Очите ми

Подредено с любов

Свободата да се изразиш

(есе за есето)

Помниш ли, като беше малка, пишехме заедно и ти все описваше мечтата си така, сякаш тя вече се е случила. Представяше си, че си на цели 18 години и живееш далеч, далеч от тук. „Далеч“ беше първият символ на твоята мечтана свобода. Разказваше, че имаш огромна къща и красив живот, че макар и на 18, вече си успяла актриса и получаваш много пари за труда си. Парите разбира се не бяха основното, те бяха вторият символ на твоята независимост – парите, които изкарваш сама.
Сега си по-голяма, все още далеч от заветните 18, и трябва да се научиш да пишеш есе. Затова дойде при мен отново, спомняйки си за времето, когато заедно разказвахме мечтите си. И тогава, и сега бях ваша учителка, и нещо повече – приятелка завинаги.
Сега си по-голяма, а темата за свободата – по-нова, по-обширна, по-богата. Човек постепенно излиза от детството и започва да разбира живота с другите. Започва да разбира по-добре нуждата да постъпваме по определен начин, което все пак не ни ограничава, както сме мислили преди, но напротив – е стъпка по пътя към нашата истинска свобода.
Вече знаеш, че няма значение къде се намираш, дали си тук или далеч, далеч; знаеш, че свободата е нещо вътре в теб.
А сега знаеш и как се пише есе – ето, виж – спазих всичко – диалогичната форма – говоря на теб; искреността; емоционалния и образен език – споделям ти съкровено, от душата си; поставих и оригиналността пред правдивостта на идеята, за да носи моя уникален отпечатък. Просто е. Като живота…

Advertisements

Достъпът до Бог

Достъпът до Бог, до духовния свят, е винаги наличен. Преживяването на някое красиво природно явление, природна картина, или силен импулс в нас, притегляне към нещо, притегляне, което усещаме да идва дълбоко и необяснимо…
Съзерцателното пребиваване сред природата, сливането с магията на излъченото от една поляна, бряг, морска вода, отразила слънчевите лъчи, тихото, неуморно жужене на медоносни пчели сред детелините, потъването в тази богатост от звуци, игра на светлини и сенки, осезанието на лекия полъх на вятъра, на движението на въздуха в съприкосновение с нашето тяло – всичко това води до преживяване на Духа, на невидимия свят на Духа, който ни обгражда и прониква. То е общуване с духовните същества, които живеят и одухотворяват всичко съществуващо.
Преживяването, осмислянето на нашите импулси, идващи от дълбините, от спящата ни дълбоко воля, неразгадаемите импулси – тайнственият глас на нощта, който ни шепне кои сме, откъде идваме, импулсите, които несъзнато проникват всяко наше действие – това също е преживяването на Духа, на невидимото, заложено в нас, защото нашата същност, нашата същинска личност е безкрайна и продължаваща през времена и пространство, побрала всичко изживяно от цялото човечество. Така че това е общуване с Духа, което идва през кръвта, което някъде дълбоко носи цялото знание на битието.
Достъпът до Бог е наличен във всеки миг.

