Очите ми

Моят литературен свят

Доктор Живаго – в своето детство ли е човечеството

автор: Диана Янкулова (Диана Владимирова)

„Христос говори с притчи от всекидневието и пояснява истината чрез делничните неща.“ Така и Пастернак, създавайки картина на живота, на човешките отношения и развитие, разкрива истини за света, за неговата незрелост, търсения и грешки, възвисяване и падения, за неговия непрестанен път. „И вървяха, вървяха, и пееха „Вечная памят“, а когато спираха, все едно продължаваха по инерция да пеят краката им, конете, повеите на вятъра.“ Така започва историята на доктор Живаго – с непрестанния вървеж. А посоката е… към смъртта – погребална процесия, отиваща към гробищата.

И все пак, ако човешкият живот е само процесия към смъртта с всичките му терзания и опити за постигане на съвършенство, провали и изправяне отново, и пак, и пак, какъв би бил смисълът му? Не. Животът е значителен. Той е символ на нещо по-голямо от онова, което на пръв поглед може да се види в него. „Общуването между смъртните е безсмъртно“ – всичко, което човекът прави, дава своето отражение върху разбиранията на човечеството на много нива. И нито частичка от опита му не е безсмислена или излишна. Най-вече горчивината и страданието.

„Понякога логиката е такава: най-добър отговор на даден въпрос може да бъде друг въпрос. Общо взето няма гениални отговори, има само гениални въпроси.“ Това казва през 1990 година руският редактор Сергей Залигин в статията си „Годината на Солженицин“. И историята на човека и човечеството, пресъздадена в „Доктор Живаго“, задава именно тези гениални въпроси, и само в блещукането на звездите, спускащи към земята „паяжините на невидимо съчувствие“, в тихия полъх на „шуптенето, набъбването и растежа“ на „вълшебните дрожди на съществованието“, в „прашно-дивото благоухание на стара цъфнала липа“, в „мириса на всички цветя в света едновременно“, който свестява след морния ден земята, и в белотата на обляната в „гъста лунна светлина“ вечер загатва техните възможни отговори.

Защо не можем да дадем готови отговори на съвременния човек, свикнал да работи с факти, цифри, твърдения, който иска точно такива? Защото, според Живаго, според живота и висшата житейска истина, истината на зрелия, духовно озарения човек, „фактите не съществуват, докато човек не внесе в тях нещо свое, нещо от самородния човешки гений, нещо вълшебно“. Дори Евангелието – част от „Книгата на книгите“, пътеводителят на човечеството, „не е твърдение, в смисъл: така и така. То е наивно и плахо предложение. То предлага: искате ли да съществувате поновому, както никога не е било, искате ли блаженство на духа? И всички са приели това предложение, пленени за хилядолетия. […] То казва: в този дошъл от сърцето нов начин на съществуване и в новия вид общение, което се нарича Царство Божие, няма народи, има личности.“ А всички опити за готови отговори са израз само на „вестникарско човеколюбие“, театралност, сепаратизъм,  себичност и пошлост.

Онова, което доказва незрелостта на човечеството, са контрастите и огромните противоречия, в които то живее. „Юрий Андреевич му разказа колко трудно бе свикнал с кървавата логика на взаимното изтребление, с вида на ранените, особено с ужаса на някои съвременни рани, с обезобразените живи хора, превърнати от сегашната бойна техника в уродливи късове месо.“ „Селата представляваха купища съборетини и трошляк, строени по линиите на някогашните улици. Тези изгорели селища се виждаха от край до край, като гола пустош. По повърхността ровичкаха бездомни старици, всяка на своето пепелище, вадеха нещо от сгурта и го криеха някъде, и през цялото време се чувствуваха защитени от чуждия поглед, сякаш наоколо им бяха предишните стени. Те посрещаха и изпращаха с очи Гордон, като че го питаха скоро ли ще се опомнят в света и ще се върнат ли в живота редът и спокойствието.“

