Очите ми

Моят литературен свят

Как градът стана „убиец и баща“

Диана Владимирова (Диана Янкулова)

Курсова работа по СИД „Градът и литературата“, 2022 г.

Софийски университет „Свети Климент Охридски”

Факултет Славянски филологии

„Градът, който нестихващо,

неспирно се движи и боботи

зад вратите и прозорците,

е необозримо огромното въведение

към живота на всеки от нас.“

Б. Пастернак, „Доктор Живаго“

Градът е създаден с идеята да осигури защита и покровителство на своите жители от всички опасности на външния свят. Човекът е пожелал едни удобства и се е отказал от други, ставайки гражданин, жител на това обещаващо закрила място. То възниква в резултат на развитието на човешката култура и е огромна крачка напред в смисъла на окултуряването на природата. Да конструираме нова форма на общност – град и градски тип живеене, е да се намесим в даденото ни от природата с разума и усилията си. Това е излизането от аграрната култура, търсеща простора на откритото поле, и прибирането, отделянето на търговско-занаятчийската и индустриална дейност в по-малки пространства, които имат нужда да бъдат защитени, отделени с граници от по-голямото, необятното.

Всичко това по-нататък трябва да бъде по подходящ начин администрирано, опазвано и развивано, за да може да се превръща във все по-мащабен културен проект, както е и ставало във вековете. Феноменът „град“ е заживял свой собствен живот със свои собствени ритми и се е свързал неотделимо с живота на своите граждани в съюз, който е в голяма степен необратим. Градът е сложна и многопластова среда. В него се наслагват редица отношения – исторически, социални, властови, културни и др.

Човек винаги се опитва да осмисли творчески своята среда и създаденото и създавано от него през вековете. Ето защо градът се е превърнал в обект, интересен за творците. Да, те се интересуват от човека, но човекът е неотменимо свързан със своята среда, която влияе върху живота му.

В множество литературни творби градът е осмислян като повод за гордост, градеж, признак на развитие. В творбите за следосвобожденското развитие на България устройването на столицата като специален представителен за държавата град е пресъздадено от писатели като Вазов с чувство на задоволство от това ново, красиво, модерно, благоустроено битие (Вазов, Кардашев на лов). Градът е мяра, доказателство за развитост, гаранция на надеждата за напредък, създаденото от човека отразява своя създател.

Сред литературните герои – обитатели на града, виждаме търговци, занаятчии, индустриалци, администратори, адвокати, военни, слуги, чираци, вестникопродавци, ваксаджии, съдържатели на кафенета, локали, разсилни в институции – пъстър, многообразен свят. Това са все хора, излезли от аграрното, решили да правят друг тип култура. Градът е свидетелство за интересите и стремежите на този тип човек. В селото хората са събрани от интерес, насочен към полето, към овладяването на повече земя. Селският човек живее с поглед навън, а градският човек – с поглед навътре, зад градските стени. Селото няма граници, човек се вписва в природата. Градският човек отделя пространството – огражда го и организира там живота си. Това дава различни рефлексии. Той се подчинява на по-сложен ред, който може да ограничи волята му, но се съгласява с това заради ползите от този ред.

Творбите ни дават широка палитра от нюанси за осмисляне на града. Няма еднозначност, вдъхновението е в многозначността. Градът често е представян като мястото, където героят отива, търсейки спасение от глад, несигурност, от изчерпаното „друго“ пространство. Може да бяга от бирници, съдии, демонизирани представители на властта. Не се знае доколко търсещият ще намери сигурност и дали няма да попадне на нови беди, но изначалната идея е, че градът дава защита. Може би и нещо повече: за идващия от село човек – свобода от строгите патриархални нрави, за мечтателя, реализация на мечтата.