Данте

Колко е хубаво да ти преподава Данте някой, който го разбира истински… Колко е хубаво изобщо да ти преподава за нещата някой, който действително ги разбира. Хубаво е и Илиада да ти преподават така, и други значими художествени произведения, които ни звучат чуждо и непривично сега, защото са писани в стила на отдавна отминали епохи. И тук не става въпрос само за разтълкуване на символите, които те съдържат, а за всички духовни процеси, които се вливат и произтичат в тъканта на тези значими, останали и до днес творби.
Човекът, който се опитва всеобхватно, пълно и последователно да разкрива пред съзнанието на обикновения слушател тази всепроникваща и непрекъсваща духовна тъкан, която стои във всичко и зад всичко видимо, в събитията и процесите, във взаимовръзките и противоположните на пръв поглед неща, е Рудолф Щайнер.
Днес аз отворих поемата на Данте „Ад“ заради него. Аз, която смятам себе си за литератор и мога да бъда блестяща в изкуството на думите, в изкуството на изразяването на душата, придобих изцяло нов поглед към вложеното в произведения като това.
На етапа, на който сме в нашето развитие, ние гледаме повърхностно, незадълбочено на света. Ние виждаме предимно външното, но не и скритото, което стои зад него – като причини, взаимни връзки, закономерности в развитието на човека, мисленето, чувстването, съзряването. Не разбираме, че всичко следва своя логичен ход – логичен до степен на космическа логика и закономерност, не просто ограничената човешка такава.
Наистина не е лесно да се разбере всичко това, необходимо е усилие, последователност, както и да развиеш в себе си правилен критерий за истинността на нещата. А този критерий със сигурност се развива на базата на опита „проба-грешка“. И част от този критерий според мен е душевната топлина и любов, която си способен да влагаш в разсъждението и разбирането на всичко съществуващо.
Често в художествените произведения от отминали епохи има инспирирана огромна мъдрост. Тя се разкрива пред онзи, който има очи за целостта на нещата. Поемата на Данте е написана във времена, които са на прелома на един значим човешки и космически процес. В предишните векове хората са живели, получавайки своята интелигентност изцяло от духовния свят. Но заради възможността човекът да стане свободен в изборите си, той е трябвало да развие собствена интелигентност, не инспирирана такава. Започнал е един процес на самостоятелно мислене, в развитието на който се намираме и ние сега. Който обаче може да се развие едностранчиво и да доведе до там, че мисленето ни да се лиши напълно от онази одухотвореност, с която е било изпълнено в по-ранните времена. Затова е време ние отново да се върнем към нея – към топлотата, светлината, съзерцанието и връзката с всичко съществуващо, и така да одухотворим извоюваната си самостоятелна интелигентност. Това е и същностното, заложено в истинското християнство – мекотата, благостта, милостта да обличат винаги хладния изострен разсъдителен ум.
Може би дори без да знае така всеобхватно нещата, самият преводач на Данте на български език Константин Величков, пише в бележките към втора част: „Образът на езичника Вергилий служи като звено, което съединява природната вяра и християнството, истините, които са плод на разума, и ония, които са плод на откровението. Човек трябва да се стреми към едните истини и към другите, за да бъде честит на тоя свят и да постигне вечно блаженство на оня свят. Това двойно стремление служи за основа на Дантевата поема.“
Но за да стигна до дълбокото разбиране на тези думи и прилагането им в живота, аз трябваше да премина през онова, което описах. Което тук се опитах да сведа достъпно до по-широко разбиране. Както героят на Данте е трябвало да измине своя път през ада, както цяла Италия е трябвало да измине този преход, за да стигне до изконната светлина-разбиране, заложено в Творението. И човечеството да стане по-разумно и по-свободно.

Писмо до моето 12 годишно „аз“ 2

Предишна част

Животът ще продължи да те води към единствената си цел – да започнеш да разбираш, да преживееш не с ума, а със съществото си, че ти не си тук, за да удовлетвориш изискванията на мама, да реализираш разбиранията на мама, но и не си тук, за да доказваш на мама нейната неправота. Ти си тук единствено и само заради себе си. Единствено и само да разгърнеш себе си – своя импулс и своя живот.

Любима, твоята реактивност към мама ще продължи дълго. Много от житейските си решения ще вземеш, за да й натриеш носа. Ще живееш тази реактивност, и трудно ще я осъзнаеш и ще се избавиш от нея. Ще е по-силна от теб, ще те владее. Ще се пренесе върху отношенията ти с всички хора.

О, любима, ти не си единствената на този свят, която ще живее реактивно. Така живеят почти всички, но ти ще добавиш и твърде голяма доза непримиримост. Има още

Писмо до моето 12 годишно „аз“ 1

Скъпа моя, сега съм на 46 години, седя зад бюрото в клиниката, където работя като администратор, и ти пиша това писмо на изхабен лист от принтера.