Без значение какъв е външният израз на егоизма, омразата и разделението – война, извела по фронтове половината човечество, или привидно мирно време със своите непреодолими сътресения, противоречията съществуват и са основен мотив за действията на човека. Когато си дете, ги усещаш така: „Откакто се помнеше, не преставаше да се чуди как независимо от еднаквите ръце и крака и общия език и навици можеш да се различаваш от другите и при това с нещо, което малцина приемат и което не се харесва. Не беше в състояние да разбере положението, при което, ако си по-долу от другите, не можеш да положиш усилия, за да се поправиш и да станеш по-добър. Какво ще рече да си евреин? За какво съществува това? С какво се възнаграждава или оправдава едно такова безоръжно предизвикателство, което не носи нищо друго освен мъка?“ Когато си възрастен, добил своя човешки опит, още по-малко може да ти се изплъзне противоречивото, алогичното: „Противоречива е самата омраза към тях (към принудително заселените през войната евреи), нейните основания. Хората се дразнят точно от онова, което би трябвало да ги трогва и предразполага. Тази бедност и пренаселеност, тази слабост и неспособност да отговарят на ударите. Странно. Тук има нещо съдбовно.“

Детството е детство – чисто и безусловно. Детето е водено за ръка от света, в лицето на някой близък възрастен. Но животът е постоянно движеща се река. Тя безжалостно бута подпорите понякога. Съвсем неочаквано отнема стабилността – от детството до края си човек в нито един момент не е застрахован от този метеж и загубата на почва под краката си. Човешкото същество не е създадено за безбурно и безметежно съществуване, макар да се стреми към такова. Именно ненаучените уроци за навлизане в зрелостта карат наречената от нас „сляпа сила“ да ни запокитва във водовъртежите. В детството на Юра така е отнета най-сигурната му опора, майка му, част от която се е чувствал и той: „Тогава той самият още не беше нищо. Едва ли си даваше дори сметка, че има някакъв Юра, има го извън другите и представлява самостоятелен интерес или значение. Тогава най-важното беше околното, външното. Някакъв висш свят го заобикаляше от всички страни, осезателен, непроходим и безспорен като гора, и Юра затова бе тъй потресен от смъртта на майка си, защото с нея се бе загубил в тази гора и изведнъж остана сам.“

Но и събитията по-нататък в живота му, както и в живота на другите герои, продължават да вършат същото. То е отразено в мислите на Лара: „Всичко ненадейно се промени, отсенките, въздухът, не знаеш какво да мислиш и кого да слушаш. Сякаш са те водили като дете все за ръката и изведнъж те пускат, учи се да ходиш сама. И – никой наоколо, ни близки, ни авторитети. Тогава искаш да се опреш на най-важното, на силата на живота или на красотата, на правдата, за да те управляват те, а не обезценените човешки принципи, да те управляват изцяло и без жал, по-всеобхватно, отколкото в предишния мирен и спокоен живот, който свърши и вече не съществува.“

И дали човек съзрява, когато създаде в себе си устойчиви понятия за всичко заобикалящо го? Дали тогава става по-устойчив и по-леко преодолява бурите и промените? За Юра е така: „Съвсем друго беше сега. През всичките дванадесет години учение, средно и висше, Юра бе овладявал античността, вероучението, преданията и поетите, науките за миналото и за природата като семейна хроника на своя дом, като собствено родословие. Сега нищо не го плашеше, нито животът, нито смъртта, всичко на този свят се именуваше с думи от неговия речник.“ Той е създал устойчив, дори боговдъхновен понятиен апарат и знае, че „през цялото време един и същи необятно-тъждествен живот изпълва всемира и непрекъснато се обновява в безчет съчетания и метаморфози. Сега вие се боите дали ще възкръснете, а сте възкръснали още когато сте се родили, без да го осъзнаете. […] Но какво сте вие? Това е въпросът. Да видим. Като какво се помните, коя част от себе си винаги сте осъзнавали? Бъбреците, далакът, вените? Не, откакто се помните, винаги сте се виждали във външните, активните прояви, в делата си, в семейството, в другите. А сега внимателно. Човекът в другите хора – това именно е човешката душа. Това сте вие.“

