Очите ми

Подредено с любов

Свободата да се изразиш

(есе за есето)

Помниш ли, като беше малка, пишехме заедно и ти все описваше мечтата си така, сякаш тя вече се е случила. Представяше си, че си на цели 18 години и живееш далеч, далеч от тук. „Далеч“ беше първият символ на твоята мечтана свобода. Разказваше, че имаш огромна къща и красив живот, че макар и на 18, вече си успяла актриса и получаваш много пари за труда си. Парите разбира се не бяха основното, те бяха вторият символ на твоята независимост – парите, които изкарваш сама.
Сега си по-голяма, все още далеч от заветните 18, и трябва да се научиш да пишеш есе. Затова дойде при мен отново, спомняйки си за времето, когато заедно разказвахме мечтите си. И тогава, и сега бях ваша учителка, и нещо повече – приятелка завинаги.
Сега си по-голяма, а темата за свободата – по-нова, по-обширна, по-богата. Човек постепенно излиза от детството и започва да разбира живота с другите. Започва да разбира по-добре нуждата да постъпваме по определен начин, което все пак не ни ограничава, както сме мислили преди, но напротив – е стъпка по пътя към нашата истинска свобода.
Вече знаеш, че няма значение къде се намираш, дали си тук или далеч, далеч; знаеш, че свободата е нещо вътре в теб.
А сега знаеш и как се пише есе – ето, виж – спазих всичко – диалогичната форма – говоря на теб; искреността; емоционалния и образен език – споделям ти съкровено, от душата си; поставих и оригиналността пред правдивостта на идеята, за да носи моя уникален отпечатък. Просто е. Като живота…

Реклами

Щастието

Онегин4

Често си представяме щастието като трайно и неизменчиво състояние, до което ще стигнем след като изпълним редица условия в нашия живот. Като цел, посока и смисъл на нашите търсения. Въображението ни, мислите ни рисуват красиви картини на постигнато житейско щастие, всички те приличат на нещо като устойчиво и обезпечено положение на човека – семейно, материално, професионално, обществено. Може би всеки от нас може да нарисува представата за своето щастие в една картина. Може би вече е нарисувал много такива картини и ги е окачил в галерията на своето съзнание. Но какво вършим, когато рисуваме например светкавица?

„Когато рисувате светкавицата, вие рисувате един миг, вие задържате този миг…“

Не сравнявам щастието с нещо така мимолетно като светкавицата, сравнявам само представата за него с рисунка на светкавица. Защото нашите предварителни представи винаги са статични задържани мигове. И защото когато изживееш голяма част от живота, разбираш, че докато си поддържал представите в ума си и си желал, стремял си се към тях, стократно си минал и изживял истинското, живо щастие.

Когато добиеш житейска и духовна мъдрост, обикновено разбираш, че действителният, пъстър, жив живот силно се разминава с представите ни за това какъв трябва да бъде животът. Разбираш това, когато се научиш да гледаш в цялост и дълбочина. Тогава, когато не можеш да погледнеш едно растение „без при това да се потопиш в процеса на неговото израстване; да го проследиш от корена до цъфтежа; да живееш в неговите сокове, в неговото цъфтене, в неговите плодове“.

„Човек може да се задълбочи в живота на животните и особено в живота на другите хора.“