В усложняващия се град все по-трудно става съжителстването в едно и също пространство на толкова разнопосочни в интересите си групи. Разликата между групите се засилва и от технологизацията и модернизацията. Човекът почва да губи усещането за контрол над живота си. Това променя статута на града в рецепцията на твореца. Градът започва да се осмисля и като престанал да бъде онова, за което е създаден, и превърнал се в антизащита, неубежище. Той изглежда страшен, когато се вижда като приютяващ безотговорни, безсърдечни хора. Тогава може да бъде показан като чудовище, образът му да израсне демонично. Творците търсят за този град метафори, хиперболи, представящи същността му – „градът – гробница“ (Смирненски, Зимни вечери). Градът се превръща в място, което заплашва, поглъща и унищожава обитателите си. Особено онзи, който не е роден в града, се чувства пропаднал, изгубен. Попадналите там хора изчезват – изчезва човешкото.

Българският град, който драстично се променя от 90-те години на 19 в., води до промяна на човека и човешкото. Тя е отразена трагично в художествените произведения. Градът е доминиращата среда, в която се разгръща животът, имащ значение за развитието на общността. Селото трагично умира, появява се в литературните произведения само за да бъде отбелязано като място, захранващо града с последни жертви.

В разказа „Вестовой Димо“ на Г. Стаматов героят идва в града, гонен от абсолютна нужда. В селото са се изчерпали източниците на живот и живеене. Селянинът губи възможността да обработва земята – няма средства за производство. Градът не го привлича с престижността си, а грубата нужда го тласка натам. Димо осъзнава своята непригодност към градския живот, своята простоватост, неукост. Но на него все още му е останала една чиста и трепетна душа с един идеал в нея, мечта – мечтае да се научи да чете и да пише, и да напише сам писмо на своите родители. Колко много трябва да е западнал животът на село, за да има човек такава мечта! Онази среда там е вече толкова безперспективна, спряла всякакво развитие, че самият Димо е останал емоционален инвалид, не знае как да се защити от човешката грубост, агресия, произвол. Той идва с респект и с представата, че в града има образовани хора – образованието за него директно значи доброта. Димо дава цялото си уважение на хората от града, при които работи – офицерите. Ненапразно отношенията в разказа се развиват в казарми и между войници, офицери – още един знак, който би трябвало да носи символа „защита“, още една институция, призвана да пази човека, общността от външна заплаха. Димо очаква да са добри и ги оправдава дори когато го бият – това е жестоката логика на града.

Димо се обесва – не издържа на боя, на издевателствата, на незачитането, те се трупат в душата му неусетно, унищожавайки човешкото му достойнство, и един ден пада последната капка – шамара на офицершата. Не физическото, а смисълът, който стои зад този шамар, прелива чашата. „Боже, боже – мислеше той, – и аз съм човек. Как ще се върна сега в село? Димо свине пасал, Димо поручикът го бил, Димо жена го ударила, Димо е магаре, куче, мръсник, въшльо, краста.“ Той не усещаше физическа болка от опарването, но целият му организъм трепереше.“

Смазан е онзи базисен минимум от самоуважението на човека, на мъжа, който последен го крепи, последен го удържа в живота. Унищожено е и последното късче човешко себеусещане, изконното, даденото от Бога, и човекът престава да съществува. Какви крайни предели на разрушение са това и как се е стигнало до тях? Кое е отнело човешкото от градските жители (защото се оказва, че не само офицерите и войниците са груби, но и онези, които изначално са създадени нежни – „И деликатната ръчичка, предназначена за нежни целувки на пламенни светски кавалери, решително се залепи до страната на Димо.“)? Как градът се е превърнал в чудовище, в страшно и грозно място?

И това място се разраства заплашително и физически, и смислово. Чудовището завладява повече и повече жизнено пространство и така се стига до оживяването в него на машината за сметка на умъртвяването на човека.

В разказа си „Моторът“ Чавдар Мутафов описва едно такова демонично същество – плод на човешкия технически напредък. Това механично творение създава илюзия за живот – то има частите на човешкия организъм – лице, тяло, чело, уста, търбух, мишци, стави, функционира като жив организъм – диша, храни се, има нагон, воля, движи се, „разтърсва с бясната си сила вражеската безличност на неодушевеното“. Приписват му се напълно човешки качества като умора и слава, грозота, царственост, равнодушие, героизъм, власт, решителност. Обслужвано е от готвач, лакей.

Чрез думи и изрази като „ризница“, „трънен венец“, чрез тяхната символна натовареност, се създава илюзията, че това механично същество има история, път, както човечеството; история със своеобразен Христос в нея, с рицари, с понятия като дълг, чест, с които свързваме рицарството.

То е плод на „чистия разум“, на „рационализираното битие“, на „непогрешимите формули на математиката“. Но също така е „дисциплиниран аскет“, присъщо му е целомъдрие. То дори има душа и е „идеален символ на съвършенство“. Но някак си е ледена около него дори светлината. Не е ли това същински демон – те напомнят на хора, но тяхната „душа“, същността им, не е топлата човешка душа, а проявеният студен интелект, острата логика, без чувства.

И това механично същество се представя като достойно не само за възхищение, но и за способно да предизвика обич – „Обичам го аз“! Озарява го златото на залеза и измамно го одушевява, но механичните му движения и природни отблясъци по повърхността не го правят живо. Най-смущаващо е това: „аз мечтая понякога за неговото всемогъщество и трогнат се унасям в спомени, нежност и обич“. Човекът мечтае да има мощта на машините, да бъде такова „универсално същество“. Същият човек, който отнема до последната капка достойнството на братята си и ги докарва до самоубийство. Той нарича механизма, мотора „скъп приятел“, дали защото вече не умее да създава пълноценни връзки със себеподобни, а само със студената неодушевена универсалност? Той вече е способен да открива щастие само в тези отношения. Нарича човека до себе си „свиня“, а се възторгва от чистата красота на един двигател. Колко човешкият живот се е обезценил от техническия напредък – ето какво разкрива този разказ – един от последните етапи на превръщането на създадения за защита град в опасно чудовище, поглъщащо създателите си.

Човешкото преминава от човека в света на вещите. Предметът става новият Бог. Интересен става не животът на човека, а животът на вещта, съдбата на вещта. Човек преживява нея с цялата палитра от чувства, с цялата емоционална ангажираност, на които е способен. Това злостно преобръщане в човешкия свят е може би необратимо. Градът е люлката му – мястото, където се ражда този нов възглед и световъзприятие. Да продължим да изследваме как се е стигнало до демонизацията на града.

В цикъла разкази на Вазов „Кардашев на лов“ героят писател излиза да търси величествен сюжет за своя творба. Надява се да го намери при обиколката си на града и наблюдението на случващото се сред хората там. Излиза от дома и се влива в атмосферата на столичния град в топлия есенен ден. Образът на града е пресъздаден с всичките възможни улици, улички, площади, чаршии, места за забавление, за търговия, за отдих; оживени или безлюдни места, на които хората са излезли по работа или, като него, на разходка. Градът застава в литературната творба като един физически организъм, но неотменимо свързан с човека, с неговите дейности, интереси, вълнения.

След няколко срещи и предварителни възторзи, че е намерил каквото търси, се оказва, че всичките „попадения“ на Кардашев водят в задънената улица на материализма и интересчийството, при дребнави и жалки проблеми и липса на всякаква възвишеност у хората. Всеки се интересува само от себе си, действа в своя полза и във вреда на другите, шири се бездуховност и липса на възвишени идеали. Въпреки разочарованията си, писателят все пак е убеден, че все някъде съществува онзи величав и благороден сюжет, който той търси. Разходката му продължава. Скоро Кардашев излиза пред черквата Свети Крал. Черквите са сакрални места в градското пространство – те са знак за ценността на вярата – като морален коректив – показваща пътя на осмисленото съществуване. Състои се венчавка и писателят се възторгва от мисли за вярност, преданост, пример, отдаденост. Истината обаче отново принизява всичките му възторзи – Кардашев разбира, че младоженецът е закъснял, защото е изнудвал тъста си за пари. Оказва се, че сърцата не са чисти, любовта не е искрено чувство, а сметка; венчавката не е тайнство, свързване в небесата, а най-груба сделка – безпардонна, хладнокръвна. Самото чувство се търгува, самото тайнство е залог.

В символиката, енергията на градските места е вписан човекът с неговите дребни лични страсти. Духът на мястото, функцията му се опорочават от присъствието на човешката пошлост и дребнота. Монолитният град съдържа в себе си и историята за разпадане на човешкото. Той не може да го удържи възвисено. Кардашев си спомня за философа Диоген, „който посред пладне търсеше „човек“ в атинските улици“.

Паметникът на Цар Освободител е едно от градските места на паметта. Паметта също сакрализира живота – чрез отдаването на колективна почит. Паметта е регулатор на всичко – от моралните принципи до бита. Градските места на паметта – паметници, музеи, мемориали, укрепват чувството на гордост от националната принадлежност, те са документ за общото минало, изграждат колективна идентичност.

Градът, който ги вмества, се осмисля като място с културна значимост – той свидетелства за миналото, грижата за паметта му носи престиж, прибавя към образа му блясък. Колективната памет споява индивидите като жители на града. Поне това е идеалната нейна цел и смисъл.

В подобна величава насока мисли и Кардашев за пазача на паметника дядо Танаско. „Тоя старец […] фана да му става симпатичен. […] Явно беше, че имаше буден дух на градски жител. Претоварен със семейство, с години и с грижи, той очевидно беше благодарен на скромното си положение. Той си вършеше службата на пазач на паметника не само с внимание, но и с любов. […] Душата му трябваше да бъде дигана от високи чувства при спомените за великите, светоломни събития, които населяваха тая уединена оградка от зеленина. Тая жертва на старозагорската развала трябваше да носи още пресни в душата въодушевленията, ентусиазмите, тревогите, които подхождаха и последваха Гурковото гръмоносно появление. Той сам беше един друг жив паметник на епопеята при гранитния.“

Но отново следва разочарование за писателя. Старчето се оказва дребна душица –неуспяло да се награби с богатство от изоставените турски имоти, изгубило и своите, дошло в столицата от нужда, то още страда и се гневи. „Явно бе, че и освобождението на отечеството, както и войната, за чича Танаска имаха значение толкова, колкото се докосваха до неговия частен интерес; той гледаше на тия съдбоносни събития през призмата на своето дребно своекористно чувство и великите им сетнини за него бяха безинтересни или чужди…“

Писателят продължава нататък, среща други хора, и докато му говорят как от света трябва да бъде премахната любовта, защото тя носи болка на човека, защото е начало на страдания, риск и злочестина, след цялата тирада за ненужността на любовта, Кардашев възкликва: „А знаеш ли какво бих желал да видя у нас? […] Аз искам да видя един Дон Кихот! […] Един Дон Кихот, който да полудее за някаква идея, халосана, непостижима, но велика; един злочестник, който да се самоубие вследствие на една сърдечна трагедия, не по пазарски мотиви; един отчаян, който да даде смърт другиму – по любов или по умраза – не да наследи парите му; един убийца с душа съдържателна…“

Защото това е, което липсва на града, на родината ни, а може би и на света. Защото нали от града започва света. Върху малкото пространство, което човек обитава и познава, се проектира идеята за света въобще. Него – този окаян Дон Кихот, търси Кардашев, обикаляйки столицата.

Особено голямо в града е изкушението да се злоупотребява с власт. Шепа „властодържци“ там отговаря за голямо количество народ, властта им се простира над анонимна за тях маса, голямата възможност за лична материална изгода завладява все по-могъщо и невъзвратимо съзнанията.

В разходката си героят стига и до сградата на Народното събрание – символ на чест, знак за добруването, служенето на народа. Но и на това знаково за столицата, за България място се вършат ужасни злини, компромиси със законите – нравствените и буквалните писани закони. Всички смятат, че младият депутат Крушков ще постъпи благородно като обяви истинската си възраст и се откаже от мястото си в Народното събрание. „Сам Кардашев, с развълнувано сърце, желаеше да бъде на местото на Крушкова – той да бъде героят на такова рицарство и самопожертвувание. Той завиждаше на ролята му… Той би му ръкопляскал до полуда, както и цялото Народно събрание и публиката, и неговото излизане би било един триумф за него, за младостта, за истината, за българската интелигенция!“

Нищо подобно! Крушков с най-самоуверен и спокоен вид става и излъгва, че в деня на изборите е бил точно на нужната възраст – 30 години и шест дена. Той „запечатва“ встъпването си в политическия живот „с една нечувана лъжа“! Огромен е сблъсъкът между духа на мястото и онова, което се случва там.

Перспективата на разказа е да се сдвои красотата, уредеността на пространството и изпълването на това новосъздадено пространство на столицата. Мястото само по себе си е под знака на естетическото, прогресивното, положителното, доброто. Голяма част от местата са нови – сияят в своята новост и младост. Но на тези места се разказват истории на душевна грубост, морално пропадане, грозота. Контрастът е впечатляващ. Вазовият поглед към града е поглед на любов – място, което сега се подрежда, развива. Но безплодни се оказват и последните опити на Кардашев да намери своя герой там. Той се прибира вкъщи и мисли разочарован и приел тъжната реалност: „Нашият живот ни дава само уродливи явления.“

Някога, някъде в своята история човекът започва да прави изборите, които ще доведат до уродливото! Първо един, после друг, за да се стигне до пълната липса на одухотворение и християнски морал у човеците. Градът продължава да бъде основната арена на случките, той единствен дава надежда за изход от оскъдицата, мизерията, пълния разпад на българското село в края на века. В града винаги може да се намери някоя службица, която да осигури прехрана на семейството или самотния човек. Някоя т.нар. „месечина“ (месечен доход), даваща възможност на човека да оцелее и дори да живее достойно.

Така е и за Ненко от разказа на Вазов „Тъмен герой“. „Търговец преди Руско-турската война, […] разсипан през нея, както хиляди и хиляди българи в Тракия.“ Крайната бедност, липсата на храна, болната жена, разорението и невъзможността да си намери работа са поставили мъжа в пълна безизходица. Семейството живее от подаяния, благодарение на милостта на бай Филип.

Но един ден късметът им се усмихва и Ненко получава служба на стражар. Връщат се радостта и достойнството му, мъжът заживява със съзнанието, „че тая служба е неговото спасение и спасението на семейството му“, длъжността се превръща в „светла епоха в неговото тъмно и много трудно съществувание“. Той помни „призрака на предишната сиромашия“ и прави всичко възможно този призрак да не се върне – заляга над работата си, не пести енергия, понася грубото отношение на началника си. Търпи всички несгоди, защото вечер любовта и топлотата в семейството му ги компенсира.

Един ден Ненко е поставен пред съдбоносен избор. Съдбоносен, защото го връхлита изборът – да унищожи човешкия си морал или да остане без работа. В „служба на отечеството си“ му е възложено да пребие с пръчка арестант – да го пребие като куче. Ненко избира глада, мъките и нещастията, той не продава душата си за службата. И както Кардашев тук бихме се въодушевили от благородната му постъпка. Ако не беше продължението!

„На сутрешния ден в участъка ставаше весел разговор между стражарите.

– Ама гъска, а! – чудеше се един. – Да си плюй на хляба за хатъра на Кунчовия дирник… Па помогна ли с това? Кунчов пак яде боя…

– И бой какъв, ще му държи влага, дор е жив – допълни друг остроумно.

– Наистина, страшлива баба излезе тая маскара Ненко.

– Ще ли сега Кунчов да му върже месечина?

– Ама и ние тупахме до воля. Мен ми се поизметна ръката – каза един сух и чер стражарин, като си протягаше дясната ръка из въздуха. […] Ама кеф ми ставаше, като пръскаше от месата му оня червен шадраван…“

„За тия хора беше непонятно и непостижимо това Ненково отказване от служба за такава нищо и никаква работа.“

Градът в литературата е обособен като обект и вплетен в един по-голям сюжет, който съдържа в себе си личната участ. Част е от мащабната колективна история на общността, народа. Къде другаде да се приюти разореният, бедният човек след Освобождението, освен в града? Изгубил земя, добитък, средства за производство, той има един-единствен избор – да потърси убежището и щедростта на многоликия град. И до такава степен творение и творец се срастват в едно и така безвъзвратно се свързват, че градът става единствената естествена среда, в която може да тече животът.

В модернистичното осмисляне на града интересът е изцяло към неговия дух. Модернистичното изкуство е родено в града, то е резултат от градското съзнание. Човекът със своята индивидуалност, със своя „Аз“, с душата си, е в центъра на фокуса на твореца. Градът в представите на модернистите ражда модерния дух. Ражда го, но и го убива, задушава. Човешката душа, родена от това пространство, живее свой собствен живот, има очаквания, мечти. Градът ги смазва. Модернистичното изкуство извлича есенцията на описаните до тук процеси, поставя ги изцяло на духовно-душевно ниво. Вече не човекът в своята целокупност, а неговата същност, модернистичният „Аз“ възприема случващото се. Този модернистичен „Аз“ не може и не иска да избяга от града. Той съзнава своето умиране, но нищо отвъд няма стойност за него. И няма друг модус за съществуване, освен… смъртта.

Общността в модернистичната поезия е сбор от монади, които не могат да се свържат по между си, не си взаимодействат – отделни „Аз“-ове, неспособни да се върнат в структурата, в съграждането. И нищо чудно, след като видяхме накъде бе тласнат в своите решения човекът.

Сега цари безнадеждност. Тя трябва да бъде естетизирана от творците, за да бъде понесена. Затова цялото модернистично изкуство се гради върху парадокса. Градът е грозен, той е клоака с всички миазми, той е болно място – алкохолизъм, хомосексуалност. Но нямаше ли парадокс в голяма степен още при Кардашев и неговото търсене и ненамиране на „човека“, нямаше ли го в „Моторът“ на Чавдар Мутафов!

Човекът е отплувал в душевните си светове. И първата фаза от това отплуване е мълчанието:

Във стаята му винаги е тихо.

Прахът лежи по книгите и пода.

От дъждове е потъмнял прозорецът.

И мишките от ъглите надничат. […]

 

Той няма никой никъде навярно, –

И вечно дреме в ъгъла по пладне.

Нощта го сварва много пъти гладен,

А вече пожълтели са ръцете му.


Изгони ли го скоро и хазайката,

Той ще си тегли сигурно куршума.

Сега е сам и мълчалив във стаята.

И мишките еднички му съчувствуват.

Ал. Вутимски, „Мълчаливецът“

Париж, Париж, убиец и баща

на моите надежди тиховейни,

към твоите отровени басейни

протягам нецелунати уста.

 

Ти виждаш сам коварните бодли

на мъката, стихийна и сторъка,

и в тоя миг на пламенна разлъка

безумната ми жажда утоли!

Н. Лилиев, Париж, Париж, убиец и баща…

Излъганите надежди, нецелунатият, отблъснатият човек моли, но и знае, че се разделя. Стихийността, многолюдието, отровата на нереализираните блянове и завинаги протегнатите към убиеца ни устни! Заради невъзможността да бъдем някога отделени от него.

„Градът, който нестихващо, неспирно се движи и боботи зад вратите и прозорците, е необозримо огромното въведение към живота на всеки от нас.“ Б. Пастернак, „Доктор Живаго“

Използвана литература:

В есето си съм използвала идеи от лекционния курс „Градът и литературата“ на гл. ас. д-р Биляна Борисова, 2022 г.

2 коментара

  1. И така, Диана – човек звучи ли гордо?
    Човекът развито и развиващо се същество ли е?
    Човекът не се ли е превърнал от Венец на Сътворението в разочарование?
    Като изключим съзнанието му, което не е негова заслуга, с какво човекът поражда възхищение и уважение? И нека да изключим отделните прояви на обич, на доброта и емпатия, на саможертва и отдаденост на морални принципи.
    Никъде и никога не е посочвано, че човекът, човечеството със сигурност ще успеят да се развиват (докато станат ангели 🙂) и няма да паднат в пропастта!
    Цялото поведение на човека все повече говори за обратното!

  2. Да, но до последно има надежда!

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

%d блогъра харесват това: