Очите ми

Моят литературен свят

Отговорностите на критика и преводача според Нешо Бончев

Диана Владимирова

Ние всички сме сътворци на света, с мисли и дела. Затова си струва човек да чете за отминали времена – да види как много хора имат място в изграждането на онова, което е сега. И тези хора просто са вървели по своя път, грешели са и са поправяли грешките си, развивали са съзнанието, че са част от обща идея, обща съдба.

СЪДЪРЖАНИЕ:

  1. Характерни особености на авторството през Възраждането
  2. Характерни особености на критиката през Възраждането
  3. Нешо Бончев – книжовно дело; отговорностите на критика и преводача
  4. Използвана литература

Възраждането е период от развитието на българската литература, в който постепенно се преминава от предмодерно към модерно писане. Отначало текстовете са по-близки до средновековните – достоверността им е гарантирана от авторитети – Библията, предишни писания, без проверка на фактите. Те са като притча, предание, интересен разказ. Един текст се е преписвал и разпространявал дори без да се знае чий е той. Авторите не са се подписвали, това е обусловено от средновековната и фолклорна традиция. Преминаването към модерното писане е бавен и сложен процес на раждане на авторството, на осъзнаване на усилващата се роля на личността, автора, който подписва своите текстове. Това не е безизвестният дамаскинар. Появява се говорене от „аз“ – форма към останалите – тази роля се отключва от Паисий. Започва се от преписите и компилаторството, през малките преправки и внасянето на нещо свое, адаптирането на текста, до напълно самостоятелното в идейно и естетическо отношение творчество.

През Възраждането „статутът на творческата личност е все още в процес на конституиране“ (акад. Ив. Радев). Академикът нарича голяма част от този период „доперсоналистичен“. Под понятието „доперсонализъм“, срещано в книгата на Иван Радев „История на българската литература през Възраждането“, се има предвид „равнище на изява на творческата личност и състояние на литературния живот“, ниво на изява и разгръщане на „аз“-а на книжовника; ниво на „лично пристрастие и емоционална ангажираност в поднасянето на фактите и картините“, отстояване на „патриотичния и нравствен патос“, „призиви за гражданска активност“. Процесът е насочен към това създателите на текстове да осъзнаят себе си като творчески индивидуалности и да разгърнат художественост в творчеството си.

Доколкото „персонализъм“ е „теистична тенденция във философията, според която смисълът на земната цивилизация е концентриран в личността и духовните й ценности“, то „доперсонализъм“ е все още невъзможността за пълна изява на тази личност и духовност.

Според Ив. Радев в процесите на Възраждането движението към персонализъм е „във всяка от насоките на материалния и духовния живот“, то включва и „остойностяване на авторовото „аз“, но не само него – включва и развитието на художествено мислене, разгръщането на творческата индивидуалност. Персоналното е онова, чрез което творецът проявява себе си в текста.

Според Михаил Неделчев, в статията му „Персонализъм“, понятието обозначава „вглъбяване, потапяне, взиране във вътрешните светове на човека, представяне на ЧОВЕКА като най-висша духовна ценност сама по себе си“, обозначава „разнотипни проявления на човека“, на неговата душа, на „творящата активност, на „персоната“ на човека“, „способността й да участва пълноценно в дълбинния познавателен процес, дори да преобразува битието“. Човекът, „различен от масата чрез признание, чието конкретно изявяване го свързва с ближните му“. Личността, която извършва отговорна към обществото дейност, „в която самата тя се формира и актуализира“.

Разгръщам тази картина на „персонално“ и „доперсонално“, за да обоснова защо акад. Ив. Радев счита НЕШО БОНЧЕВ за критик от „доперсоналистичния“ период от развитието на българската литература, а не за първия ни „професионален“ критик, както го наричат по-късно учени като П. Динеков и П. Зарев. Бончев твори във време, когато „се откроява един общ дискурс на критико-оценъчното мислене, на оценъчна рецепция на явленията на духовния живот. В неговите рамки съжителстват „страници-преценки“ за книжовните, за литературните факти и те се преплитат в един първи план с оценки за езика и учебната книжнина, за училищата и просветното дело, в един втори план – с оценки за драмата, театъра и театралните представления, за живописта, дори за фотографията като изкуство. Към тях се тръгва с една и съща нагласа, с един и същ инструментариум и понятиен апарат“. (акад. Ив. Радев)

Друг съвременен учен, проф. Кирил Топалов, ученик на Петър Динеков, оценява Нешо Бончев по друг начин. Той поставя високо приноса на първия български критик в борбата за културно издигане на народа, в посочването на пътищата за развитие на българската литература. Сравнява го с Ботев и смята, че въпреки краткото им дело, те двамата поставят началото на „оня безкомпромисен, максималистичен литературен критерий“, който се превръща в „плодотворна традиция за най-добрите представители на българската литературно-критическа мисъл“. (К. Топалов) Има още

Къща от хартия

Търкулна се, последна моя гледко, 
зад хълма да се скриеш
и като белите ми чапли от салфетка 
бе моята къща от хартия. 

Бе покривчето от картон и без улуци, 
прозорците от плат, 
и все пак твоите славееви звуци 
кръжат над този свят. 

И колко кратка беше любовта ни, 
поле със ветрове, 
докато цъфнат летните ти тръни 
и моят град ме призове. 

Изкачвам нощем спомените стръмни 
с цветя непосадени, 
знам, само дървената пейка в нощи тъмни 
би плакала за мене. 

Бе всичко във представите ми чисто, 
когато го поисках, 
но колко малко на света е истина 
и колко си измисляме...

Диана Владимирова

6.09.2022
София

От долините, от зелените поля

В зелената любов душата моя 
се къпа и с вълните се люля, 
под ябълката в топлите поля... 
Любимият минава и покоя 

на този миг аз как да наруша, 
оставил четири ябълки на стола 
и бяла пеперуда върху ствола 
на ябълката – своята душа. 

В зелените поля на любовта 
въженце той е вързал за дървото 
и щипките потрепват като ноти, 
и ябълки по клоните тежат, 

завръщайки душите във света 
от долините на зеления им път...

Диана Владимирова 

25.08.2022

Стрък

Зеленото море на вечността 
е дворът с нацъфтяла детелина, 
светът е ябълковата градина 
с шумящите от вятъра листа. 

Светът, така голям и необхватен 
на вечерта във сините очи, 
в зарите на последните лъчи 
сега е стрък цикория в тревата. 

И моята душа е миг трептящ
на връхчето на някой тънък стрък, 
щурче или цигулка само, лък 
на вечността под светещия плащ. 

Диана Владимирова 

25.08.2022

Жената, която отглежда цветя

Искам да съм онази жена, 
която цветя отглежда 
и сред ябълковата тишина 
светът й е чиста нежност. 

Онази жена, която 
всеки ден, всички години 
сутрин се оглежда в росата 
на малка зелена градина. 

Която на своя любим 
готви супа от лапад, 
битието ми да е струйчица дим, 
шепа ориз в долапа. 

И един леген с бяло пране 
от ветреца да се люлее, 
да се качвам по стълбите, а край мен 
ябълките да зреят.

Диана Владимирова 

17.08.2022

Мисли на Нешо Бончев за литературата

„В литературата на всеки един народ се проявява неговът духовен образ, както в огледалото се огледва лицето на човека. Народ, който е малко живял духовно, който всичкото си време харчи само за прехрана тялото, който не е мислил ни за себе си, ни за вънкашний мир, който е прост зрител на това, що се върши около него – такъв народ няма литература; за него всичко, що става в человечеството, в природата, в ума на човеците, е просто нещо, минутно, което се загубва с человека заедно. И в такова ниско състояние остава човек, доде не добие леснина да познава себе си и да познава мира около себе си. САМОПОЗНАНИЕ е началото на литературата.“

Нешо Бончев, „Класическите европейски писатели на български език и ползата от изучаването на съчиненията им“

Бяла пеперуда

Като нишка коприна изящен 
през поляните пътят тече, 
аз познавам очите си в чашката 
на цикориево цветче. 

Край водите гнездят чучулиги 
с тънки, езерносини крила, 
аз познавам дъха си във ригана 
по хълмистите меки била. 

Долу бдят слънчогледите златни 
на шосетата в тънкия прах. 
Пеперуда облъхна душата ми 
и във бялото я познах.

Диана Владимирова 

14.07.2022

До кладенеца

Ти си виждала куп сенокоси, 
дъсчена пейко, 
аз съм градско момиче и нося 
градинска лейка. 

Аз съм птиче, което пие 
вода от фонтана, 
теб дъждът те е къпал стихийно 
край тази поляна. 

Аз съм летен следобед във парка, 
ти си нощ под звездите, 
аз съм гълъб – по градските арки 
и покриви скитал. 

Аз бях свикнала хлад да полъхва 
от високите сгради, 
моето градско сърце тук отдъхва 
в хортензиите до кладенеца...

Диана Владимирова 

12.07.2022
Раненци

Донесох от градчето лавандула…

Донесох от градчето лавандула, 
поляно дива, 
листенцата на старата ти дюля 
ще й отиват. 

Цикорията сините си длани 
поклаща скромно 
и птичките от градските фонтани 
дъждът си спомня. 

Аз място сред тревите ти зелени 
за рози правя, 
та в августовска вечер упоени 
да кацат славеи. 

А дребните ти жълтички цветчета 
покрай арониите 
ме греят с топлината на небето 
като икони. 

И сойката дойде, поляно дива, 
и кацна в дюлята... 
Как градските ми рози й отиват! 
И лавандулата! 

Диана Владимирова 

12.07.2022
Раненци

Белият облак

Мека лятна нега озарява 
небесния свод, 
аз съм белият облак, минаващ 
през твоя живот... 

Аз съм белият лебед, пътуващ 
през дни и лета, 
сенокоси и мачти сънувам, 
летя и летя... 

Аз съм летният дъх на безкрая, 
въздушният миг, 
пеперудата, макът нетраен, 
дъждът многолик. 

Аз съм бялата сол на морето, 
на белия свят, 
аз съм мъхчето тънко и светло 
по стъбло на домат. 

Аз съм твоята риза развята 
и пръстен сребрист, 
аз съм бяло перце по земята 
и твоят бял лист... 

Аз съм гробища, жито и гарван, 
под свода кръжащ, 
аз съм просто мигът неповярван 
под млечния плащ... 

Аз съм просто Духът, преминаващ 
през всеки живот, 
мека лятна нега озарява 
мълчаливия свод...

Диана Владимирова 

8.07.2022
Раненци