Нека проследим героите на Пушкин от „Евгений Онегин“ в търсене на щастието.
Романът в стихове „Евгений Онегин“ на Пушкин е създаден в епохата на Романтизма. Той е определян като енциклопедия на руския живот по онова време, защото на фона на личните взаимоотношения между героите рисува цялостна картина на руското общество.
Романът показва как прогресивното мислене на някои млади хора влиза в конфликт с нормите на обществото, затова тези хора не могат да бъдат удовлетворени от живота си и да намират смисъл, цел и щастие в него.
Такъв млад човек е главният герой Евгений Онегин, който е преситен от живота в това общество, намира забавленията там за посредствени, а хората – за лицемерни. Затова започва да ги презира и се отчуждава, става равнодушен и скептичен към живота.
По време на своята изолация в провинцията, той среща Ленски – друг млад човек, който е също прогресивен и търсещ като него, но с различен нрав. Ленски е сърдечен и вярва в приятелството и любовта, притежава идеализъм, който се откроява на фона на хладната разсъдливост и сдържаност на Онегин.
Освен Ленски, Онегин среща и Татяна, която е израснала далеч от суетата на градското общество и не притежава лицемерието и посредствеността му. Тя е спонтанна, пламенна, не познава живота и любовта, освен от книгите, романтично настроена е и очаква да й се случи нещо, което да я направи щастлива.
Съдбите на тримата така различни герои се преплитат чрез сложните взаимоотношения помежду им и водят до съдбовни промени в техния живот.
Разрушителните импулси в характера на Онегин, идващи от неудовлетворението му и страха от обществените порядки, го карат да отблъсне любовта на Татяна и да стигне до убийството на приятеля си Ленски в дуел.
Скептичният Онегин не вярва, че някога, по някакъв начин може да бъде трайно щастлив, но любовта му към Татяна в края на творбата променя този негов начин на мислене и показва, че той е способен да обича и да изрази любовта си.
Но Татяна също се е развила. Тя вече е омъжена и на мястото на копнежите и мечтите от младостта си е изградила ценности като дълг, чест и достойнство. И въпреки че в сърцето си е запазила любовта към Онегин, тя остава вярна на дълга, който е поела.
Татяна е въплъщение на дълга и отдадеността към другите. А съдбата на Онегин е да остане сам и отчужден.
В крайна сметка в живота по-важно от постигането на романтичното щастие е човек да постигне в себе си чувство на себеуважение и достойнство.
(Това есе написах заедно с детето си за негов час по литература.)

ЗНАЧИ ИСТИНСКОТО ЩАСТИЕ СЕ ОТКРИВА В ИСТИНСКИЯ МОРАЛ. Онзи, човешкият и космичният, не общественият и късогледият…

„За чистия интелектуализъм моралният свят съдържа нещо нереално.
Ако все още е останал порядъчен в рамките на материалистичното време, човекът се смята длъжен да прави по задължение това, което по традиция се смята за добро.
Но все пак, макар и да не си го признава, той мисли: с това, че е направено добро, не се е случило нищо. Както когато през пространството премине светкавица или тътен на гръмотевица. Той не мисли за нещо реално в този смисъл.
Когато заживее и опознае духовния свят, човек осъзнава, че моралният световен ред не само е така реален както физическия, но притежава една по-висша реалност. Постепенно той започва да разбира, че цялата тази епоха със своите съставки и процеси може да загине, да се разпадне; но това, което морално изтича от нас, устоява и продължава да действа във вечността.
Реалността на моралния свят се издига пред нас. И физическият, и моралният свят, съществуването и възникването, те стават едно. Ние действително изживяваме, че светът притежава също и морални закони като обективни закони.
Това повишава отговорността спрямо света.“

Всички цитати са от Рудолф Щайнер, от книгата му „Указания за езотерично обучение“

