Очите ми

Подредено с любов

Цел

Септември, есен, гълъби летят,
разпръскват се листа по тротоара
и вятърът на обедния град
с дърветата фриволно разговаря.

Червени рози сипят кадифе,
а времето се скита безтревожно
и се отбива често за кафе
с приятели във кътче невъзможно.

Какъв е този неочакван миг –
на птичи пух сред сградите студени,
на тих обяд сред парка многолик,
сред уличния шум – на съкровение?

Какъв е този невъзможен час –
на облаци в небето, непрепускащи,
на слънчеви следобеди без власт
от време върху спусъка на устрема?

В безброй посоки пътят е поел
и тайнство дълбините му изпълва;
да го завърша е последната ми цел,
да бъда тук, да бъда тук, е първата.

Диана Янкулова

14.09.2020
София

Зад сините очи на София

Разхождаме се в твоята днешна столица,
край сградите ти бели, синеоки,
и пак е лято, и небе широко
и чисто се е ширнало за полет.

Умуваме кафе къде да пием,
аз настоявам точно при фонтаните
на Халите централни, там, при банята,
във малката градинка зад джамията.

Да, София, очите ти са сини,
с ресници от листенцата на кестени,
кубетата на църквите са блеснали
сред розови, ухаещи градини.

Но как се случи тихото падение
на бедните и гладните ти врани?
Навярно не достигна любовта ни
и вярата в писания свещени.

Какво създаде тези черни блудници
и низостта по пейките размаза –
така разхвърля кътчета проказа
по светлите и чистите ти улици…

Седя, над мен, разпалени навеки,
се сипят от небето – птиче ято,
огньовете на лудост и на святост,
които все се борят във човека…

Диана Янкулова

5-7 септември 2020
София, градинката пред Централна баня

Младост

Зелена, топла рилска долина,
лъчите се процеждат през листата,
на белия си кон Свети Мина
е бродил сред дърветата в гората.

Във погледа опират канари,
високи като сините небета,
и рилска тишина вали, вали,
обгърнала в хармония сърцето.

И само от такъв покой в гръдта,
и само в равновесие и радост
разбираме какво е красота,
какво е здраве, и какво е младост.

Със моя мил стоим сред този храм
на преходното, все по-непреходен,
и вечно младо, вечно живо, там
сърцето със светеца тихо броди.

Христова, равновесна светлина,
любов струи през клоните в душата
и шепне вечно светият Мина
на земните сърца, от Бог изпратен…

Диана Янкулова

6-7 септември 2020
Рилски манастир

Небесна църква

Красива си, небесна църква,
в стените времето се гони,
из двора тих ветрец разбърква
бръшлян сред дъбовите клони.

Добри безпаметни туристи
с църковна страст прекрачват прага,
по камъните ти сребристи
студената им сянка ляга;

и само орехът вековен
очи навежда мълчаливи
пред безсловесните икони,
и дъб могъщ снага превива.

И птиците, във чийто полет
душата топла се оглежда,
прелитат леко и се молят
с небесна страст, любов и нежност.

Красива си, небесна църква,
от вековете озарена,
в душата тих ветрец разбърква
надежди земни и смирение…

Диана Янкулова

30.08.2020
Земенски манастир

Полетът на кондора

Редица пейки и алея,
човек с цигулка, син простор,
и надалеч, далеч се лее
мелодия – полет на кондор.

Широка като бреговете
на светлосинята река,
течаща вихрено в небето…
Клошар с нетрепваща ръка

налива струйката ракия
в пластмасово шише от сок…
Лети кондорът и се вие –
могъщ и волен, като Бог.

Клошарят, впил очи в шишето,
си има своята свята цел;
далеч, високо е небето
и трудно е да си орел.

Сега той жадно ще се скрие
в забравата на участта…
Човекът си наля ракия,
а Бог в небето отлетя…

Диана Янкулова

25.08.2020
София, Южен парк

Разруха

Почивахме край градските фонтани,
до масичката стъклена, кокетна,
сред сгради – огледални океани,
с прозорци в цветовете на небето,

сред сгради ослепително красиви,
от полета на птица по-високи –
сред тях гнездата-паркове се свиват
и в утрото блестят, зеленооки.

Там нещо в моите мисли отпътува
по пътищата прашни в равнината –
видях – поля овесени тъгуват,
а слънцето ги къпе в своето злато,

видях – в разруха тънат малки къщи,
училище, отдавна запустяло,
видях сърцето как при тях се връща,
докато бие в градското си тяло…

Видях ги – вдъхновяващо красиви,
с небета и слънца, и птици вечни,
видях очи-прозорци да преливат
като очи на старец – от човечност,

като очички детски – от надежда…
Не издържа, завърна се душата
сред сградите, които се оглеждат
във стъкления свят на самотата…

Диана Янкулова

22-24 август 2020
София – Ковачевци – Поповяне

Книгата ми „Свят зад света“

 

Излезе от печат книгата ми „Свят зад света“! Издаде я издателство „Български писател“ и редактор е лично Боян Ангелов, на когото благодаря за прекрасното отношение, с което ме прие! Благодаря и на Емилия Казакова, която технически движеше целия процес, още откакто изпратих ръкописа си в издателството, до днес, когато взех готовите книги!
Когато представих първата си книга, бях много по-емоционална, но това не значи, че сега не се вълнувам и възторгвам също толкова. Просто тогава нямах претенции за професионализъм в нищо. Просто съставих книга от стиховете си в реда, в който ги бях написала, приятелка ми я оформи и я занесох в една печатница. Дори не исках ISBN. Не търсех признание, а просто завършеност. Завършеност, цялостност, даване на форма на онова течащо цяло, което бе поетичното ми творчество.
Днес вече, с тази книга, още откакто я подготвях, за да я изпратя в издателството, имам желание да покажа професионализъм във всичко. С тази книга желая да покажа високи художествени критерии, да заявя, че имам място сред утвърдените имена в българската поезия.
На приятелите си предлагам възможност отново да я получат като подарък от мен – всеки, който я желае, ще може да я получи по Еконт, като само плати разходите по доставката. Мога да си го позволя, защото работя много и парите ми стигат за всичко, което ми е нужно. Пишете ми на лични, ако искате книгата! Желая ви да бъдете в живота търпеливи и трудолюбиви, да вървите като мен към своите ярки моменти, да работите за тях и да вярвате в тях!

Гледка към покрива на църквата

Пак дните през пространствата пустини –
самотни, нажежени и големи –
се носят – бели тромави камили,
и нощи плуват – сребърни сардини,
кръжат, блестят в моретата от време,
които толкова брегове са потопили.

Оранжевите покриви на църквите
въздигат към небето кръста черен,
възправят го сред сините небета,
и споменът на живите за мъртвите,
запазен сред безбройни земни ери,
красив, необясним, в душите свети.

Едни до други бойници и храмове
човешките съдби са подслонили,
изпълнили епохи с кръв и вяра –
строени от един и същи камък
и от едни ръце, любов и милост,
в пожара на зорите не догарят.

Със моя мил седим сред руините
и облачета в синевата плуват.
Две стръкчета в пръстта на бреговете,
люлени от моретата на дните…
Земята своето бъдеще бленува
в прегръдката ни – мост на вековете…

Диана Янкулова

23.08.2020
село Белчин

Сияние от залеза на дните

Каква блестяща, ярка тишина –
заветен край на бурите последни –
във погледа на малката жена,
на пейката до мен, която седна.

Душата й излъчваше слънца
през залеза на крехкото й тяло
и грееха очите – две зрънца,
в които синева се бе разляла.

И топлеха с любов, с любов света,
със вярност сред превратността на дните,
а дланите й бяха две листа,
от есенните студове надвити.

И с дрехата на малкото телце
приличаше на късче от поема,
на стрък живот, на тънко стъбълце,
на розова трептяща хризантема…

Диана Янкулова

16.08.2020
София

Животът на града

Момче със гръб отпуснат преминава
край спрелите пред светофар коли,
настойчиво поглежда и подава
ръката, свита в шепа, за пари.

Нататък просяк друг и минувачи…
В тревата бяло цветенце блести.
Греховността по улиците крачи,
невинността в градините цъфти.

Свободни птички пърхат в синевата
на августовски ясното небе,
минава едър тип, накичен в злато,
със тромава походка и шкембе,

във скъпи дрехи, марков, колоритен,
по него всичко за успех вести…
Тук алчността във злато е покрита,
а щедростта в небетата лети…

Момиченце само в захлас играе
край статуя на лъв в градина с рози…
Край камъка живот тече, това е
животът на града – красив и сложен.

Диана Янкулова

9.08.2020
София