
в които е целувката на Бог.

И също – да се върнем на земята,
където всичко трябва да е просто –
застилането на легло-обятие,
в което да съм твоя, не на гости.

И тази заедност да е непричастна
на някакви години от далечност,
и всеки миг на изживяно щастие
да бъде просто вечност, просто вечност.

След толкова обговаряне копнежно…
А думите ти като дъх разголват,
по-дръзко от ръцете, и по нежно…
Изричай ги, не спирай, моля те…

Диана Павлова

* * *

Човешките лъжи са просто дрехи,
облечени от страх върху душата…
Коя е публиката на успеха,
и на провалите коя е самотата?

Коя е публиката на покоя,
на въздуха във мен, когато дишам…
Защо съм нечия, защо съм твоя,
защо те търся, стих като напиша?

Небетата, с прозрачната си плът,
са стиховете, най-охотно четени,
и аз ги чувам, дъжд като шептят,
под съпровода на цигулките в сърцето ми…

И в този ритъм ни една лъжа
не може да се залепи по мене.
Ефирна като дъх, аз не тъжа,
подхранена с любов и съвършена.

Диана Павлова

Като миг неотминал

За кого съм била просто хубава бяла картина,
която с любов е видял и после отминал,
за кого съм била нежно пролетно цвете,
което е подържал, или само погалил с ръцете си…

За кого съм единствена, синеока, насъщна,
като земните сокове, като слънце и дъжд…

И няма значение кой е целувал тялото ми,
кой е целувал душата ми…
Има значение в кого съм останала цялата,
като дъх, като нощ, като вятър…

А и той в моя сън все така преминава,
като облата пълна луна, като топла жарава,
като стих от небесното синьо, с ръка ненаписан,
като миг неотминал,
по белия лист…

Диана Павлова

* * *

По тѣб ще пиша дъждостишия
ефимѣрни като лѣтѣн дъжд,
слѣд мен ще е затишие
и послѣ ще си ида чужд!

По всяка капка ще проводя
вълшѣбни думи, мълчалив сонѣт,
от страховѣте нежно да разголят,
уханиѣ да разцъфти навред!

При тѣб ще идват в тишина
и ще заприличаш на сияниѣ,
щом с тях се слѣеш в мига
живот ще бъдѣш в едно диханиѣ!

В любовното уханиѣ на стиховѣ,
цялата докрай ще те открия,
ще бъдѣ тихо, ще бъде тихо…
когато се докоснѣм ниѣ!

В този миг и с твойта длан
ще се поглѣдна в оглѣдало,
сред пълнотата ще остана
капка, в мълчината спряла!

Диана Павлова
Красимиръ Ортакчиѣвъ