Героите на Пушкин от „Евгений Онегин“ в търсене на щастието

Андрей, 9 клас

Романът в стихове „Евгений Онегин“ представя руското общество и взаимоотношенията в него. Един от основните проблеми там е, че обществото е посредствено, главният герой се е уморил и отегчил от това да ходи по балове, да флиртува с жени и да общува с ограничени хора, да води еднообразен и скучен живот.
Героят се оттегля за малко от Петербург и заминава в провинцията, защото чичо му е починал и той наследява имотите му. В провинцията Онегин намира верен приятел – Ленски, който е с точно противоположния на него характер. Онегин е безгрижен човек, отдал се на забавления, безотговорен. Това е така, защото смята, че животът нищо трайно не може да му даде. Станал е равнодушен и скептичен. Ленски пък от своя страна има съвсем различен нрав – той е идеалист, вярва в приятелството, любовта и щастието.
Онегин среща в провинцията и Татяна – момиче, израснало далеч от градското общество, което не притежава неговите посредствени качества. Татяна е отдадена на романтиката, но не я познава, освен от книгите. Мечтае да й се случи нещо романтично, което да промени живота й и да я направи щастлива.
Татяна решава, че Онегин е нейният „рицар на бял кон“ и решава да изрази чувствата си към него под формата на писмо. Онегин обаче й отвръща, че не може да я вземе за жена, защото няма какво да й даде. Той самият знае, че е безотговорен, страхува се да предприеме нещо добро и ценно в живота си, само защото не вярва в любовта и брака.
Същевременно Онегин губи и най-добрия си приятел, убивайки го на дуел. Което показва, че той не цени това, което има, и много лесно го проиграва. До фаталните последици се стига в резултат на безотговорните му постъпки.
Шест години по-късно Онегин се среща с Татяна на бал в Петербург. Тя вече е омъжена, изглежда по-женствена, вече не е онова романтично дете, което е била преди. Изградила е ценности като дълг, чест и достойнство. И въпреки че е запазила любовта си към Онегин, тя остава вярна на съпруга си и на поетия от нея дълг.
А колкото до Онегин, той е обречен да остане сам цял живот, изолиран от обществото.
По-важно от това да намериш щастието, е да запазиш чувството за достойнство и себеуважение.

Герои и жертви в осма песен на Байроновата поема „Дон Жуан“

Bairon

Поемата на Байрон „Дон Жуан“ представя един герой по времето на романтизма. Дон Жуан е млад и привлекателен мъж с благородно потекло, който притежава изключителни умствени и физически качества и това го кара да мисли и действа по по-високоморален начин от околните.
Героизъм за обществото означава да отидеш на война, да жертваш живота си за родината, за своите владетели, които често водят тези битки за собственото си облагодетелстване и които ще останат доволни. А ти ще си отнел човешки животи или твоят ще бъде отнет.
Дон Жуан в осма песен става герой, защото мисли човешки и спасява десетгодишната Лейля, която е нападната от руски разгневени казаци, жадни за слава и за това, да бъдат герои, но човек не може да е герой убивайки когото и да било, вършейки аморални неща и мислейки животински.
През 15-19 век хората имат мисленето на античния воин и човека от античния свят, обърнат към материалните облаги, а този свят вече е отминал и трябва да се мисли на много по-високо ниво – като се включат и истинските нравствени ценности.
Осма песен разкрива, че в една война победители няма – или отнемаш живот, или твоят бива отнет. По време на война абсолютно всеки е жертва на обществото и на владетелите си, които убиват, за да могат да са щастливи и почитани. Човек, за да се приспособи към обществото, е склонен да прави това, което и другите правят, но човек с висш морал, като Дон Жуан, показва, че това може и да не е така. Нарушавайки една от Божиите заповеди, ти ставаш жертва на греха.
Истинските герои са тези, които проявяват човечност и висш морал и искат да се докажат пред Бог, а не пред обществото и владетелите си, бивайки грешни и неморални. Всички, които не носят в себе си чувството за живия и истински човешки морал, се оказват жертви на едно или друго нещо в живота.

Андрей Павлов, 9 клас

Посланието

Коледа е. Раждането на младенеца Исус. На какво е символ той за човечеството? На ярката духовна светлина, грееща и осветяваща този свят отвътре – от сърцето и съзнанието на всеки един от нас.
Какво е наистина посланието, което Христос ни носи, на което е въплъщение самият той? Това е посланието на несебичността и жертвоготовността в името на цялото.
Толкова е просто. Но когато тази несебичност и жертвоготовност трябва да се отнесат лично към делата и чувствата на всеки човек, светът се раздвоява в съзнателност и безсъзнателност. И така неосъзнатата себичност се превръща в най-жестокия бич, работещ срещу благото на всяка общност и всеки народ.

