Очите ми

Подредено с любов

Календар на душата, Годишното време на Св. Йоан

Рудолф Щайнер
Календар на душата
Годишното време на Св. Йоан

Сияйна, красотата на света
заставя съкровеното във мене
да пусне силите, от Бог дарени,
в далечен полет да се извисят,
от мен към космоса да отлетят,
и там да ме потърсят доверчиво
в безкрайна светлина и топлота…

(Художественият превод е мой – Диана)

Реклами

Живот по-лек от падащо перце

Блести животът в своята красота,
разлива се живителният сок
в прохладата на мокрите листа,
в гласа на пълноводния поток,

в страстта на този свят неразрушим,
положен върху каменната твърд,
и вдъхнал в нея дъх необозрим –
магията между раждане и смърт,

и в пулса на сърцата ни тупти
повелята на всички времена,
животът на далечните звезди
и близостта на древната луна…

Любими, с теб на камъка седим,
разтворили души във етер бял,
и този свят, така неразрушим,
в лъчите светлина се е разлял –

възторгът във очите ти щастлив
и моето усмихнато сърце,
и този, покоряващо красив,
живот – по-лек от падащо перце…

23.06.2019
София

Великата жертва – най-висшето проявление на волята в божествената натура

Днес човекът е всъщност учещо същество и в много отношения волята му е още ограничена. Човекът може да разбира света около себе си в неговата универсалност само до известна степен. Помислете колко малко от това, което може да разбира, той го иска, колко малко има власт над това, което може да познае. Но каквото още не притежава, ще му го донесе бъдещето. Волята му ще става все по-могъща, докато той постигне великата си цел, наречена в духовната наука великата жертва. Тя се състои в онази мощ на волята, където съществото, чиято воля действа, е в състояние напълно да се отдаде, не само да даде малкото, което човекът желае да даде със своята слаба способност за чувстване и воля, а да отдаде цялото си съществуване, да се излее навън от себе си като вливаща се чак във веществеността същност.

Ще си създадете представа какво се има предвид с великата жертва, най-висшето проявление на волята в божествената натура, ако си представите, че стоите пред огледало и виждате образът си да ви гледа от това огледало. Този образ е илюзия, която напълно ви прилича. Представете си, че сте умрели, че сте пожертвали своето битие, чувстване, мислене, своята същност, за да оживите този образ, да превърнете този образ в това, което сте самите вие. Самопожертването, предаването на своя живот на образа е това, което науката за духа във всички времена е наричала еманация, изтичане. Ако бихте могли да направите това, бихте видели, че не сте повече тук, понеже сте предали всичко за събуждането на живота и съзнанието в огледалния образ. Когато волята стигне до такава степен, че да е в състояние да извърши каквото се нарича великата жертва, тогава тя създава един Универсум, голям или малък, и този Универсум е огледален образ, който получава своята задача чрез същността на самия творец. С това характеризирахме какво е творческата воля в божествената същност.

Това, което имаме да охарактеризираме като втори принцип в божествеността, доколкото тя се е изляла в човечеството, е дадено вече чрез самото сравнение: то е огледалното отражение. Живо си представете, че се намирате в божество, което е миротворящо, център на Универсума. Ако си представите тук, в това пространство, една точка, и вместо стените сте обкръжени от едно, във вътрешността си огледално празно кълбо, тогава като център ще се оглеждате на всички страни. Имате образа на едно божество като волев център, който се оглежда на всички страни. Огледалото е образът на самото божество и същевременно Универсумът. А какво е един Универсум? Той не е нищо друго освен огледало на същността на божеството.

Но понеже Универсумът живее и твори, това произлиза оттам, че божеството еманира, поднася великата жертва, отразява своя Универсум, както разгледахме току-що при примера с оживяването на огледалния образ. Целият Универсум е оживен от универсалната воля, която се изразява в безкрайно разнообразие. Този процес на безкрайното умножаване, на безкрайното възпроизвеждане, повторението на божеството, се нарича „царството“ във всяка тайна или духовна наука, като противоположност на волята. Следователно волята е центърът, огледалото на волята е царството, така че можете да сравните волята с атма, човека-дух; царството или огледалното отражение на волята – с будхи, или духа-живот.

Само че това царство отразява същността на божеството в безкрайно разнообразие. Разгледайте веднъж това царство във вашето обкръжение, доколкото то е нашето царство, нашето разнообразие, нашият Универсум; разгледайте го във видимата му част, в минералите, растенията, животните и хората. Във всяко едно от тези същества се манифестира царството и днес човек все още предчувства това в израза на нашия език, доколкото тези големи области от нашия Универсум ги наричаме царства – минерално царство, растително царство, животинско царство. Но когато се разгледат и подробностите, всички детайли са също с божествена природа. Божествената природата се отразява във всичко точно така, както центърът би се отразявал във вътрешността на огледалното празно кълбо. Този, който поглежда света в смисъла на тайното изследване, вижда във всеки минерал, всяко растение, животно и човек отразения Бог, израза и отпечатъка на божествеността.

Божествеността се проявява в царството в безкрайно многото същества и в безкрайното разнообразие и човек различава отделните същества в смисъла на тайната наука – ако е достигнал тази висша степен, че да може да ги разглежда като изливане на божественото – чрез това, че им е дадено тяхното „име“. Името е това, което човекът си представя като отделното същество, то е това, чрез което отделните членове на това огромно разнообразие се различават едно от друго. То е третото от трите най-висши принципи, които изтичат от божественото, и отговаря на манас или на духа-себе.

Тайната наука на различните религии е обучавала, наивно е посочвала какво е изтекло от божествеността и се е вляло във нас, като е станало наш вечен образ.
Искате ли да се намерите в това, към което следва да се издигнете накрая, ще откриете, че то е с волева натура.
Искате ли да се издигнете до това, което е носителят на тази воля, на този атма, до будхи – в божественото то представлява царството.
Искате ли да се издигнете до това, което опознавате като имена, понятия или идеи на нещата – в божественото то се представя като име.

Каквото разгледахме сега, е прадревно учение, което казва, че този член от божествеността, който като вечна част се е влял в човешката натура, се състои от име, царство и воля. Така като част от божественото опознахме това, което се нарича висшата троичност на човека.

СС 96 „Първоначални импулси на духовната наука“, Рудолф Щайнер

Любовта има много лица

(По филма „Селото“)

В историята на човечеството има не един пример за общества, поели по собствен път, стремящи се да останат затворени, недокоснати от злото в света. Общества, в които цари доброта, чистота на мислите, справедливост и взаимопомощ. Кътчета под небето, където не властват омразата, жестокостта, егоизма и сребролюбието.
И в днешни дни такива общности съществуват – адвентисти, евангелисти – поне за тези се сещам и имам някакви наблюдения върху живота на техни членове.
Трудно е за човек да каже това добре ли е – да се отделяме според ценностите си и да се затваряме за ценностите на другите. Преди човек да съзрее достатъчно, за да разбере, че човечеството е едно цяло, че болката е част от неговото развитие, той прави опити да изолира себе си от света и да си я спести. Прави такива опити с помощта на устройството на собствената си психика, изолирайки се навътре в себе си, или пък с помощта на други хора, съмишленици, изолирайки се с по-голяма група и съзнателно.
Дори родителите на принц Сидхарта – бъдещият Буда – направили опит да спестят на сина си истината за тъжните неща в този свят. За мъката, болката и смъртта. Но всички тези опити са обречени. Те създават нещо изкуствено, а всяко такова нещо, което не се крепи на собствения си естествен ход, е обречено след многото усилия и въпреки тях да се провали.
Есеите били голяма общност, развиваща духовното. Есеите били истински напреднали в това. За да постигнат напредъка, трябвало да се пазят чисти от изкушенията на материалния сетивен свят, от всичко, което би опетнило и помрачило погледа им към духовното.

«Есеите практикуваха една разновидност на тайното учение в определени места на Палестина. Орденът беше известен със своите строги правила. Онзи, който искаше да влезе в Ордена, беше подлаган на редица изпитания поне една година, а в повечето случаи години наред. Той трябваше да докаже, че е достоен за посвещение чрез цялото си поведение и морал, с цялата си готовност да служи на висшите духовни сили, с усета си за справедливост, човеколюбие, с отричането си от материалните блага и т.н. След влизането в Ордена, той минаваше през различни степени, докато накрая беше включван в един вид монашеско уединение, целящо откъсване от останалото човечество, така че с помощта на душевно и телесно пречистване той можеше да се доближи до духовния свят. Тези основни моменти намират израз в някои от символите на есейския Орден. Дешифрирането на Хрониката Акаша показва, че името „есеи“ идва от еврейската дума „есин“ или „асин“. Тази дума означава нещо като „лопата“ или „лопатка“; защото есеите винаги носеха като отличителен знак една малка лопатка, нещо което е запазено в някои окултни братства и до днес. Есеите имаха и други правила: те не трябваше да носят у себе си никакви монети и да не минават през врати, които са украсени с рисунки или пък в чиято близост има нарисувани образи и картини. И понеже по онова време Орденът на есеите беше официално признат, те влизаха в Йерусалим през специални порти, на които нямаше никакви рисунки, никакви изображения. Ако есеите стигаха до някаква украсена, изографисана врата, те винаги трябваше да се връщат обратно.

Никой не беше приеман в Ордена, без да му подари всичко, което имаше. Всичко принадлежеше на всички и никой нямаше право на лична собственост. За нашата съвременност този закон изглежда твърде строг, макар и в него да имаше още една важна подробност: С благата и имуществото на Ордена есеите можеха да помагат на всички нуждаещи се, освен своите собствени семейства.»

Исус попада сред есеите и живее сред тях между своите двадесет и пета и двадесет и осма години. (Преди в него да влезе духът на Христос.) В резултат на всичко, което научава и развива в себе си сред тях, той стига до духовни откровения, които завинаги променят разбиранията му за живота.

«И ние бихме могли да твърдим, че в случая се стигна до един духовен разговор между Исус и Буда. Едно от моите окултни задължения е да споделя с Вас цялото съдържание на този духовен разговор, защото днес ние сме просто длъжни да навлезем в тези тайни на общочовешката еволюция. В този забележителен духовен разговор Исус от Назарет чу думите на Буда: Ако моето учение, такова каквото го проповядвах, би се изпълнило докрай, тогава всички хора би трябвало да заприличат на есеите. Това обаче не може да стане. Ето къде се намира грешката в моето учение. Есеите могат да съществуват по този начин и занапред, откъсвайки се от останалото човечество, но работата е там, че другите човешки души имат нужда от тях. По силата на моето учение би трябвало да се раждат само есеи. Но това е невъзможно. Ето как изглеждаше едно от особено важните изживявания, до което Исус от Назарет стигна чрез общуването си с есеите.»

«Обаче Исус имаше и други изживявания. Още преди доста време Исус от Назарет имаше възможност да наблюдава следното: Когато се приближаваше до специалните врати за есеите, по които нямаше никакви знаци и изображения, Исус не можеше да мине през тях, без да изпита една горчива опитност. Той се вглеждаше в тези врати, умишлено лишени от каквито и да е изображения, обаче духовният му поглед ясно различаваше от двете страни на тези врати онези същества, които носят имената Ариман и Луцифер. И постепенно той се убеди, че отвращението на есеите от украсените с образи врати би трябвало да има нещо общо с магическото привличане на споменатите духовни същества и че всъщност художествената украса на вратите е свързана по някакъв начин с Луцифер и Ариман. Исус от Назарет често беше стигал до тези изводи и по-рано.»

«Ето как Исус от Назарет се запозна с двата образа на Луцифер и Ариман, виждайки ги зад вратите на есеите. Първоначално това не предизвика нищо друго, освен че за него стана ясно: между тези духовни Същества и есеите стои някаква тайна. Впоследствие това се отрази и на отношенията му с есеите: след тези опитности той вече не се разбираше така добре с тях. Защото в душата му живееше нещо, за което той не се осмеляваше да говори пред есеите: всеки път в разговор с есеите, между Исус и тях заставаха неговите опитности пред вратите на есеите.
Един ден, когато след поредния важен разговор, засягащ най-висшите духовни области, Исус от Назарет напускаше главната сграда на есеите, минавайки през вратата, той се натъкна на образите, за които знаеше, че това бяха Луцифер и Ариман. И той видя, как Луцифер и Ариман побягнаха от вратата на есейския дом. Сега в душата му се породи един въпрос. Не че той питаше със своя разум, просто в душата му нахлу с огромна и първична сила следният въпрос: Накъде бягат те, накъде бягат Луцифер и Ариман? Защото той добре знаеше, че те бягат тъкмо поради свещеността на есейския Орден, на есейския манастир. И в душата му изникна въпросът: Накъде бягат те? И от тук нататък този въпрос не го напускаше и просто изгаряше душата му като огън; през следващите седмици този въпрос звучеше в душата му всеки час, всяка минута. Когато след духовния разговор, който беше водил с есеите, той напусна главната им сграда, в душата му гореше въпросът: Накъде бяха побягнали Луцифер и Ариман?»

Ето какво и как споделя после с майка си Исус:

«В по-нататъшния разговор с майка си Исус разказа за всичко онова, което беше възприел от общуването си с есеите. Той описа красотата и величието на есейското учение, припомни си благонравието и кротостта на есеите. А после дойде ред и на третите забележителни думи, които възникнаха у него по време на духовния му разговор с Буда: Не всички хора могат да станат есеи! И колко прав беше Хилел, когато казваше: Не се отделяй от общността, а работи и действувай вътре в нея, насочи своята обич към братята-човеци, защото ако си сам, какво представляваш ти тогава? Обаче есеите правят точно това: те се оттеглят със своите свещени ритуали и по този начин стоварват нещастието върху останалите хора. Напуснати от есеите, останалите хора просто са длъжни да понесат нещастието.
След това Исус сподели с майка си едно друго свое изживяване, за което стана дума вчера: Когато веднъж, след един интимен и важен разговор с есеите, се прибирах у дома, минавайки през тяхната врата, видях как Луцифер и Ариман побягват от там. И от тогава, скъпа майко, аз зная, че чрез своите навици и чрез тайното си учение есеите се предпазват от Луцифер и Ариман, но за сметка на това, че Луцифер и Ариман побягват от техните среди. Обаче по този начин те прогонват Луцифер и Ариман от себе си и ги насочват към другите хора. Есеите постигат душевна хармония за сметка на другите хора! Сега, след своето общуване с есеите, той знаеше: Да, все още има възможност за издигане в божествено-духовния свят, но тя е по силите на малцина, и то за сметка на мнозинството. Сега той знаеше: Що се отнася не до индивида, а до цялото човечество, истинското му свързване с божествено-духовния свят е невъзможно нито в смисъла на юдейството, нито в смисъла на езичничеството, нито в смисъла на есейството.»

Болката и страданието са истинските учители на човечеството по пътя на неговото пречистване и смирение. По пътя към неговото истинско издигане, не за сметка на други, а чрез работа за цялото, каквото сме…
Любовта има много лица. Едно от тях е болката…

Всички цитати са от Рудолф Щайнер, от книгата „Петото евангелие“

Вървейки под високия ти свод

“…изкуството внася като вълшебство във физическата действителност един духовен свят” Р.Щайнер

Вървейки под високия ти свод
по пътища неравни, каменисти,
сърцето бавно вдъхва теб, живот –
дихание ритмично, силно, чисто.

Душата търси своята светлина
сред гъстите корони и листата,
и своята блажена тишина
в бученето безкрайно на реката.

Духът докосва своите висоти
в копнежа на човек да продължава,
искрицата му ярко да блести
над тленност, над умора и забрава.

Вървейки с моя мил под твоя свод,
по пътища неравни, каменисти,
те носим във сърцето си, живот,
и пишем върху чистия ти лист

със светлина от твоята светлина
със твоя звук и дъх благоуханен,
и тишина от твоята тишина
завинаги изпълва любовта ни…

16.06.2019
София

Човекът, отблъснал от себе си ръката на Христос

„…Според едно старинно предание, когато водели спасителя Христос, за да го предадат на мъчителната смърт, а той носел оръдието на своето мъчение – дървения кръст по пътя към Голгота, изнемощял се облегнал на стената на една къща, за да отдъхне малко. Стопанинът на дома на име Ахасфер не му разрешил.
– Въври, върви! – разкрещял се Ахасфер под одобрителните възгласи и на фарисеите. – Няма да почиваш!
– Добре – промълвил с изсъхналите си устни Христос. – Но и ти също цял живот все ще вървиш. И ще скиташ по света вечно и няма да има за теб нито покой, нито смърт, докато се върна отново…

Преданието разказва за това, което трябва да изживее човекът, който твърде надълбоко се е потопил във временно-прихождащото същество на една инкарнация. Човекът седи на поврата на пътя и покрай него минава великият вожд на човечеството, знаещ пътя на човечеството. Но който не желае да знае за бъдещето, той отхвърля подобен учител, подобен предводител на човечеството: аз не искам нищо да зная за теб, желаещият да понесе зърното на моето същество в бъдещата инкарнация, където човечеството ще стане по-съвършено. Аз искам да се срасна със своя сегашен образ. Този човек, който отблъсква от себе си такъв предводител на човечеството, ще се появи отново в този същия образ. И когато другите хора, които се вслушват във великите предводители на човечеството и съхраняват в себе си душата с нейното вечно същностно ядро, ще се появят отново в много по-развита раса, този, който отблъсква от себе си предводителите на човечеството, трябва да дойде отново в същия образ. Такъв е дълбокият смисъл на легендата на Ахасфер, който е длъжен да се появява все в същия образ, доколкото той отблъснал от себе си ръката на Христос, най-великия предводител.

Ние не напразно гледаме с очи, слушаме с уши, във всяка инкарнация ние усвояваме плодовете на живота. И след смъртта ние пренасяме със себе си това, което може да стане действително, което може да образува силовото зърно, за да съучаства в създаването и развитието на следващата инкарнация.
Но може да бъде различно. Стрелката на везните може да се наклони ту на една, ту на друга страна. Идеалното състояние би било това, когато във всяка инкарнация човекът напълно използва своя живот, не пропуска нищо от онова, което може да научи, което може да изживее и може да пренесе плодовете за следващата инкарнация, и всичко това го взема със себе си. Но като правило, това не става. Човек се накланя на една или друга страна. Или не използва достатъчно своя живот, оставяйки неупотребени някои сили, и пренася в бъдещата инкарнация по-малко, отколкото би могъл; или той твърде дълбоко навлиза в своята организация и твърде много се сраства с тази инкарнация, със своето телесно същество. Има два вида хора. Едните биха искали да живеят изцяло в духа и не се спускат до телесното. Тези хора обикновено се наричат мечтатели или фантазьори. Другите хора твърде много навлизат в телесността. Те не изнасят това, което може да се изнесе, но те се стараят с инкарнацията. Приятно им е да бъдат с инкарнацията, те не запазват в себе си това, което преминава от въплъщение във въплъщение, а му позволяват да потъне в това, което би трябвало да бъде оръдие на вечното същностно ядро на човека.

Така при човека има възможност или да се срасне с инкарнацията и да отблъсне предводителя на човечеството, или да извърши преход към по-висша раса, към по-високо усъвършенстване. Расите не биха изоставали, не биха стигали до упадък, ако такива души не биха искали и не биха могли да се спрат в развитието към по-висока расова форма. Погледнете расите, съхранили се от по-ранните времена: те имат място просто защото тук душите не са успели да се издигнат по-нагоре.“

Рудолф Щайнер, Въздействие на духовните същества върху човека

Ахасфер
Николай Лилиев
(част от поемата)

Заспиват вековете своя сън,
и пригвоздено времето трепери,
просторите не ронят звън,
но ти си буден, Ахасфере.

Къде в нощта, безкрайна, глуха нощ,
в зениците на кървав студ стопена,
отнасяш гибелната мощ
на свойта самота смутена?

Ще стихнат ли поройните води
на твойто отчаяние без име,
щом трепнат първите звезди
сред небеса неугасими?

Ще се простре ли светлата ръка
на Бога в заледените пустини
да изведе като река
сънят ти в сините долини?

Или щом трепнат първите звезди,
и времето пак своя ход отмери,
ще чуеш явствен глас: Бъди
проклет навеки, Ахасфере!

О БЛЯСЪК на звездите отразен
като любов,
като надежден зов
напразно в тоя мразен час, пред мен!

Аз стигам до пределната черта.
на свойта черна скръб
без спомен скъп
и без напътствена мечта.

И пак ме люшкат странни ветрила,
и пак плющят
и глъхнат в моя път
на времето покорните весла.

Аз падам пак, и моля, и греша,
но няма смърт
под тая няма твърд
за моята изгубена душа.

Изкуството като тълкувател на мировите тайни

„Нашето време вярва, че налучква истината, когато държи колкото е възможно науката далече от изкуството. Според това разбиране те трябва да бъдат два напълно противоположни полюса на културното развитие на човечеството. Мисли се, че науката трябва да ни начертае един колкото е възможно по-обективен образ на света, че трябва да ни покаже действителността в огледало, или с други думи: че тя трябва да се придържа към даденото, като отхвърля всяка субективност. За нейните закони е меродавен обективния свят, на него трябва да се подчинява тя. Тя трябва да взема мярката за истината и погрешността напълно от обективността на опита.

Според днешното разбиране на творенията на изкуството положението трябва да бъде съвършено различно. Тези творения на изкуството трябва да получат своите закони от самотворческата сила на човешкия дух. За науката всяка намеса на човешката субективност би била фалшифициране на действителността, едно прекрачване на опита; напротив, изкуството расте върху почвата на гениалната субективност. Неговите творения са образи на въобразителната способност, а не огледални образи на външния свят. Произходът на научните закони се намира вън от нас, в обективното съществуване; в нас, в нашата индивидуалност се намират законите на естетиката. Ето защо тези последните нямат и най-малката познавателна стойност, те създават илюзии, без и най-малкия фактор на действителността.

Който схваща нещата така, не ще добие никога яснота върху това, какво отношение има Гьотевата поезия към Гьотевата наука. Чрез това обаче и двете са криво разбрани. Световноисторическото значение на Гьоте се крие именно в това, че неговото изкуство произтича от първичния извор на битието, че то не носи в себе си нищо илюзорно, нищо субективно, а се явява като вестител на онази закономерност, която поетът е доловил вслушвайки се в дълбочините на природното действие от мировия Дух. На тази степен изкуството се превръща в тълкувател на мировите тайни, както науката е тълкувателка в друг смисъл“.

Рудолф Щайнер в Увода към Гьотевите естественонаучни трудове

Пробуждане

Сред сънена, зелена тишина,
облъхвана от лек, безшумен вятър,
пробужда се, раздвижва се душата
за бялата магия на деня.

Нощта е извървяла своя път,
прохладата разпръсква аромата
и огнената същност на цветята,
които сред градините блестят.

Отгоре е велика необят,
в която вечността се отразява,
окото й огромно съзерцава
картините на този бледен свят.

Но точно тук, пробудена в плътта,
тя себе във всичко изживява
и своето съвършенство пресъздава
във порива на крехките листа,

И ето я, отново просияла
в погалването топло на ръката,
в завръщането на Духа в телата –
над нощите победата й бяла…

9.06.2019
София

Здрачаване

Докосвам се до теб и топлината
на този нежен допир ме изпълва,
вечерните лъчи на светлината
се спускат във нощта, за да покълнат

във царството на духове незрими,
което във съня ни съществува,
в което, щом един до друг заспиме,
духът, сияйно светъл, ще отплува.

А тази топлина, която чувствам,
единствена във земното го връща –
от своя дом блажен тук да се спусне,
да търси своите глъбини и същност.

Вечерните лъчи горят в сумрака,
потъващи в нощта все по-дълбоко,
тъмата на съня душата чака,
за своята прегръдка топла с Бог.

Така прекрасно бавно се здрачава,
но аз не бързам още да заспивам,
докосване до Бог наподобява
прегръдката на любовта красива…

8.06.2019
София

Писмо до Росица

Днес следобед работих само с три деца. Но си запълнихме времето пълноценно. Освен всичко друго, прочетохме един разказ на Иван Вазов – „Иде ли?“. За този разказ пише, че е един от шедьоврите на Вазов. Дали трети клас са малки за него? Не мисля. Още повече, че книгата с разкази на Вазов не я предложих аз, а я носеше Теди да я чете.
Съгласна съм, че Вазов трябва да се чете с малко помощ заради остарелите думи, които използва, но от там нататък другото беше понятно за тях. Разказът е за две деца, които посрещат завръщащите се войници и търсят между тях големия си брат. Той участва в сръбско-българската война от 1885. Малко преди това майка им получи от него писмо, че е жив и здрав, че сме победили сърбите и всичко е наред. След тези сцени, някъде в средата на разказа, Тони каза: – Да, но после са го убили, защото такива са българските разкази. И беше прав. Братът беше мъртъв, а децата напразно го чакаха, премръзнали в студа.
Откъде Тони в трети клас знае, че такива са българските разкази? Да, те изчетоха не малко от Каралийчев например, чиито разкази също разкриват живот, който е тежък и често безнадежден.
Не зная дали сърцата им трепват пред това творчество както моето сърце. Но факт е, че духовното лека полека си проправя път в тях на фона на всичко така обезценено.
Напоследък наблюдавам развитието на Мариян – как той търси и намира себе си – във вдъхновението от подарена му книга, в творчески планове за бъдещето, по които действа, работи. Това е много ценно – неговата визия, неговата макар и много младежка, неопитна представа за света и за нещата, приведена в действие – предложи ми да илюстрира моя книга, вдъхновен от илюстрациите на Тери Пратчет. Мариян също се докосва силно до духовното чрез това вдъхновение, приведено в действие. Той има планове, надежди, истински визии – мечти, които творчески осъществява.
Децата имат нужда от вдъхновение. Също така обаче те имат нужда от неща като математиката. Знаеш ли защо? Знаеш ли какво прочетох днес за математиката?
Правилата, безпощадно точните, универсални правила, заложени в нея, ни показват, макар и несъзнателно, че човек се подчинява на някаква универсалност, не може да си прави каквото поиска, ей така, произволно. Че има сила извън нас, на която се подчиняваме – по-голяма, по-мъдра от нас…
Не знам дали разбираш…
Математиката и литературата са две неща, които тласкат света напред. Едното ни кара да бъдем визионери, да творим, дава ни индивидуалността, от която имаме нужда, за да бъдем себе си, за да бъдем уникални. Другото ни припомня универсалността на всичко в този свят, на самия му замисъл и ход…
Кажи ми, че разбираш какво правим ние с теб и тези деца!