За Лара назоваването на тези понятия е свързано с идеализъм, неизгубен от нея дори след първото й осъзнато падение: „Въздухът тук беше за нея по-скъп от майка и баща, по-мил от възлюбен и по-умен от книга. За миг отново се разкриваше пред нея смисълът на съществованието. Тя е тук – така си мислеше – за да осъзнае дивата прелест на земята и да даде на всичко име; ако това се окаже непосилно за нея, тогава от любовта към живота да си роди следовници, които ще го направят вместо нея.“ Нейният понятиен апарат не е толкова ясно откроен, но в нея е живо интуитивното, подвижна е душата й и тя чувства, усеща живота понякога не през мислите, а през музиката му – беззвучната дивна музика, изпълваща и протъкаваща битието, невидима за сетивата ни: „Лара не беше религиозна. Не вярваше в обредите. Но понякога, за да понесе живота, изпитваше нужда да я съпровожда някаква вътрешна музика. Тя не можеше всеки път да я измисля сама. Такава музика беше за нея словото Господне за живота и Лара ходеше на църква да плаче над него.“

И при Живаго винаги се прокрадва усетът, съпътстващ понятията, за нещата, които хората назовават с различни имена, но в основата си са единни – израз на голямото неназовимо ЕДНО. Това е вътрешното знание „за свързаност на човешките съществувания, увереност в прехода им от едно в друго, усещане за щастие, че всичко, което се случва, се случва не само на земята, в която се зариват мъртвите, но и в нещо друго, нещото, което едни наричат Царство Господне, други история, трети кой знае как.“

И двамата – Лара и Живаго – се различават от много други хора в света именно по това, че въпреки изградените понятия, в тях е жив усетът за непонятното, за неговото съществуване, както и способността им да си задават въпроси. По това се отличават например от едрия, „нагъл, гладко обръснат и елегантен на вид адвокат, който стоеше сега над тялото и нищо на този свят не можеше да го учуди.“ Те са способни да изпитват удивление пред живота, то личи още в детинските им възприятия към събитията и остава същото до края – детето в тях се запазва живо, подвижно, неумъртвено, невкостенено от реалността. На въпроса на Живаго дали „ако си по-долу от другите, можеш да положиш усилия, за да се поправиш и да станеш по-добър“ отговаря отзвукът от думите на свещеника в душата на Лара: „Той казва, че е голяма наградата на похулените. Те ще разкажат за себе си. Всичко е пред тях. Така е смятал Той. Това е Христовото мнение.“ Това е развитието – способността да се учим от грешките, да не ги повтаряме, да израстваме. Способност, която води детето в зрелостта.

Да видим тогава зряло ли е човечеството, повтаря ли то своите грешки, разкайва ли се за тях, защото всичко това също е отразено в историята на доктор Живаго и Лара.

„Момчетата играеха на най-страшната и възрастна от всички игри, на война, и то такава, че за участие в нея бесеха и заточаваха. Но качулките им бяха завързани отзад с такива възли, дето издаваха, че още са деца и че имат майки и татковци. Лара ги гледаше като по-голяма. Опасните им развлечения лъхаха на невинност. Същия отпечатък придобиваше покрай тях и всичко останало.“

Години по-късно, Стрелников казва: „Това прилича на военна игра, а не на сериозна задача, защото и те са същите руси като нас, но с малко гламавщина в главите, с която не желаят да се разделят и която ще трябва да им избием насила. Техният командир беше мой приятел. Той е с още по-пролетарски произход от мен. Заедно сме расли. Толкова е сторил в живота за мен, толкова съм му задължен.“

Кои воюват помежду си? Приятели, деца. Хора, водени от вяра в идеологии, не от потребностите на душите си. Ето какво казва и Лара за Стрелников: „И да не мислите, че той ни презира, че не ни обича, че ни е забравил? О, напротив! Толкова добре го познавам. Измислил го е от прекомерна обич. Той трябва да положи всички тези военни лаври в краката ни, за да не се върне с празни ръце, а като победител в блясъка на славата си! Да ни обезсмърти, да ни заслепи! Като децата.

Като дете можеш всичко. Ти си всесилен владетел на тази земя и тя се подчинява на твоите желания, на волята ти: „Колко е хубаво на този свят! – каза си той. – Но защо винаги го усещам така болезнено? Има бог, разбира се. А щом го има – това съм аз. Ето, сега й заповядвам – погледна към ясиката, която цяла трептеше от горе до долу (мокрите й преливащи листенца изглеждаха като изрязани от тенекийки), – ще й заповядам. – И в безумно надценяване на силите си той не пошепна, а с цялото си същество, с цялата си кръв и плът пожела и нареди: – Стой!“ – И дървото веднага послушно застина. Ника се изсмя от радост и се втурна на реката да се къпе.“

Детето има оригинален, удивен и вярващ, че всичко е възможно, поглед към света. Но същият този Ника – Инокентий Дудоров – разсъждава банално в зрелостта: „Разсъжденията на Дудоров допадаха на Гордон именно с баналността си. Той съчувствено кимаше на Инокентий и напълно го подкрепяше. Преживяванията и думите на Дудоров му бяха особено близки тъкмо поради своята шаблонност. Той вземаше за общовалидност имитацията и стереотипността на преживяванията.“

Това е единият начин – да се скриеш в стереотипа. Другият е да се опиташ да го промениш: „Стрелников от дете се бе стремил към най-висшето и сияйното. За него животът беше грамаден хиподрум, където хората честно спазват правилата и се борят да постигнат съвършенството. Когато се разбра, че не е тъй, изобщо не му хрумна да си помисли, че не е прав, задето опростява световния ред. Той се помъчи за дълго да забрави обидата и започна да мечтае, че ще стане някога арбитър между живота и тъмните начала, които го изопачават, ще се яви в негова защита и ще отмъсти за него.“

И други биха искали да променят „този свят на подлости и лъжи, където някаква си угоена госпожа смее така да гледа онези глупчовци работяги, а впиянчената жертва на тези порядки за разтуха се глуми над себеподобния“, да приближат времето, „когато всичко на този свят ще е разумно и уредно“. Но и предчувстват, че „всичко това са отделни моменти от този голям и все още предстоящ път“.

Но всяко дете трябва да добие своя житейски опит – да пробва и да греши, за да разбере дали са осъществими желанията му, дали само от неговата воля зависи животът. И „нито една държава, нито един народ не е повторил трагизма, през който е преминала Русия, преминала може би дори в интерес на целия останал свят – ако все пак някой е трябвало да го премине. Защото не може да има опит без алтернатива, опитът на Русия всъщност е алтернатива за целия свят.“ (Сергей Залигин)

И започва индивидуалният опит на детето, който го извежда от детската му философия, и същевременно опитът на цяла Русия във войни, революции, следване на братоубийствени идеологии. Войната с „нейната кръв и нейните ужаси, нейната бездомност и нейното обезумяване; […] нейните изпитания и житейската мъдрост, на която учеше; […] затънтените градчета, където войната те захвърляше, и хората, с които те събираше; […] революцията, не по университетски идеализираната в навечерието на деветстотин и пета, а тази, днешната, родената от войната, кървавата, нищо незачитащата войнишка революция, насочвана от познавачите на тази стихия, от болшевиките.“

Убитите войници и от двата сражаващи се лагера носят едно и също листче като муска – девети псалм, за който вярват, че е чудодеен и предпазва от куршуми. Те са просто хора, уповаващи се на милостта на Бог, и просто чувстват, че трябва да се подчиняват на законите на онова, което им повелява реалността, както Живаго чувства, че трябва „да следва реда на събитията, да се подчинява на законите на онова, което се разиграваше пред очите му и около него.“ Но все пак се чуди „кому е нужно с векове да се оскърбяват и опозоряват толкова невинни старци, жени и деца, тъй чувствителни и способни за добрини и сърдечно общуване?“ А Лара си мисли: „О, с каква сила, с каква проницателност чувствуваме, когато сме деца, когато всичко е за първи път!“, но и разбира, че „вече не момчетата стрелят. Момчетата са пораснали и всички са тук, войници са, всички хорица от онези къщи и от селата“.

И това бързо порастване прави всички „така объркано-грамадни! Като че ли всеки е втрещен от самия себе си, от неочакваната си мощ.“ И малцина все още виждат, незаслепени, че съществува нещо по-голямо от разделените на болшевики и меншевики, и то е справедливостта, братството и човешката жал. Войната става „изкуствено прекъсване на живота, сякаш съществованието може временно да се отложи (каква нелепост!)“.

И на мнението на Живаго, че „трябва да оставим страната да си поеме дъх и да се опомни от единия преврат, преди да се решим на втори. Трябва да изчакаме някакъв, макар и относителен ред и спокойствие“ е отговорено: „Онова, което наричате разруха, е точно толкова нормално явление, както и прехваленият ви любим ред. Тези разрушения са закономерна и предварителна част от един по-всеобхватен съзидателен план. Обществото още не се е разпаднало достатъчно – трябва да се разруши докрай и тогава истинската революционна власт ще го стъкми от отделните му части по абсолютно нов начин.“ И също: „Основната народна маса с векове е живяла по немислим начин. Вземете който щете учебник по история. Както ще да се нарича, феодализъм и крепостно право или капитализъм и фабрична промишленост, все едно, неестествеността и несправедливостта на такъв обществен ред отдавна се знае и отдавна се подготвя превратът, който да изведе народа към светлината и да сложи нещата на местата им. Вие знаете, че частичното обновяване на старото вече не е приемливо, налага се коренен прелом. Той може да предизвика рухване на целия градеж. Е, и? Това е опасно, но оттук не следва, че няма да стане.“

„Дребнаво е да ровим в причините за циклопическите събития […] всичко истински велико е безначално, подобно на вселената. То изведнъж се оказва съществуващо, без да се е зародило, сякаш винаги е било или е паднало от небето.“ Но „хората в градовете бяха безпомощни като деца пред лицето на наближаващата неизвестност, която помиташе по пътя си всички установени навици и оставяше подире си опустошение“. „Докторът виждаше живота такъв, какъвто е. И не можеше да затвори очи за неговата обреченост. […] Разбираше, че е пигмей пред чудовищната машина на бъдещето“.

Отначало Живаго е възхитен от революцията: „Каква блестяща хирургия! Ей тъй изведнъж артистично да изрежеш старите гнойни язви! Простичка, без всякакво усукване присъда над вековната несправедливост, свикнала да й се кланят и да й свалят шапка.“ Но става така, че „от менгемето на старата победена държавност“ Русия се озовава „в още по-силната преса на новата революционна свръхдържава“. Защото „такива неща живеят в първоначалната си чистота само в главите на създателите си, и то само в първия ден на провъзгласяването. Йезуитщината на политиката още на другия ден ги обръща наопаки.“ За да прави човек добрини, за сърцето му не трябва да има „общи случаи, а само частни“ и трябва да знае, че величието се състои в това – „да милееш и за малкото“; трябва да се интересува от истината, не от политиката, и да не се отвръща от правдата „в името на баснята за собствената си безпогрешност“. „С насилие нищо не се постига. Към доброто трябва да се върви с добро.“

„Дерибеите на революцията са ужасни не защото са злодеи, а защото са механизми без управление, устройства, излезли от релсите.“ Според Лара „те са желязо, не хора. Принципи. Дисциплина.“ „Причислени към божествата, в чиито нозе революцията бе положила всичките си дарове и жертви, те (Тиверзин и старият Антипов) седяха като мълчаливи, строги истукани, в които политическото високомерие бе унищожило всичко живо и човешко.“

Противоположно е отношението на Живаго: „Докторът лежеше в тревата без оръжие и наблюдаваше хода на сражението. С цялата си душа съчувствуваше на геройски загиващите момчета. Той от сърце им желаеше сполука. Бяха все деца от семейства, които вероятно му бяха близки по дух, по възгледи, по нравствена позиция, по светоглед.“ „Преустройване на живота! Така могат да разсъждават само хора, които вероятно са патили и препатили, но никога не са познавали живота, не са усещали неговия дух, душата му. За тях битието е някакъв безформен груб материал, който не е облагороден от допир с тях и който се нуждае от тяхната обработка. А животът никога не е материал и вещество. Той самият, ако искате да знаете, непрекъснато се самопреустройва и пресътворява, той самият е много над нашите скудоумни теории.“

„Човешките закони на цивилизацията бяха забравени. Влизаха в сила животинските.“ Непоносимата безчовечност на братоубийствената революция докарва до лудост: „според моите наблюдения ние сме на границата на лудостта, драги Лайош, и тези видове съвременно безумие имат формата на някаква инфекция, те са прилепчиви.“ Ето как постъпва Памфил Палих със семейството си: „За да ги спаси от бъдещите страдания и да прекрати собствените си, той, луд от мъка, сам ги изкла. Съсече жена си и трите деца със същата остра като бръснач брадва, с която бе дялкал играчки от дърво за момиченцата и за Любимеца си Фльонушка.“

Лара казва за Павел – мъжа, когото е обичала: „Живото човешко лице бе станало олицетворение, принцип, израз на идеята. Сърцето ми се сви, когато го видях. Разбрах, че това е резултат от онези сили, на които се е подчинил, възвишени, но умъртвяващи и безмилостни, които и него няма да пощадят някой ден.“

Ето и цялостното обяснение за това „какво става сега с живота изобщо, с човешкия живот в Русия, и защо се рушат семействата“ – войната. „Започна войната. Сега съм сигурна, че в нея е вината за всичко, което последва, всички нещастия, които се стовариха върху нашето поколение. Добре си спомням детството си. Заварих времената, когато бяха в сила понятията на предишния мирен век. Беше прието човек да се доверява на гласа на разума. За естествено и нужно се смяташе онова, което ти подсказваше съвестта. Смъртта на човека от ръката на друг човек беше невероятно, изключително, ненормално явление. Смяташе се, че убийствата стават само в трагедиите, в романите из живота на детективите и във вестникарските хроники, но не и в нормалния живот. И внезапно този скок от безметежната, невинната умереност – в кръвта и воплите, в това всеобщо безумие и жестокост на всекидневното и ежечасното, узаконеното и възхваляваното изтребване.“

„Революциите се правят от дейни хора, едностранчиви фанатици, гении на самоограничението.“ Но тези гении вярват в справедливостта на делото си: „Вие сте отрасли другояче. Съществуваше един свят на градските покрайнини, на железопътните линии и на трудовите казарми. Мръсотия, теснотия, нищета, гавра с човешкото в работника, гавра с жената. Съществуваше една ухилена ненаказуема наглост на разврата, на мамините синчета, заможните студенти и новобогаташите. С шегички или с изблици на пренебрежителен гняв реагираха на сълзите и жалбите на излъганите, оскърбените, подмамените. Какъв олимпизъм у тези паразити, чиято единствена отличителна черта беше, че за нищо не бяха си мръднали пръста, от нищо нямаха нужда, нищо не дадоха на света и нищо не оставиха! А ние гледахме на живота като на военен поход, ние обръщахме планини за тези, които обичахме. И макар да не сме им донесли нищо освен мъка, ни най-малко не сме ги обидили, защото бяхме още по-големи мъченици от тях.“