Тази тема винаги е била разгръщана повече или по-малко мащабно в изкуството, тъй като творците, съзнателно или не, долавят всеки отзвук от развитието на човешката душа и цялостния път на човека. Тази тема, колкото и неочаквано да звучи, е разгърната и в поемата на Байрон „Дон Жуан“.
Предлагам ви да прочетете есето на сина ми (Андрей, 9 клас) на тема „Чест и безчестие, слава и състрадание в поемата на Байрон „Дон Жуан“.

Поемата на Байрон „Дон Жуан“ представя един герой по времето на романтизма. Дон Жуан е млад и привлекателен мъж с благородно потекло, който притежава изключителни качества – умствени и физически, благодарение на които има възможност да вижда неща, които обществото не забелязва.
В осма песен на поемата се разглежда една от най-запомнящите се войни между руснаци и турци, а именно тази при град Измаил, където Дон Жуан се включва в руската армия, за да не бъде открит от турците (от които бяга).
В една война изпъкват именно качествата чест, славолюбие, състрадание. В тази война конкретно само Дон Жуан проявява състрадание към десетгодишната Лейля, а всички други се стремят към слава, избивайки се помежду си. Честта означава морал, висш морал, а войната е античовешки акт, защото там, за да запазиш собствения си живот, трябва да отнемеш чуждия, с което нарушаваш една от Божиите заповеди.
Обществото си мисли, че ако отидеш на война и изтребиш врага си, вече си герой. Но във войната реално, морално погледнато, победител няма. Винаги има жертви. Байрон показва как стремежът към слава е суета, а зад привидния героизъм се крият подбуди като алчност, егоизъм, гняв. След войната доволни излизат само някои хора…
Лейля е турско дете, което Дон Жуан спасява от спусналите се към нея руски разгневени казаци, обладани от гняв, алчност, страх. И в този момент си проличава истинският герой, който проявява състрадание и се спуска срещу собствената си войска в името на морала, честта и справедливостта. Героят проявява също така и великодушие и се извисява над двете страни, заема трета – страната на човеколюбието и честта. За разлика от някои хора, като генерал Суворов, който се чуди по какъв по-интересен начин да уведоми руската императрица относно победата, вместо да скърби за хилядите загинали във войната. Същият егоизъм проявява и генерал Марков спрямо участниците в битката – той изважда принц дьо Лин и пренебрегва ранените селяни, искащи вода.
Войната е едно огромно изпитание, в което загиват хора. Авторът разкрива качествата на героя си именно в ситуацията на борбата. Той мисли една стъпка напред в сравнение с обществото и не действа животински, а действа разумно и човешки.

По-сияйно от слънцето

Казахме, че добрите поети само предчувстват по-висшия, духовния свят и често стават прекрасни изразители в земен вид на усета за него. Но нашето творчество само наподобява истинското творчество и само се докосва отчасти до истината. Самата истина е много дълбока и необхватна. И най-важното, тя е жива и подвижна. Не можеш да я затвориш в думи, не можеш да я затвориш в рамката на един стих, освен ако не съумееш в него да вложиш поне част от неизмеримата й дълбочина.
Наричам тази дълбочина неизмерима, защото тя идва от необятния духовен космос, навсякъде край нас.
Как да разкриеш същността на светлина, „по-сияйна от слънцето“? Светлина, която „произтича от светлинния извор, който ние запълваме в самите себе си, когато търсим и намерим вътре в душите си висшето, вечното Себе“…

«Душата съществува, за да познае вечното в преходните неща.»

Единственият начин да разбереш това, е да го преживееш. Единственият начин да разбереш върховната истина, е като я почувстваш. Като усетиш трепета и вдъхновението, с които тя те прониква и издига. Като доловиш с вътрешните си сетива отзвука и дирята, които наглед простите неща оставят дълбоко и трайно след себе си. Една угар, поръсена със сняг… Един лъч, пробиващ мъглата… Една песен, вдъхновена от любов…

«Човекът е разбрал нещо само тогава, когато го е схванал със сърцето си.»

Аз мога много да разсъждавам и да правя изводи от нещата, които виждам. Затова имам този разум, затова имам този интелект. Но те нищо не струват пред усета за истината в моето сърце. Само то може да отмери и в тишината си да разпознае същественото сред всичко друго.

«Чрез интелекта и разума ние проникваме до божиите мисли. Но ако придобиваме мисълта по този път, трябва да се научим да я обичаме.»

Гледката, съпреживяването на нещо, стоплящо душата, струва много повече от всички хладни разсъждения.

«…зад всяка илюзия лежи истина, а истината човек винаги може да обича.»
«Навсякъде трябва да търся как мога да обичам… Такава любов е дрехата, която душата трябва винаги да носи. Тогава самата душа втъкава божественото в нещата.»

Един поет изразява света винаги през усета на сърцето си. Онова пламтящо сърце, което се възторгва и плаче с радостите и скърбите на света. Онова трепетно сърце, което пътува по пътищата сред разораните ниви на живота и се възторгва от всеки пробиващ мъглата слънчев лъч.

«На душата принадлежи божественото, непреходното. Всеки идеал, всяка мисъл за нещо велико и красиво принадлежи на вътрешната форма на душата.»

«В нас живее нещо, което е изтъкано с божествената сила, която свързва всички неща заедно във вечната тъкан на Вселената.»

Усетът за това винаги е свързвал великите поети в тяхното безсмъртно творчество. По пресъздаването на живота на великото в простото можеш да ги познаеш.
И точно при тези думи в мен изгря образът на Марина Цветаева и едно нейно стихотворение – образец на много от нещата, казани по-горе. Стихотворение, така добре обхващащо живота и всичко преди и след него… Така добре пресъздаващо връзката му с вечността:

Минаваш – на мен приличен,
свел към земята очи.
И аз съм ги свеждала ничком!
Пътниче, спри, помълчи!

Прочети – през метличина синя
и макови гъсти листа, –
че се наричах Марина
и колко живях лета.

На гроба ми, който немее,
не гледай смутен и плах…
Обичах и аз да се смея,
когато не ми е до смях!

И косата ми да се мята,
и в жилите кръв да ручи…
Аз също живях на земята!
Пътниче, спри, помълчи!

И стрък отскубни си: изгрели
са кичурче ягоди там –
от ягоди, в гробища зрели,
по-едри и сладки не знам.

Излишно е всяко скърбене –
спокойно глава изправи.
Спомни си леко за мене,
леко за мен забрави.

Как слънчев лъч те огрява!
И прави те златен прахът…
И нека не те смущава
гласът ми, дошъл Отвъд.

(Стихотворението е в превод на също така прекрасния поет Иван Николов.)

«Във всяка истинска мъдрост се намира ключът към безкрайността и чрез чувството, че във всято нещо се крие твърде много повече, отколкото това, което вече е открил, човек се свързва с безкрайността.»

По-сияйна от слънцето е само светлината на душевното слънце, която осветява човека отвътре…

Всички цитати са от Рудолф Щайнер, от книгата му „Указания за езотерично обучение“

Предчувствие

Това стихотворение на Евтим Евтимов дойде при мен сега. Предчувствие за присъствието на Духа навсякъде край нас блика от всеки негов ред. Предчувствие за това колко голяма дълбочина се крие зад нагледно простите неща. Предчувствие за хармоничността на мировите сили. Предчувствие за това

„…как творящата любов тече през световните простори и чрез своето действие въвежда във всичко животворния полъх…“.

Предчувствие, че

“Това, което аз като човек искам, постепенно ще стане по-мъдро”.

Предчувствие, че докато се вживяваме в така изразително казаното, в нас

„…изгрява чистата, ясна светлина на Истината“.