Нека ти кажа, че вероятно точно сега удовлетворявам мечтата ти да станеш библиотекарка. Работя с картони, водя картотеката на клиниката и помня как седеше на една табуретка пред библиотеката в коридора и играеше на библиотекарка. Помня чувството, което изпитваше – точно така се чувствам сега и аз – вглъбена, съсредоточена, пълновластна господарка на книжата и картоните, на азбучната подредба и ред, или просто едно момиче, самичко с книгите, оставено намира да се занимава с тях, а през това време умът му да се рее където пожелае – навсякъде, навсякъде във времето и пространството, и навътре в себе си, в неизследваните глъбини. Има още

КАК ВАЛИ ДЪЖДЪТ

– Какво правиш?
– Стоя и гледам как вали дъждът…

Стоя и гледам как дъждът вали…
Витрината и аз сме съвършени –
от порцелан, за да не ни боли –
в окото на небето отразени.

Изнизват се, от празен съд по-тихи,
на ранния следобед часовете,
пороят по асфалта пише стих,
но, ничии, отплуват редовете.

И не разчитам в своята душа
на болката ни сивите октави,
и ни желая да се утеша,
да се запомня и да се забравя…

А чувството за птици – как летят –
помага ми дъжда да преживея,
на своя род, на мама, да простя,
на всичките предци до мен и нея.

Не знам дали на силните жени
и на мъжете мъжката им слабост…
Дъждът като студен кристал звъни
и ми довява стъклената радост

на сребърните клетки на ума,
на светлината в шкафа – от крилете…
Защо, предци, съм днес така сама –
къс порцелан в окото на небето…

Диана

ИГРА

Понякога да паднеш е по-лесно,
да кажеш, че било е воля свише,
че някаква река те е понесла
и срещу нея – как да продължиш…

И ангелите пеят в хор небесен,
все радостни – не искат и не молят –
за упование и надежда песен,
зачитат, възхваляват всяка воля.

И виждам как момиченце играе
със празен розов куфар сред тревите,
не с тежкия багаж на стари тайни,
и не поднася към душата си кибрит,

и не воюва със взривените вселени,
подпалени в непоносими мисли,
със сънища, от болка изгорени,
със страници, без дъх и пулс изписани…

И куфарът остава след това –
отворен, пъстър, топъл и наивен –
остава – пеперуда сред трева,
а слънцето бере череши диви.

Наивността безвремие роди
във мъжкото момиче с поглед ясен,
и никакви забързани води
душата му в тъма не ще отнасят.

Диана

* * *

Пренесен от топлата гръд
на хълма, от пазви лъчисти,
се спуска и тук днес денят –
свеж полъх във стаята чиста…

Във празната стая със стол,
останал за мен – да присядам
пред гледката тиха и гола,
без вещи от помен и младост…

Отвън има стари дървета,
събрали под сянката своя
и слънцето щедро и светло,
и топлата нощ на покоя…

Под техните клони блести
лъч, който не ще ме изгаря,
и в свежия полъх цъфти
цветът на душата погалена…

…На хълма щом месец огрее,
със жажда земята го вдъхва,
животът под сенките зрее,
под жаркото слънце пресъхва…

Диана

Безпричинно

Събудих се и вече бе изгряла
усмивката на този светъл ден,
на кон препусна утрото ми бяло,
от топлата ми нежност окрилено.

Навън цъфтеше есен с маргарити,
под стъпките танцуваха листа,
аз тичах някъде из долините
на вътрешния свят на радостта.

Огряна от ефирите небесни,
прегърната от звездни висоти –
да пея сутрин рано тези песни,
в които любовта ми да цъфти.

Напълно безпричинна, безсезонна,
препуснала със утрото на кон…

Диана Павлова

Не съм си тръгвала…

Прости ми, че избягах онзи път,
то бе от невъзможност да те имам,
и с месеци валя, валя дъждът,
и всичко тук остана непростимо.

Прости ми, че оставих твърдостта
поляните в сърцето да покрие,
прости, че не можах да се простя
със топлото усещане за „ние”.

Забравата откриваше тъгата ми
и само в ненаписан още стих
усещах как с перце върху душата ми
крилото ти любов ме стопля тихо.

Милувката на твоето сърце
и здрача на очите ти жадувах,
без теб като без сълзи, без лице,
без корен и в забрава съществувах.

Отстъпи тъмнината и видях,
че само съм стояла тук, зад ъгъла,
прикрита зад човешкия си страх,
но никога от теб не съм си тръгвала…

Диана Павлова