Очите ми

Моят литературен свят

Игра на стъклени перли – акценти

„…всички занимаващи се с музика били обзети от търсаческата страст за динамика и сравнения и заради изпълнението и „тълкуването“ на диригентите почти забравили музиката, нечувано, разправя се, че когато оркестър от странствали из Изтока за пръв път изпълнил публично сюита от времето преди Хендел съвсем без кресчендо и декресчендо, с наивитета и целомъдрието на друго време и друг свят, част от слушателите не схванали нищо, а други се заслушали и мислели, че за пръв път в живота си чуват музика.“

Х. Хесе, „Игра на стъклени перли“

Така и днес е забравена истинската поезия и за поезия се счита нещо, което е чиста проза – философски размишления в декларативен стил, заявления, отрицания или утвърждения на реалността, но не и способността да бъде потърсено, доловено онова неуловимо движение, полъх, отблясък на истината, способността да бъде пресъздадена тя такава, каквато е – подвижна, течна, флуидна, многопластова, без опити да бъде втвърдена, вкостена, класифицирана. Защото към всяка истина има 12 гледни точки – кой е онзи, който може да гледа едно нещо едновременно от 12 места, освен Бог. Изкуството трябва да си остане опит за доближаване до красотата и съвършенството на Бог.

Есен

Отплува лятото в забрава
по оня прашен селски път
и лястовичките стремглаво
сред синьото небе кръжат.

Превива ябълката клони
в дворовете на есента,
но още славеи се гонят
и спят в зелените листа.

И ние с моя мил – две рози,
две лястовички в синя вис,
попиваме живец от онзи
от вятъра полюшван лист.

И там – на нашата тераса,
душите ни в лъчи трептят,
смирени, а светът пред нас е
две клонки ябълкова плът.

И този нежен миг изплита
срез клончетата вечността,
и с лястовичките отлитат
и славата, и горестта…

Диана Янкулова

6.09.2021

Словото

Преводът трябва да запази само смисъла и красотата.

Словото

Николай Гумильов
превод: Диана Янкулова

Вгледан бе в творението ново
Бог, когато в древността далеч
слънцето възпираха със слово,
словото рушеше като меч.

И крилете ставаха на камък,
в ужас се смаляваха звезди,
ако, като розовеещ пламък,
лумваха слова във висини.

В ниското оставаха числата,
питомни, като в ярема скот,
те добре заместваха словата
в лоното на низкия живот.

Патриархът опитен отново,
мъдър, опознал добро и зло,
сам не се решаваше със слово,
в пясъка чертаеше число.

И забравихме, че осияно
словото е в този свят дълбок,
и в Евангелието от Йоан е
казано, че словото е Бог.

Ние му поставихме предели –
граници от плът и от трева,
и – пчели в пчелини опустели –
грозно гният мъртвите слова.


Слово

В оный день, когда над миром новым
Бог склонял лицо свое, тогда
Солнце останавливали словом,
Словом разрушали города.

И орел не взмахивал крылами,
Звезды жались в ужасе к луне,
Если, точно розовое пламя,
Слово проплывало в вышине.

А для низкой жизни были числа,
Как домашний, подъяремный скот,
Потому что все оттенки смысла
Умное число передает.

Патриарх седой, себе под руку
Покоривший и добро и зло,
Не решаясь обратиться к звуку,
Тростью на песке чертил число.

Но забыли мы, что осиянно
Только слово средь земных тревог,
И в Евангелии от Иоанна
Сказано, что Слово это — Бог.

Мы ему поставили пределом
Скудные пределы естества.
И, как пчелы в улье опустелом,
Дурно пахнут мертвые слова.

Гумилёв Н. 

Топлите очи на моя мил

Какво прочетох в топлите очи на моя мил, 
във подредения му шкаф и рафтовете с книги, 
във крачките, с които крачи, когато нещо е решил, 
и начина, по който поглед към небето вдига? 

Той е с развята риза и решителност в ума, 
зареяна във синевата мисъл... 
Клон ябълков сред тишината на дома 
над него арка е описал. 

Той е човекът, гледащ всичкото това – 
великата, неподражаемата направа – 
с очите на създателя на стръкчето трева 
и песента на славея. 

С очите на създателя на ябълковите дървета, 
на облака, дъжда, водата в кладенеца, 
на лястовичките, кръжащи сутрин над полето, 
умиращата роза, листопадите. 

Росата по зелените тревички и листа, 
ветреца, пърхащ в клоните, 
и орехово-дюлевия дъх на есента, 
пръстта край плод отронен. 

Промислилият синия лазур на небесата, 
уханието на узряла слива, 
осанката на онзи орех в равнината, 
сам между нивите... 

И аз съм тук, долавям ритъма от топлата му гръд 
и всеки смисъл, който съществува, 
с вълнение чакам нежно да ме озарят 
искрите във очите му и се любувам 

на топлия проблясък от небесното завръщане, 
осанката като на онзи орех в равнината, 
и на човека, ваещ сините очи на своята къща 
с поглед на създател...

Диана Янкулова

29.08.2021

Златна лястовичка

Сияе въздухът, листенцата блестят, 
дъждовни перли се люлеят сред тревите 
и покрай прашния, обрасъл с тръни селски път 
подрънкват чановете на козите. 

Като изящна балерина е застанал всеки ствол, 
почти докосвайки земята с клони, 
трептящите листенца имат млечен ореол 
и бели облачни корони. 

С мотиката разчиствам от тревата аз 
пътечката край слънчевата къща; 
над мен – небе от светлосин атлаз, 
лазур, сияние след дъжд. 

Прелитат лястовички над полята ниско, 
звънът на чановете с този на мотиката се слива, 
звук на любов, на труд, в душата се разплисква, 
сърцето мое топло е щастливо. 

И птича радост цялото ми същество зове 
да полети из синьото далечно, 
душата ми е златна лястовичка в топлото небе 
и лятото е вечно...

Диана Янкулова

27.08.2021

Нежна вечност

Днес цялото небе е морскосиньо 
и аз варосвам плодните дръвчета, 
подрънкват в тишината най-невинно 
козички със звънчета. 

И времето е ябълковомлечно, 
и пеперуди през оградата прелитат, 
облъхва над тревата нежна вечност 
тук от звездите. 

Като крило, на клонче закачена, 
на моя мил там ризата се вее 
и погледът ми през листа зелени 
полита с нея. 

Аз вече виждам мислите му бели 
как изковават дом под небесата, 
как от очите му любов се стели 
и лее с вятъра. 

Те като полета на лястовичката са плавни, 
като трептенето на вейки леки, 
пак плуват облачета бели бавно, бавно, 
в небесните пътеки. 

И пак потапям четка в тишината, 
в която бялото на облаците свети, 
и се навеждам ниско над стъблата 
на плодните дръвчета...

Диана Янкулова

25.08.2021

Очите на нашата къща

Очите на нашата къща са винаги сини
и в тях плуват облаци летни, 
своите клончета ябълка оглежда градината 
в синева от небето. 

Не познаваме още дома си във други сезони, 
ние сме от града и сега се нанасяме, 
с моя мил само виждаме времето как е изронило 
безпощадно терасите. 

Как очите на къщата тихо отвънка сивеят 
и по сухата пръст от дърветата ябълки падат... 
Моят мил може всичко това да полее 
на душата си с влагата. 

Сваля старото външно крило на прозореца, 
много облаци в него следи са оставили, 
пустотата в дървото е пускала корени, 
моят мил го поправя. 

Той отнема с ръцете си слоя на времето, 
с нежността на душата си друг слой покрива, 
както пролетен дъх сивотата отнема 
от зимните ниви. 

И очите на нашата къща са винаги сини, 
и на ябълки летни ухаят дърветата, 
и в дъха на любов и на грижа се къпе градината, 
в нежността на ръцете ни...

Диана Янкулова

25.08.2021

Разговор

Над къщата, над ябълковото дърво
прелита лятото по топлите небета
и сухата трева като вечерно зарево
сияе, преизпълнила полето.

Звънтят козичките, до стълбището аз
събирам ябълки, нападали по двора,
как тихо е, как всичко има глас,
и как в безмълвие говори!

С ръце докосвайки възсухата трева,
поглеждайки към облачето в клона,
общувам с бледата вечерна синева,
със полета на лист отронен.

Със повея на лекия ветрец на вечерта,  
с лъча в стъклото, славея в листата,
звънтящите, неспирно трепкащи листа,
които скоро ще са в злато.

По стълбите минава леко моят мил,
наоколо той нещо свое прави,
душата му е като полъх на април –
зелени, слънчеви дъбрави.

Наведена над падналите плодове,
възторжено аз нещо му говоря,
гласа му чакам да се озове,
а той е някъде по двора.

И тупва ябълка. Поглеждам ангелския свод,
разбирам от прелитащото лято,
че съм говорила със падащия плод,
и със сиянието на тревата…

Диана Янкулова

21.08.2021

Август

Полето е от жълта, жълта слама,
а вечер – от звезди,
огромно е, пресечено е само
от пътища-бразди.

И моята душа пристъпва боса
по сламената шир,
сред нивите е пълно с черни косове –
следжътвен пир.

От сламата не ще остане нищо,
ще легне под снега…
Земята е сега едно огнище,
как топло е сега

от слънчевия цвят на тези ниви –
сияйна равнина,
а нощем ще си още по-красива
под пълната луна…

Душата е от жълта, жълта слама
о, миг небесен,
и жиците със лястовички само
за теб си спомнят, есен…

Диана Янкулова

8.08.2021

Картината е на Ван Гог

Завръщане

Летни полети – пръски и блясък,
лъх над покриви керемидени –
като птиче перо върху пясък,
приземено сред купчина миди.

И небето, небето разстила се
като полет на гларус над времето,
като синя безкрайност, простила се
със затвора на тленното, земното.

Като рокли се стелят моретата,
разговаря самотният вятър
с моята сламена шапка – цвете,
сред покоя на бриз ароматен.

Летни полети – купчина миди,
ние – сини вълни, се завръщаме 
там – при дните си керемидени,
да полеем цветята вкъщи…

Диана Янкулова

5.08.2021
София

Снимка: Raina Vl Vladimirova