Тя носи като знаме лицето си
и ада си –
като спасение,
аз чета,
свят оранжево-неусетен,
теменуженосин е във мене.
Аз чета,
пред супермаркета съм се спряла,
две торби оставила на земята,
пролетната
човекоградска спирала
се върти
и покълва наблизо тревата.
Тя казва, че няма да стане чудо
на разсъмване,
след най-тъмния час,
но пред душата ми,
изумрудена,
се прокрадва в морски атлаз.
И капе – в сивото между блоковете
нещо,
което в света не достига,
нещо, дочуто и от тревата
в дълбокото –
нещо от теменужената й книга…
Диана Владимирова (Диана Янкулова)
4.04.2022
Очите ми 