Къде е обикновеният чувствителен човек сред всичко това? Какво вижда той в изтерзаното си от мъка и невъзможност ежедневие на войната? Като руската песен, като езерната вода, криеща в себе си дълбоко „сдържана и самоовладяваща се мъчителна сила“, той прави „безумен опит“ да „спре времето“, да усети „дара на живия Дух“ сред безумието, да намери опора, утеха и надежда в природата, която следва своя ход устойчиво, неизменно. „Ето пролетна вечер навън. Въздухът цял е разчертан от звуци. Гласовете на заигралите се деца са разпилени на различни далечини, сякаш за да потвърдят, че цялото пространство е живо. И това пространство е Русия, неповторимата му, славна през моря и планини, прочута родителка, мъченица, твърдоглава, смахната, лудетина, боготворена, с вечните й величествени и гибелни прищевки, които никога не могат да се предвидят! О, как е сладостно съществованието! Как е сладостно да живееш на този свят и да обичаш живота. О, как винаги ти се ще да благодариш на самия живот, на самото съществование, да им изкажеш благодарността си в лицето.“

Природата е тази безпристрастна и справедлива сила, която слага по местата му всичко, разместено от човека. Тя е вечна мистерия и загадка, сродница както на живота, така и на смъртта. Нейните вечни метаморфози са предчувствието, че живот и смърт прехождат едно в друго най-естествено и пак, и пак, и никога няма край пътят на душите през световете. Но формата, тялото, има своя край. И той настъпва за доктор Живаго, който не може да продължи напред. Трамваят, в който пътува, спира, тръгва, спира, тръгва в последния му час. Живаго успява да слезе, прави крачка, две и пада, а животът, великото шествие не спира край него, подминава го и продължава, в лицето на дамата в лилаво. „И продължи напред, като изпревари за десети път трамвая, и без да подозира, задмина Живаго и го надживя.“ „И вървяха, вървяха, и пееха „Вечная памят“, а когато спираха, все едно продължаваха по инерция да пеят краката им, конете, повеите на вятъра.“

„Колко пъти е ставало така в историята. Нещо, което е било замислено като идеално и възвишено, е загрубявало и се е материализирало. Така Гърция става Рим, а руската просвета става руска революция. Вземи на Блок: „Деца на страшните години“ – и веднага ще видиш разликата в епохите. Когато го пише Блок, това се е разбирало фигуративно, в преносен смисъл. Тогава нито децата са деца, а са синове, рожби – интелигенцията; нито страховете са страшни, те са тайнствени, апокалиптични – а то е съвсем друго. Сега обаче всичко преносно е станало буквално и децата са деца, и страховете са страшни, ето това е разликата.“

„Децата са деца“. Човечеството е дете и трупа опит от болката и страданията си. Дали този опит е богат и смислен? Колко много са лабиринтите пред неговия взор! Единствено душите знаят безпогрешно пътя на съчувствието, любовта и опрощението. Пътя на израстването. Докато безрезервната любов на душата не залее цялата земя с милостта си, всичко ще бъде същото. Нови и нови сътресения ще ни люлеят, нови виелици ще ни помитат и нови вихри ще ни въртят във въртопите си. Човешкото същество не е създадено за безбурно и безметежно съществуване, макар да се стреми към такова… Докато безрезервната любов на душата не залее цялата земя с милостта си…

Залигин, С., Годината на Солженицин, https://chitanka.info/text/16511-godinata-na-solzhenitsin

Пастернак, Б., Доктор Живаго, https://chitanka.info/text/8274-doktor-zhivago

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

%d блогъра харесват това: