Очите ми

Подредено с любов

За твореца

Мили мои, сега учим раздел от литературата, който е за преобразяващата сила на изкуството. Вие сте едва в шести клас, а аз – на възраст, в която зрелостта кара тези неща да ме затрогват до най-дълбоките кътчета на душата.

«Духовният човек знае, че не може да бъде създадено нещо от нищо, но че несъвършеното може да бъде преобразено в нещо съвършено.»

Това са думи на Рудолф Щайнер, смисъла на които откриваме пресъздаден и в творчеството на Веселин Ханчев, на Елин Пелин, на Вазов, на стотици други творци, но в момента – най-вече на Веселин Ханчев и неговото стихотворение «Художник», което ни е на дневен ред в учебната програма.
Един художник прави мъртвия и пуст свят на голата стая жив, като окача там платната си. Един художник премахва чувството за самота и отделеност, като насища пространството с цветове и форми, одушевени от същността му.

«…най-правилното преодоляване на злото и несъвършенството се състои в създаването на нещо, което е добро и съвършено.»

Творците, като хора на съзерцанието и размисъла, усещат инстинктивно тези неща и ако са майстори в своята област, успяват да ги пресъздадат във въздействащи образи. Така те облагородяват и одухотворяват света, внасят в него космична мъдрост и частица от живия Бог. (Ако последният израз ви учудва, ще ви кажа какво смятам за мъртъв Бог – онзи, интелектуалният, живеещ в главите на хората, измислен от тях образ на Бог.)

«Вярно е, че същността на нещата е в духа, а не във формата, но както формата, лишена от Дух, е безлична и жалка, така и Духът би останал инертен, ако не съумее да създаде за себе си подходящите форми.»

Истинските творци се усъвършенстват цял живот в изкуството да съзерцават и разбират по-добре нещата край себе си. В майсторството да постигат все по-съвършена форма, в която да обличат своите идеи. В търпението да чакат останалия свят да порасне, за да ги разбере. Но и в излъчването към този свят на добронамереност и любов – необходимите съставки за всеки растеж.

«Човек ще се научи да принася в жертва на света своите действия и цялата своя същност; независимо от това как светът гледа на тези жертви.»

Творецът е човек, който в моментите на творчеството си действа от чистата и искрена любов.
Деца, освен че творя поезия, достигането до вашите души в часовете на общуването ни е също мой момент на творчество, в който ме води силата на чистата и искрена любов.

П.С. Всички цитати са от Рудолф Щайнер

Реклами

…от топлите слова на музите…

Душата ми е полъх от бяла светлина,
душата на звездите, душата на небетата,
обляла бреговете загадъчна луна,
разпенена вълна, дантелен етер.

Разстилаща се нежност на капки под дъжда,
и воля на земята, дълбоко вкоренена,
божествено сияйна, звездна красота,
проникващо всемира невидимо вълнение.

Невидим дух и етер, живот и възнесение,
разбиране и тайнство, и огън и прохлада,
и древна и безсмъртна, и по детински млада,
и разгадаемо топла, и мамещо нетленна.

Душата ми е полъх от крило на птица,
пространството невидимо във чашката на цвете,
самопораждаща любов от звездната матрица,
вълна в моретата на боговете…

Това стихотворение е нежно вдъхновено от любов, от топлите слова на музите, както и от безсмъртното творчество на Рудолф Щайнер във и отвъд вселената…
(Посветено на книгата му „Природни и духовни същества и тяхното въздействие в нашия сетивен свят“)

May my soul bloom in love for all existence ~ Rudolf Steiner

Диана Янкулова
17.07.2018

Часът на Михаил

Дърветата в гората още спят,
прострели своите нощници-дантели,
предутрин е сумрачна и сънят
навсякъде из въздуха се стели.

Небетата са ниско, и на дъжд
ухае, и на тежест, и на влага,
и нечие присъствие могъщо
през волята тече, в гърдите ляга,

разлива се по сиви небеса,
по мрачните дървета среброкори,
в оловната прегръдка на леса,
и равно на душата ми говори.

И гръмко ме пронизва този глас –
не просто глас, а глух небесен тътен,
чиято сила ясно чувствам аз
в могъщите дървета, през сънят им,

през цялата кънтяща планина,
надвиснала от облаците черни
над здравата прегръдка на съня
над спомените лунни и безмерни…

След само миг дъждът се лее вече,
гръмовно своя час оповестява,
гласът-живот съня разсича с меч
и слънцето в душата ми изгрява…

Диана Янкулова
17.09.2018

Свободата да се изразиш

(есе за есето)

Помниш ли, като беше малка, пишехме заедно и ти все описваше мечтата си така, сякаш тя вече се е случила. Представяше си, че си на цели 18 години и живееш далеч, далеч от тук. „Далеч“ беше първият символ на твоята мечтана свобода. Разказваше, че имаш огромна къща и красив живот, че макар и на 18, вече си успяла актриса и получаваш много пари за труда си. Парите разбира се не бяха основното, те бяха вторият символ на твоята независимост – парите, които изкарваш сама.
Сега си по-голяма, все още далеч от заветните 18, и трябва да се научиш да пишеш есе. Затова дойде при мен отново, спомняйки си за времето, когато заедно разказвахме мечтите си. И тогава, и сега бях ваша учителка, и нещо повече – приятелка завинаги.
Сега си по-голяма, а темата за свободата – по-нова, по-обширна, по-богата. Човек постепенно излиза от детството и започва да разбира живота с другите. Започва да разбира по-добре нуждата да постъпваме по определен начин, което все пак не ни ограничава, както сме мислили преди, но напротив – е стъпка по пътя към нашата истинска свобода.
Вече знаеш, че няма значение къде се намираш, дали си тук или далеч, далеч; знаеш, че свободата е нещо вътре в теб.
А сега знаеш и как се пише есе – ето, виж – спазих всичко – диалогичната форма – говоря на теб; искреността; емоционалния и образен език – споделям ти съкровено, от душата си; поставих и оригиналността пред правдивостта на идеята, за да носи моя уникален отпечатък. Просто е. Като живота…

Достъпът до Бог

Достъпът до Бог, до духовния свят, е винаги наличен. Преживяването на някое красиво природно явление, природна картина, или силен импулс в нас, притегляне към нещо, притегляне, което усещаме да идва дълбоко и необяснимо…
Съзерцателното пребиваване сред природата, сливането с магията на излъченото от една поляна, бряг, морска вода, отразила слънчевите лъчи, тихото, неуморно жужене на медоносни пчели сред детелините, потъването в тази богатост от звуци, игра на светлини и сенки, осезанието на лекия полъх на вятъра, на движението на въздуха в съприкосновение с нашето тяло – всичко това води до преживяване на Духа, на невидимия свят на Духа, който ни обгражда и прониква. То е общуване с духовните същества, които живеят и одухотворяват всичко съществуващо.
Преживяването, осмислянето на нашите импулси, идващи от дълбините, от спящата ни дълбоко воля, неразгадаемите импулси – тайнственият глас на нощта, който ни шепне кои сме, откъде идваме, импулсите, които несъзнато проникват всяко наше действие – това също е преживяването на Духа, на невидимото, заложено в нас, защото нашата същност, нашата същинска личност е безкрайна и продължаваща през времена и пространство, побрала всичко изживяно от цялото човечество. Така че това е общуване с Духа, което идва през кръвта, което някъде дълбоко носи цялото знание на битието.
Достъпът до Бог е наличен във всеки миг.

Данте

Колко е хубаво да ти преподава Данте някой, който го разбира истински… Колко е хубаво изобщо да ти преподава за нещата някой, който действително ги разбира. Хубаво е и Илиада да ти преподават така, и други значими художествени произведения, които ни звучат чуждо и непривично сега, защото са писани в стила на отдавна отминали епохи. И тук не става въпрос само за разтълкуване на символите, които те съдържат, а за всички духовни процеси, които се вливат и произтичат в тъканта на тези значими, останали и до днес творби.
Човекът, който се опитва всеобхватно, пълно и последователно да разкрива пред съзнанието на обикновения слушател тази всепроникваща и непрекъсваща духовна тъкан, която стои във всичко и зад всичко видимо, в събитията и процесите, във взаимовръзките и противоположните на пръв поглед неща, е Рудолф Щайнер.
Днес аз отворих поемата на Данте „Ад“ заради него. Аз, която смятам себе си за литератор и мога да бъда блестяща в изкуството на думите, в изкуството на изразяването на душата, придобих изцяло нов поглед към вложеното в произведения като това.
На етапа, на който сме в нашето развитие, ние гледаме повърхностно, незадълбочено на света. Ние виждаме предимно външното, но не и скритото, което стои зад него – като причини, взаимни връзки, закономерности в развитието на човека, мисленето, чувстването, съзряването. Не разбираме, че всичко следва своя логичен ход – логичен до степен на космическа логика и закономерност, не просто ограничената човешка такава.
Наистина не е лесно да се разбере всичко това, необходимо е усилие, последователност, както и да развиеш в себе си правилен критерий за истинността на нещата. А този критерий със сигурност се развива на базата на опита „проба-грешка“. И част от този критерий според мен е душевната топлина и любов, която си способен да влагаш в разсъждението и разбирането на всичко съществуващо.
Често в художествените произведения от отминали епохи има инспирирана огромна мъдрост. Тя се разкрива пред онзи, който има очи за целостта на нещата. Поемата на Данте е написана във времена, които са на прелома на един значим човешки и космически процес. В предишните векове хората са живели, получавайки своята интелигентност изцяло от духовния свят. Но заради възможността човекът да стане свободен в изборите си, той е трябвало да развие собствена интелигентност, не инспирирана такава. Започнал е един процес на самостоятелно мислене, в развитието на който се намираме и ние сега. Който обаче може да се развие едностранчиво и да доведе до там, че мисленето ни да се лиши напълно от онази одухотвореност, с която е било изпълнено в по-ранните времена. Затова е време ние отново да се върнем към нея – към топлотата, светлината, съзерцанието и връзката с всичко съществуващо, и така да одухотворим извоюваната си самостоятелна интелигентност. Това е и същностното, заложено в истинското християнство – мекотата, благостта, милостта да обличат винаги хладния изострен разсъдителен ум.
Може би дори без да знае така всеобхватно нещата, самият преводач на Данте на български език Константин Величков, пише в бележките към втора част: „Образът на езичника Вергилий служи като звено, което съединява природната вяра и християнството, истините, които са плод на разума, и ония, които са плод на откровението. Човек трябва да се стреми към едните истини и към другите, за да бъде честит на тоя свят и да постигне вечно блаженство на оня свят. Това двойно стремление служи за основа на Дантевата поема.“
Но за да стигна до дълбокото разбиране на тези думи и прилагането им в живота, аз трябваше да премина през онова, което описах. Което тук се опитах да сведа достъпно до по-широко разбиране. Както героят на Данте е трябвало да измине своя път през ада, както цяла Италия е трябвало да измине този преход, за да стигне до изконната светлина-разбиране, заложено в Творението. И човечеството да стане по-разумно и по-свободно.

Писмо до моето 12 годишно „аз“ 2

Предишна част

Животът ще продължи да те води към единствената си цел – да започнеш да разбираш, да преживееш не с ума, а със съществото си, че ти не си тук, за да удовлетвориш изискванията на мама, да реализираш разбиранията на мама, но и не си тук, за да доказваш на мама нейната неправота. Ти си тук единствено и само заради себе си. Единствено и само да разгърнеш себе си – своя импулс и своя живот.

Любима, твоята реактивност към мама ще продължи дълго. Много от житейските си решения ще вземеш, за да й натриеш носа. Ще живееш тази реактивност, и трудно ще я осъзнаеш и ще се избавиш от нея. Ще е по-силна от теб, ще те владее. Ще се пренесе върху отношенията ти с всички хора.

О, любима, ти не си единствената на този свят, която ще живее реактивно. Така живеят почти всички, но ти ще добавиш и твърде голяма доза непримиримост. Има още

Писмо до моето 12 годишно „аз“ 1

Скъпа моя, сега съм на 46 години, седя зад бюрото в клиниката, където работя като администратор, и ти пиша това писмо на изхабен лист от принтера.

Нека ти кажа, че вероятно точно сега удовлетворявам мечтата ти да станеш библиотекарка. Работя с картони, водя картотеката на клиниката и помня как седеше на една табуретка пред библиотеката в коридора и играеше на библиотекарка. Помня чувството, което изпитваше – точно така се чувствам сега и аз – вглъбена, съсредоточена, пълновластна господарка на книжата и картоните, на азбучната подредба и ред, или просто едно момиче, самичко с книгите, оставено намира да се занимава с тях, а през това време умът му да се рее където пожелае – навсякъде, навсякъде във времето и пространството, и навътре в себе си, в неизследваните глъбини. Има още

КАК ВАЛИ ДЪЖДЪТ

– Какво правиш?
– Стоя и гледам как вали дъждът…

Стоя и гледам как дъждът вали…
Витрината и аз сме съвършени –
от порцелан, за да не ни боли –
в окото на небето отразени.

Изнизват се, от празен съд по-тихи,
на ранния следобед часовете,
пороят по асфалта пише стих,
но, ничии, отплуват редовете.

И не разчитам в своята душа
на болката ни сивите октави,
и ни желая да се утеша,
да се запомня и да се забравя…

А чувството за птици – как летят –
помага ми дъжда да преживея,
на своя род, на мама, да простя,
на всичките предци до мен и нея.

Не знам дали на силните жени
и на мъжете мъжката им слабост…
Дъждът като студен кристал звъни
и ми довява стъклената радост

на сребърните клетки на ума,
на светлината в шкафа – от крилете…
Защо, предци, съм днес така сама –
къс порцелан в окото на небето…

Диана

ИГРА

Понякога да паднеш е по-лесно,
да кажеш, че било е воля свише,
че някаква река те е понесла
и срещу нея – как да продължиш…

И ангелите пеят в хор небесен,
все радостни – не искат и не молят –
за упование и надежда песен,
зачитат, възхваляват всяка воля.

И виждам как момиченце играе
със празен розов куфар сред тревите,
не с тежкия багаж на стари тайни,
и не поднася към душата си кибрит,

и не воюва със взривените вселени,
подпалени в непоносими мисли,
със сънища, от болка изгорени,
със страници, без дъх и пулс изписани…

И куфарът остава след това –
отворен, пъстър, топъл и наивен –
остава – пеперуда сред трева,
а слънцето бере череши диви.

Наивността безвремие роди
във мъжкото момиче с поглед ясен,
и никакви забързани води
душата му в тъма не ще отнасят.

Диана