И ВСИЧКО ПАК Е ВЕЧНО

Голямото е в малките ни дни,
понякога съвсем обикновени.
Една тревичка, спряла отстрани,
улавя думите като антена.

Една калинка с шарени крила,
застанала на белия прозорец,
донася от далечните поля
забравения дъх на прясна оран.

Едно покрито кладенче със лист,
намерено сред камъните тежки,
подсказва, че живота пак е чист,
макар понякога да правим грешки.

Една светулка, влязла у дома,
от мислите за мрака ни спасява.
Една пътека, слязла под земя,
усещането за смъртта създава.

И всичко пак е вечно. Под звезди,
застанал прав, един човек се смее:
едно дърво на хълма посади
и векове в листата му живее.

Евтим Евтимов

Казвам „предчувствие“, защото земните поети могат само да предчувстват с душата си тези духовни истини. Ние знаем, че тяхната по-дълбока същност е в състояние да извлече от духовния свят и разгърне пред нас само човек с развито духовно зрение.
Предчувствието обаче, изразено по този красив, високохудожествен начин, докосва човешките души и влива в тях нещо от небето, нещо неземно. Достойно за начало по пътя към неизброимите високи светове…

Всички цитати са от Рудолф Щайнер, от книгата му „Указания за езотерично обучение“

Двата съня

Сънувах два съня…
Те бяха свързани помежду си, разбрах го след втория.
Сънувах една учителка, моя позната. Отидох да видя мястото, където живееше. Характерното беше, че трябва да се изкачим по стълби, но не стълбище на жилищен блок, а голямо, открито, като стълбище към надлез. На следващия ден я видях в училището наяве, да се качва по парадното стълбище, докато аз стоях долу и гледах как отива на място, до което нямам достъп.
Това е символично – аз не съм учителка по образование, работя в частна занималня и обучавам деца, но нямам достъп до истинските висоти на тази професия…

Следващата нощ сънувах голяма зала. Имаше тържество и много хора. Имаше бал и раздаване на награди, веселие, грейнали лица. След празненството попаднах в къща до залата. Беше на мои близки – наследили я отнякъде. Беше толкова огромна – дълги, безкрайни коридори. В спалнята им имаше много излишни легла – от 7-8 те заемаха 2-3 само. Много излишество, много. Това видях.

Когато се събудих, разказах и този сън на моя любим (с когото в съня впрочем бяхме заедно). Усещането от съня, както и от вчерашния беше – има пространства в материалното, неща, до които нямаме достъп – до стълбите на официалното учителство, до огромните имоти… Места, където други хора пристъпват, като учителката вчера по стълбите, дори реално, но ние не.

Няма и пет минути след това, видях този цитат, обобщаващ и двата ми съня:

„На физическото поле няма условия всички хора да бъдат богати и учени; но добри – всички могат да бъдат.“

Учителят Петър Дънов

Потърсих откъде е изваден – прочетете, кратко и хубаво е:

„Словесното мляко“ – Беседа на Учителя, държана на 12 юли 1915 г., София.

„Как може да се живее в Стария Завет, а да се прилага Петровото учение? Приятели сте на Мойсея, а искате едновременно да бъдете приятели и на Христа. Който е приятел на Мойсея, не е такъв на Христа.

Мойсей казва: „Не пожелай“, но по-нататък не казва какво трябва да се прави. Той казва на едно място: „Да възлюбиш Господа“, ама как ще Го възлюбя, когато не съм Го видял ? На друго място казва: „Да обичаш своя народ“, а за другите народи друго говори.
Говоря за Моисеевия закон в широк смисъл. Разбира се, когато Мойсей е полагал своя закон, условията са били други. Неговият закон е бил подготвяне на човечеството за Христовото учение. Моисеевият закон е първото полукълбо на земята, Христовото учение – другото; може да живеете в него, когато се осветлява от слънцето, но, когато то е извън слънчевите лъчи, не може да живеете. И в съвременния обществен живот нашите пожелания произлизат от приложението на този Моисеев закон. Хората искат да са богати, да са учени, но понеже, като възприемат този закон, нямат възможност всички да са богати и учени, ето стълкновението. На физическото поле няма условия, всички хора да бъдат богати и учени; но добри – всички могат да бъдат. Пожелайте добродетелта, която не принадлежи на физическия свят.“

Пожелайте добродетелта, която не принадлежи на физическия свят…

Идеалът

Лесно ми е да изпитвам симпатия и преклонение пред съвършената природа, пред нейната ненаподобима красота, дълбочина, мъдрост, тишина и простота. Но ми е трудно да изпитам тези чисти чувства към непостоянните и подвижни човешки прояви, към вълненията и колебанията в човешкото поведение.

«При висшето познание не става дума за преклонение пред човека, а за преклонение пред истината.»

Зная, че преклонението не е способност, която да си наложиш отвън, то се поражда вътре. И да култивираш това чувство в себе си, както дори и обикновената толерантност, е дълбок и дълъг процес на наблюдение над поривите и постъпките си и на пречистване на мислите и чувствата си.

«Посветеният е овладял силата да се издига във висшето познание, защото е изпитал преклонение в своето сърце. Висините на Духа могат да бъдат превзети само ако се мине през портата на смирението.»

Но както в природата виждам сътресения и въпреки това признавам нейната изначална мъдрост и равновесие, така трябва да се науча да гледам и към човека и човечеството. И да вярвам, че тази изначална мъдрост не само е заложена, но ще надделее и в него.

«Душата е тази, която осъществява познанието. И за душата чувствата са това, което е храна за тялото. За душата смирението и преклонението са онези хранителни вещества, които я правят здрава и силна; и преди всичко силна в нейната познавателна способност.»

Сред белотата на снега да се роди бялата сила на смирението.

«Преобразяването се разиграва изключително във вътрешните сфери на душата, които са недостъпни за външния свят. Целият душевен живот се озарява от едно преклонение пред всичко, което наистина заслужава преклонение.»

И в тишината и дълбочината на дългата зимна нощ да се роди в душите светлината на най-висшия идеал.

«…в епохата на нашата прекалено критична цивилизация, идеалите изчезват.»

И в осъзнатата любов към нашите близки да се роди любовта към човешкото, несъвършеното.

«Основателите на великите учения и религии бяха хора на познанието и от него те изковаха идеалите на човечеството.»

Защото всички тези чувства водят към познание, а всички други чувства възпрепятстват познанието в нас.

„Идеите – това е Духът.“

Едно изречение, една мисъл, е и много, и малко. Много, защото в нея може да е синтезирана мъдростта на столетия опит. Малко, защото човек все още има нужда от историята й, от разказите за този опит, за да я разбере.

«Всяка идея, която не се превръща в твой идеал, убива в душата ти една сила; но всяка идея, която се превръща в идеал, пробужда в теб нови жизнени сили.»

Всички цитати са от Рудолф Щайнер, от книгата „Как се постигат познания за висшите светове“

За саможертвата

Още една тема дойде при мен през последните дни. Темата за преобразяващата сила на изкуството. И не само. За преобразяването въобще. На грозното – в красиво, на бездушното – в одухотворено, на несъвършеното – в съвършено. Написах по този повод есе „За твореца“ с цитати от книгата на Рудолф Щайнер „Как се постигат познания за висшите светове“.
Нека да предам и тук основните му моменти.
«Духовният човек знае, че не може да бъде създадено нещо от нищо, но че несъвършеното може да бъде преобразено в нещо съвършено.»
Смисълът на тези думи намира своето прекрасно изражение в поезията на Веселин Ханчев. В неговото стихотворение «Художник» един човек съумява да направи мъртвия и пуст свят на голата стая жив, като окача там платната си. Един художник премахва чувството за самота и отделеност, като насища пространството с цветове и форми, одушевени от същността му.
Темата за пресътворяването на всичко съществуващо в ново и по-съвършено намира дълбок отзвук в творчеството на този поет. Всички знаем стихотворението му «Посвещение»:

За да останеш, за да си потребен,
за да те има и след теб дори,
ти всяка вещ и образ покрай тебе
открий отново и пресътвори.

Пресътвори ги ти като лозата,
затворила пространствата в зърна,
като дървото в плод, като пчелата,
създала мед от пръст и светлина…

Нима това не е чисто въплъщение на идеите на Щайнер…

«…най-правилното преодоляване на злото и несъвършенството се състои в създаването на нещо, което е добро и съвършено.»
Творците, като хора на съзерцанието и размисъла, усещат инстинктивно тези неща и ако са майстори в своята област, успяват да ги пресъздадат във въздействащи образи. Така те облагородяват и одухотворяват света, внасят в него космична мъдрост и частица от живия Бог.
«Вярно е, че същността на нещата е в Духа, а не във формата, но както формата, лишена от Дух, е безлична и жалка, така и Духът би останал инертен, ако не съумее да създаде за себе си подходящите форми.»
Истинските творци се усъвършенстват цял живот в изкуството да съзерцават и разбират по-добре нещата край себе си. В майсторството да постигат все по-съвършена форма, в която да обличат своите идеи. В търпението да чакат останалия свят да порасне, за да ги разбере. Но и в излъчването към този свят на добронамереност и любов – необходимите съставки за всеки растеж.
«Човек ще се научи да принася в жертва на света своите действия и цялата своя същност; независимо от това как светът гледа на тези жертви.»
Творецът е човек, който в моментите на творчеството си действа от чистата и искрена любов.

И кулминацията на темата за саможертвата са силните и вълнуващи думи на Големия пазач на прага, отправени към всеки от нас, като всеки от нас е творец по своему, творец на живота си най-малко:

«Но за теб трябва да настъпи и период от време, когато твоите освободени сили ще продължат да работят над сетивния свят. Досега ти беше зает с това, да спасяваш само себе си; занапред като свободно същество ти ще работиш за освобождаването на всички създания в сетивния свят. До днес твоите усилия бяха индивидуални; занапред ти ще се включиш в целия свят, за да издигнеш в свръхсетивните области не само себе си, но и другите. Ще дойде време, когато ти ще можеш да се съединиш с мен, обаче аз не мога да бъда щастлив докато все още има нещастни създания! Като индивидуално освободен, ти би искал още днес да влезеш в свръхсетивното царство. И тогава ти би трябвало да се вгледаш надолу към все още неизбавените същества от сетивния свят. Твоята съдба ще изглежда различна от тяхната. Обаче всички вие сте здраво свързани в едно цяло. Всички вие трябваше да слизате в сетивния свят, за да извличате от него сили за висшите светове. Ако сега ти би се разделил с тях, ще злоупотребиш с онези сили, които можа да развиеш само в условията на вашата общност. Ако те не бяха слезли в сетивния свят, ти нямаше да постигнеш нищо; без тях нямаше да разполагаш с никакви сили за твоето свръхсетивно съществувание. Силите, които си извоювал заедно с тях, трябва да споделиш също с тях. Ето защо аз няма да ти позволя да навлезеш в по-висшите свръхсетивни области, докато не употребиш всичките си сили за спасението на целия сетивен свят. С това, което вече си постигнал, ти можеш да останеш в по-долните области на свръхсетивния свят; обаче пред портата на висшите светове аз се изправям като херувима с огнен меч пред рая и ти забранявам влизането там, докато все още имаш неизразходвани сили за спасението на сетивния свят.»

Веднъж сестра ми обясни на децата си етапите от живота така: първо всеки от нас става самостоятелен човек и се научава да се грижи добре за себе си, но после той трябва да стане и нещо повече – човек, способен да се грижи и за други…

Всички цитати са от Рудолф Щайнер