Очите ми

Подредено с любов

През листата на дъб, светлина

През листата на дъб, светлина,
осиявай във охра земята,
въплъти крехкостта на деня,
и се лей на мига в тишината,

тези нежни дървета отвъд,
тези счупени, пукащи клони,
суха шума и прашният път,
под широките редки корони,

тези топли пътеки в пръстта,
светлосини пространства сияят
през прозрачните жълти листа
и дълбокия дъх на безкрая.

И прозираш навред, синева,
в мекотата на слънцето бликаш,
и във сухата рядка трева,
и в прахта, и в пръстта многолика.

И как твоят най-етерен сок
към душата невидим се стича,
и Духът – този извор дълбок,
на най-нежна целувка прилича…

20.10.2019
София

Реклами

Колко ярка е пак есента

Колко ярка е пак есента –
този златен пожар във листата,
светлина, светлина във душата,
тишина и покой във пръстта.

Непристъпните Твои скали
как високия Дух очертават,
нещо скрито във нас извисяват
като полет на горди орли.

Някой ден ще е наш и върхът,
за стремежа, копнежа ни вечен
този ден е безкрайно далечен,
но красив е безкрайният път.

Долината, мигът, аз и ти,
топлина, мекота се разстила,
светлина, всичко тук озарила,
как смирява, как нежно блести!

Милостта как донася покой –
върхове, суета или слава,
трудно даже скала устоява
в тъмнина, ветрове и порой.

Долината, мигът, аз и ти,
този златен пожар във листата,
мъдростта, топлината в душата,
как смирява, как нежно трепти…

13.10.2019
София
След разходка до ждрелото на река Ерма, гр. Трън

Пак залез светлината приглушава

Пак залез светлината приглушава,
последните искрици сред листата
в очите ми блестят и озаряват
сестрата си невидима – душата.

Живот като перце, в листенце полъх,
ти, етер или паяжина трептяща,
ти, кълнчето в черупката на орех,
дихание, от семето искрящо.

И после тихи клоните остават
в едно море от вечер бяло-синя,
в което мисли-кораби отплават
към брегове на хиляди години.

На залези безбройни в красотата,
на болка и на радост в часовете,
и тази нежна странница – душата,
все по-ефирна, по-сияйна свети.

Все по-високо в клоните се вплита –
девойка светлоока, закачлива,
и с порива на вятъра излита
към своята небесна тайна нива.

Проблясва вечерта и тихо слиза,
аз чакам моя мил да се завърне
и на небето с етерната риза
от мъдрост и любов да ме прегърне…

6.10.2019
София

Дъхът на неподвижните дървета

Дъхът на неподвижните дървета
в небесната дъждовно-млечна бялост,
зеленото все още нежно свети
в короните на есенната цялост.

Сумракът е красив и светъл още,
омайно мек се плъзга по листата
на влажните и хладни вече нощи,
на утрини студени в тишината.

И летните морета са далече,
отрудените делници доплуват
и в залива на есенната вечност
безлунните си сънища сънуват.

И слънчевият огън се стопява
до пламъче, в душата приютено,
от ветрове спасено, да отдава
дъха-любов на нощите студени.

О, есенна, дъждовно-мрачна цялост,
и хоризонти, от мъгли стеснени,
и ти, оскъдна лятна млечна бялост
в удържащите пориви зелени,

и пламъче от Дух, неугасимо,
сияйно като лъч сред дъждовете
огрейте меко бъдещите зими
и всички наши делници топлете…

5.10.2019
София

Йохан Волфганг Гьоте, Приказка за зелената змия и красивата лилия

Превод от немски: Людмила Коева
Рисунките към Приказката са направени от Ася Тургенева /1890-1966/, Използувана е техника на щриховане, разработена от Рудолф Щайнер

На брега на Голямата река, която беше силно придошла от проливните дъждове, живееше в малка колиба старият Лодкар. Потънал в дълбок сън след напрегнатия ден, той изведнъж се събуди посред нощ от някакви странни гласове. Вероятно бяха пътници, защото той ги чу да казват, че искат да бъдат откарани на отсрещния бряг.

Когато се показа на вратата, той видя две големи Блуждаещи Светлини да проблясват над завързаната лодка. Те го уверяваха, че много бързат и искат час по-скоро да бъдат на другия бряг. Без да се двоуми Старецът отвърза лодката и загреба през реката. Междувременно странниците просъскаха нещо един на друг на своя неразбираем език, а после гръмко избухнаха в смях и заподскачаха насам-натам из лодката ту по пейката, ту по нейното дъно. „Разклащате лодката!“, извика им Лодкарят. „Ако продължавате да сте толкова буйни, може и да я обърнете. Трябва веднага да седнете, Блуждаещи Светлини!“ Но те отново буйно се изсмяха на думите му и заподскачаха още повече. Той обаче търпеливо понесе тази обида и много скоро лодката достигна до другия бряг.

„Вземете, това е за Вашия труд!“, казаха пътниците и в мократа лодка се изсипаха множество бляскащи жълтици. „За Бога, какво правите?“ учуди се Лодкарят. „Та Вие ще ме вкарате в голяма беда! Ако някоя златна монета беше паднала във водата, течението, което не може да понася този метал, можеше да се надигне в огромни вълни и да погълне лодката и мен заедно с нея. А не се знае и с вас какво щеше да се случи. Вземете си златото обратно.“

„Ние не можем да си върнем нищо обратно, което веднъж сме отделили от себе си.“, отвърнаха те.

„Но така ми създавате още работа!“, продължи Старецът, като се наведе да събира жълтиците. „Сега трябва да събера всички, да ги занеса на брега и там да ги заровя.“

Блуждаещите Светлини бяха скочили от лодката, а Старецът извика след тях: „А къде остава моето възнаграждение?“

„Който не приема злато, нека се труди на вятъра!“, беше техният отговор. „Тогава ще Ви кажа, че за моя труд може да се заплаща само с плодовете на Земята“ „С плодовете на Земята ли? Та ние не ги познава ме, никога не сме ги опитвали!“, удивиха се те. „И така да е, но аз не мога да Ви пусна сега, без да ми обещаете, че ще ми набавите три зелки, три артишока и три големи глави лук“, каза Лодкарят.

Има още

Ела, небесна синева

Ела, небесна синева,
спусни се в моите коси,
сияен полъх донеси
сред златна есенна трева.

И светещата водна шир
в очите мои отрази,
как нежно златните брези
трептят сред топлия всемир.

И в ябълковото море
душата ми как гали тя –
прегръдката на есента,
сред тихо сламено поле.

И зрелостта от мен струи,
и нещо благо се излива
с любов към есенната нива,
към прегорелите бразди.

Към мъдростта на моя мил,
защото, като есен зряла,
в спокойната си, топла цялост
той мен с покой е обградил.

И ти, небесна нежност, пак
ще светиш дълго от листата,
трептящи свежи във душата,
сред дъждове отвън и мрак…

23.09.2019
Кюстендил-София

Една епоха, която вярва, че може да види нещо в изложбите, окончателно е изгубила връзката си с изкуството

„Изкуството е нещо, чрез което човекът– именно като съзидателен и наслаждаващ се човек, влиза във връзка с духовния свят. Истинският художник може да нарисува своята картина, дори и да се намира в пустинята. За него е все едно дали някой изобщо ще я погледне, защото той е създал своята творба, общувайки с един друг свят. Не хора, а Богове са надзъртали зад неговото рамо. Той е създал своята творба в присъствието на Боговете. За истинския художник няма никакво значение дали хората се удивляват на неговите картини. Ето защо човекът може да бъде истински художник дори и в пълна самота. Обаче, от друга страна, той не може да бъде художник, без действително да вложи своята творба във физическия свят, схванат според неговата духовност, така че творбата да заживее в света. Творбата трябва да живее в духовната същност на света. Забравим ли тази духовна връзка, изкуството се видоизменя и се превръща малко или много в неизкуство. Виждате ли, всъщност художественото творчество е възможно само тогава, когато художественото произведение лежи вътре в мировите закономерности. И онези стари художници, които рисуваха картините си върху стените на църквите, бяха наясно с това, защото тези картини служеха като предводители на вярващите и художниците знаеха, че картините им се намират тук, на земята, но в същото време служат за предводители в духовния свят. Едва ли бихме могли да си представим нещо по-лошо от това, някой да твори не в горепосочения смисъл, а заради участието си в изложби. Няма по-ужасно усещане от това да минаваш през една изложбена зала, в която са поставени примерно скулптури, но по такъв начин, че те нямат никаква връзка по между си и стоят напълно произволно една до друга. И когато живописта като едно изкуство, предназначено за църквата, започна да украсява и къщите, тогава, бих казал, тя изгуби своя истински смисъл. Когато, все пак, художникът рисува на статива, бихме могли да си представим, че той гледа през прозореца и изобразява нещо, което вижда в далечината, но нищо повече. Но да рисуваш заради участието си в изложби…! За това не бих желал да говоря повече. И нали ще се съгласите, че една епоха, която изобщо вярва, че може да види нещо в изложбите, окончателно е изгубила връзката си с изкуството. И сега Вие се убеждавате колко много неща трябва да се променят в духовната култура на човечеството, за да може то отново да намери пътя към истинското художествено творчество. Чисто и просто изложбите трябва да бъдат премахнати. Разбира се, отделни художници и сега изпитват отвращение към изложбите, обаче днес ние живеем в едно време, в което отделният човек не може да стори много, особено ако неговите преценки не произтичат от един такъв светоглед, който рано или късно ще обхване човека в неговата пълна свобода, също както някога в епохите на несвободата тогавашните светогледи вдъхновяваха хората и ги насърчаваха да създават истински култури. Докато фактически ние днес нямаме никаква истинска култура.“

Рудолф Щайнер, Събр.съч.276 Изкуството и неговата мисия

Звездната перспектива на небето

„Поезията просто не би била поезия – и в наши дни това до голяма степен е така, ако земният човек би изгубил своята връзка с Космоса. И това, което й остана, е най-вече извисяването над прозаичния смисъл на думите, ритъма и мелодиката, както и възможността да борави с имагинации. Всъщност истинска поезия имаме само тогава, когато човекът отхвърля буквалното значение на думите. Поезията е в рецитацията и в декламацията, а не в написания текст. Ритъмът и имагинацията са тези, които вдъхват живот на думите. Те внасят нещо, което надхвърля основното значение на думите и ни кара да се досещаме за техния по-дълбок смисъл, и той не може да бъде непосредствено разбран, защото разбирането е възможно само там, където си служим с основното значение на думите. За истинската поезия думите са само едно средство, а същественото се свежда до настроението, до атмосферата, в която винаги откриваме един отзвук от мировата хармония, от мировата мелодия, от мировата имагинация. При Омир ние все още бихме могли да се досетим какво означават например думите: „Пей ми, о музо, за гнева на Ахила Пелеев“. Тук в него пее не собствената му душа, а онази душа в него, която е свързана с движенията на Космоса. Музите живеят на различните планети. Епическата муза живее на една от тях. И сега Омир се усеща пренесен на тази планета: Пей, о музо, нека прозвучи в мен небесната мелодия на планетата, разкажи ми за онова, което хората вършат на Земята, разкажи ми за Агамемнон, Ахил, Одисей, Идоменей, Менелай; пей ми така, че да получа онзи поглед върху нещата, който бих имал, ако се намирах не върху Земята, а всред звездите. Би ли някой сериозно повярвал, че до величествените образи, изграждащи Илиадата, можем да стигнем, ако разполагахме с перспективата на жабешкото око? Не, за тази цел е необходима не жабешка, а звездна перспектива! Ето защо и цялото повествование на Илиадата е предадено от звездна, а не от земна гледна точка и не може да бъде веднага проумяно, защото тук не става дума за разговор между простосмъртни, а за намеса на Боговете; защото тук, редом с постъпките на хората, ние непрекъснато виждаме и постъпките на Боговете. Да, за тази цел е необходима не жабешката перспектива, присъща за тези, които ходят по Земята, а звездната перспектива на небето, към която е устремен истинският поет, изричащ думите: Пей ми, о музо, за гнева на Ахила Пелеев! И сега за нас става пределно ясно: физическите средства, с които си служи изкуството, в случая поезията, си остават само средства и нищо повече, а действителното художествено постижение се състои в това, че ни кара да предусещаме онези свръхсетивни светове, до които можем да стигнем не само с думите, но също и с цветовете, звуците и формите. Ако действително искаме отново да пробудим едно истинско художествено настроение всред човечеството, ние трябва да се пренесем в онези далечни времена, когато човешката душа усещаше поетичното настроение като един вид небесно настроение. И ако постигнем това, ние вече знаем как човек може да си послужи и с други художествени средства, за да издигне истинското изкуство до сферата на духовния свят.
Виждате ли, днес нашите усещания са загрубели до такава степен, че вече не забелязваме дори това, което до неотдавна беше характерен признак на истинското изкуство. В нашето непосредствено физическо обкръжение често пъти наблюдаваме как една майка носи на ръце малкото си дете. Естествено, това винаги е една вълнуваща гледка. Обаче ние просто сме свикнали, виждайки как майката носи детето, да отделяме за тази прекрасна гледка съвсем малко време, дори, бих казал, само броени секунди. Намирайки се във физическия свят, ние сме свикнали с това, как всеки момент главата на майката променя своето положение. Свикнали сме също и с обичайните движения на детето; свикнали сме с непрекъснатите промени в условията на физическия свят. А сега нека да отправим поглед към Сикстинската мадона на Рафаело. Там ние също виждаме образите на майката и детето. И сега ние започваме да ги наблюдаваме в продължение на един час, на една година: Нищо в тези образи не се променя. Мигът е здраво уловен и не се движи нито детето, нито майката. Пред нас застава това, което сме свикнали да виждаме в земния свят, само че сега то е уловено в един единствен миг. И днес ние далеч не усещаме това, което Рафаело несъмнено е усещал: Мога ли аз да си позволя това? Мога ли да задържа моята четка в този един единствен миг? Нима това не е една лъжа? И мога ли да бъда толкова неистинен, че да създавам впечатлението: Да, днес майката държи детето по същия начин, както и вчера! Мога ли да се осмеля и да заставя някого да гледа тези образи продължително време? Днес тези въпроси изглеждат парадоксални и дори безсмислени. Обаче за Рафаело те са били съвсем конкретни. И какво усещане са предизвиквали те у него? У него те са предизвиквали приблизително следното усещане: Да, ти трябва да изкупиш своето прегрешение спрямо действителния свят не как да е, а по духовен начин. Всичко, което си вкарал в един единствен миг, сега ти трябва да го изнесеш извън времето и пространството. Ти не бива да го оставяш във времето и пространството, защото там то се превръща в неистина. Ти трябва да превърнеш този миг във вечност. Нанасяйки боите върху платното, ти трябва да породиш предчувствие за нещо, което е немислимо да съществува там, върху платното.
Виждате ли, тъкмо това днес хората съвсем абстрактно определят като идеалистичен художествен стил на Рафаело. Но този идеалистичен Рафаелов стил е само неговото оправдание, че той задържа мига. Това, което той постига чрез дълбочината и хармонията на цветовете, е възможно само благодарение на обстоятелството, че тук третото пространствено измерение е предварително изключено, но същевременно и силно одухотворено. Така че нанасяйки цветовете, той издига в духовния свят всичко онова, което иначе хората виждат като материални предмети в третото измерение. Следователно, вечност на мига придава това, което чрез синия цвят се проявява не върху повърхността, а зад нея, това, което чрез червения цвят се проявява пред повърхността, това, което напуска границите на повърхността, докато третото пространствено измерение остава свързано с материалния свят. Да, на мига трябва да бъде придадена именно вечност. И вечността трябва да диша от самото изкуство, понеже в противен случай то не е никакво изкуство. В моя живот аз срещнах хора, и то хора на изкуството, които мразеха Рафаело. Защо? Защото те изобщо не разбираха тази важна подробност и предпочитаха да имитират това, което виждаха в рамките на мига. Да, аз познавах един такъв човек, мразещ Рафаело, който виждаше голямото постижение на своята собствена живопис най-вече в това, както сам се изразяваше, че пръв се осмелил да изобрази всички окосмени части на голото човешко тяло, само и само да не съгреши спрямо природата. Впрочем лесно е да разберем, как един човек, смятащ това за постижение, същевременно изпитва омраза към Рафаело. Този пример ясно показва доколко нашето време е напуснато от истинските духовни импулси на изкуството, които например подсказват защо основната повърхност се явява толкова важен фактор в живописта. Обаче ние трябва да разбираме и пространствената перспектива. И наистина, в нашата Пета следатлантска епоха, епоха на свободата, е наложително да разберем, че пространствената перспектива възниква именно сега и че всъщност тя би искала да утвърди върху основната повърхност пластичното, а не живописното начало. И все пак, същественото се свежда до цветната перспектива, която преодолява третото измерение не чрез скъсяване или удължаване на разстоянията, а чрез духовно-душевните съотношения между синьото и червеното, или между синьото и жълтото. В живописта трябва да бъде овладяна именно цветовата перспектива, която преодолява пространствените измерения по духовен път. Ето как благодарение на такива подробности ние отново стигаме до онова, което някога е било характерно за художественото творчество, а именно че художествените произведения са отвеждали хората направо в духовните светове.“

Рудолф Щайнер, Събр.съч.276 Изкуството и неговата мисия

„Пей ми, о музо…“

Сега бих искал да повторя нещо, което често съм обсъждал пред Вас. Омир започва своята Илиада с думите: „Пей ми, о музо, за гнева на Ахила Пелеев.“ И това не е някаква фраза, а точно отговаря на реалното изживяване, което е имал Омир: Той трябва да се издигне до онова свръхсетивно божествено-духовно Същество, което ще си послужи с неговото тяло, за да се появи на бял свят съответната епическа творба. „Епическа“, като цяло, означава онази област, която е свързана с горните Богове, а те бяха усещани в женски род, понеже като женски същества, като музи, можеха да бъдат оплодявани от духовния свят. Омир търси горните Богове, за да им предостави своята човешка същност; така горните Богове ще разполагат с Омир, за да може мисловният свят на Космоса да намери видим израз в сценичните действия на епоса. Да, ето какво представлява епосът: предоставяйки на горните Богове своята човешка същност, човекът им позволява да говорят!
Другаде Омир започва с думите: „Пей ми, о музо, за мъжа многостранстващ.“ Той има предвид Одисей. И на Омир изобщо не би хрумнало да предложи на хората нещо, което той сам е измислил или видял. Защо би трябвало той да върши всичко това, след като то е по силите на всеки? Омир иска нещо съвсем друго – той иска да предостави своя организъм на горните Богове и да им позволи да покажат как виждат те човешките отношения в условията на физическия свят. Ето как възниква епическата поезия.
А драматическата поезия? За да си отговорим на този въпрос, достатъчно е само да си припомним времето преди Есхил и по-специално един от Боговете: Дионисий. Първоначално единственото действащо лице е Дионисий, после идва неговият помощник сценичният хор, който дава израз не на това, което вършат хората, а на това, което вършат подземните Богове, Боговете на волята, които си служат с човешките тела, само и само на сцената да тържествува не човешката воля, а волята на Боговете.
И едва с течение на времето, когато връзката на човека с духовния свят беше вече забравена, в сценичните представления действията на Боговете бяха изместени от действията на хората. Този процес започна още в древна Гърция, през интервала между Есхил, при когото ние навсякъде виждаме как божествените импулси пронизват човека, и Еврипид, при когото хората се изявяват вече като човешки същества, макар и все още под влиянието на свръхземни импулси, защото, бих казал, същинският натурализъм стана възможен едва в по-новите времена.
Обаче човекът отново трябва да намери пътя към духовния свят също и в областта на поезията. Епосът винаги се обръща към горните Богове. Драмата се обръща към долните Богове, истинската драма проследява как подземният свят на Боговете напира от дълбините, за да се изяви горе в условията на физическия свят. И човекът може да превърне себе си в инструмент за реализация на подземните Богове. И така, в лириката ние имаме, бих казал, чистото, непосредствено проявление на натурализма. Напротив, в драмата виждаме как от дълбините напират подземните Богове. А в епоса виждаме как горните Богове се спускат долу на Земята. Музата, която се спуска и използва човешката глава, за да разкаже като муза това, което хората връщат на Земята, или това, което изобщо става в Космоса, е епическа. А при драмата виждаме как подземните Богове се издигат нагоре и, разполагайки с човешките тела, проявяват своята божествена воля.
Нека да обобщим: ако се вгледаме в нашия земен свят, ние виждаме как от облаците се спуска божествената муза на епическото изкуство; и как от подземните дълбини се издигат нагоре, като един вид димни стълбове, протъканите от воля дионисиевски сили, които постигат своите цели като си служат с човешките тела. Да, обгръщайки с поглед нашата Земя, ние навсякъде виждаме как силите на драматическото изкуство, бих казал, вулканично изригват нагоре, и как силите на епическото изкуство се изливат като благославящ дъжд от Небето. А на същото равнище, където се намираме ние, се разиграва нещо съвсем друго, бих казал, ние виждаме най-външните пратеници на горните Богове, виждаме ги в техните съвместни действия с долните Богове; там космическите сили, казвам това не в теоретично-филистерски смисъл, а с ясното съзнание за тяхната огромна формираща мощ, се оставят да бъдат завладени от радост, смях и бурно ликуване чрез нимфите на духовно-огнения горен свят; да, там човекът се превръща в едно лирическо същество. Той не усеща вулканичните изблици на драматическия елемент, нито спускащия се от Небето епически елемент; той усеща само лирическия елемент, който се проявява на неговото собствено равнище като един фин полъх от духовния свят, и този полъх не се излива като проливен дъжд над гората, нито изригва като унищожителен вулкан, разцепващ скали и дървета, а нежно шепне в шума на листата, буди радост при вида на цветята, и ни гали в прегръдките на вятъра. Нека да си представим всичко онова, което съществува на нашето равнище, и ни позволява да предусетим духовните процеси, протичащи зад видимия физически свят, така че сърцето ни трепва, поемаме радостно въздух и душата ни се издига в онази област, където външните природни явления са само видимите знаци на същинските духовни събития, в които участвуваме и самите ние; да, именно тук живее лирическият елемент, който, бих казал, с радостно лице поглежда нагоре към горните Богове, или пък с угрижен поглед се взира надолу към подземните Богове; и сега лирическият елемент може да се разгърне или в посока на драматически-лирическото, или да се успокои в епически-лирическото, което обаче става възможно само защото човекът, като троично същество, живее в обкръжението на Земята със своята средна, ритмична система, областта на чувствата.

Рудолф Щайнер, „Изкуството и неговата мисия“

Завръщам се в дома на нежността

Завръщам се в дома на нежността,
сред пролетната нежност се завръщам,
и погледът ми в тихите листа
не носи още есенната същност.

Не носи онзи блясък, натежал
от виното на есени дъждовни,
не носи тази тиха, странна жал
в душата под небетата оловни.

И още пълноликата луна
сред нощите се къпе и танцува
и, разлюлели своите стремена,
жребчетата на лятото лудуват.

И топлата ръка на моя мил
ме приютява ласкаво в съня ми,
септември нежността е преоткрил
в звездите си над хоризонта тъмен,

на бистрите си ручеи в звъна,
на топлите лъчи в листата гъсти,
в усещането меко след съня
на нечии добри любими пръсти.

В небесния прозорец нежността
как бяла и щастлива се оглежда
и доверчиво зрелите листа
политат към земята със надежда…

15.09.2019
София