Очите ми

Моят литературен свят

Безпътни светове

Пак слушам как вали, 
улуците шуртят, 
ухаят куп треви 
в зелената си плът 

и славейче трепти 
сред ситните листа. 
Защо ми е да знам 
посоките в света, 

щом гледам в тишина 
поляните надлъж – 
как леят светлина 
небетата пред дъжд 

и щъркел как бразди 
небесната леха... 
Проблясват куп звезди 
на капки по мъха, 

белеят цветове, 
дъхти земята-храм... 
Безпътни светове, 
посоки аз не знам... 

Диана Владимирова

28.05.2022 
Раненци 

Лилави мигове

Сребрее телена ограда
сред ябълкова долина 
и люлякови водопади 
цъфтят в море зеленина. 

Прелитат лодки снежнобели 
по лятносини езера, 
цветчета дюлеви се стелят 
вред като ангелски пера. 

Глухарчетата – свещи стройни, 
из цялото поле горят, 
косачи там, след пладне знойно, 
пламтящата трева косят. 

На ябълката в тишината 
самотен славей се е скрил, 
на клонче палаво листата 
погалват нежно моя мил, 

когато той от там минава 
под езерната синя вис 
и къпе нашата морава 
и дом във погледа си чист. 

Луната тъничка сребрее 
над топлия зелен безкрай, 
реката люлякова лее 
лилави мигове от май...

Диана Владимирова

21.05.2022
Раненци

Облаци

Какво ще ми кажете, облаци мои 
над ширните равни поля, 
с вълните си житото златно прибоят 
небесно-въздушен заля. 

Градчетата – пръснати там перуники, 
със крехкост лилава трептят, 
в зелената плът на гори буколики 
на туфи, на туфи цъфтят. 

И вие сте бухнали, облаци леки – 
храст рози зад жиците-плет, 
и вашата хубост сънува навеки 
в сърцето си някой поет. 

Любими мъже окосяват ливади, 
стопанки градини садят, 
цъфтете, белейте се, облаци млади, 
наблизо е вече градът, 

където сред сгради снаги ще стопите 
и без перуников безкрай 
ще могат ли в миг да ви зърнат очите 
в стъклото на някой трамвай...

Диана Владимирова

15.05.2022
Кюстендил – София

Майска събота

Майска събота. Дъжд. Пак вали и вали, 
аз стоя до решетката сива, 
зрели цветни стъбла, тънки голи треви, 
върху вас колко дъжд се излива!

Ти под стряхата, дървена пейко, стоиш 
като есенна чайка на плажа, 
дъжд, ту спираш, ту яростно силно валиш, 
гледам танца ти аз от гаража. 

Четох книги за много отминали дни, 
всичко беше безкрайно красиво, 
но в ушите ми нищо от тях не звъни, 
само този дъжд тук ме опива. 

Само тези стъбла, само тези треви, 
дето мокрят сега дъждовете… 
В много съботи майски, вали, дъжд, вали,
този свят е едно полско цвете…

Диана Владимирова

14.05.2022
Раненци

Градско сърце

Моя ярка коприво, пареща, 
и глухарчета жълти, греещи, 
ниско млечно небе се разтваря 
и дъждът трополи и се лее. 

После мокра блести тревата
и козите пасат звънливи, 
нежен люляк цъфти ароматен 
и белее от цвят на сливи. 

Мои кладенци, гари и жици, 
мои градски очи без простори, 
как сред нивите пърхат птици, 
сянка хвърля единствен орехът! 

Леко крушата тръска цветчета 
и целува дъжда със клони, 
като лейка градинска небето 
се излива над моите аронии. 

И сред звън на кози и люляци, 
мое градско сърце хартиено, 
пърхаш – птичка в зелената буря, 
сливов цвят на дъжда в стихията... 

Диана Владимирова

14.05.2022
Раненци

Кози


Мои звънки съседски кози, 
пак излезли на пролетна паша, 
облак вакъл в небето пълзи 
и ветрец вее пътища прашни, 

зеленее светът без стени 
и широката пролетна нива 
като медна камбана звъни, 
мои ведри и радостни Диви...

Диана Владимирова

24.04.22
Раненци

Аз разресвам тревата

Пасха. Полет на щъркел света възвиси 
над ливада с разцъфнали сливи. 
Аз разресвам с греблото 
посивелите нейни коси 
и дъх на сено се разлива. 

Моят мил бърка пясък, вода и цимент 
и кънти твърдината на мрамор. 
Аз за миг си припомням 
тих сърдечен момент – 
на човешките стъпки в храма. 

Ние в черквата палихме свещ сутринта, 
а сега свещ гори под небето. 
Аз разресвам тревата 
и ухае пръстта, 
и цъфтят без въздишка дървета. 

Моят мил бърка пясък, вода и цимент 
и основи за стъпки излива. 
А расте незабравка 
до него и мен, 
като всичко в света красива. 

Моят мил е зидарят на тихия храм, 
който просто е цвят в синевата. 
В който щъркел лети 
и кънти мрамор там... 
Аз разресвам, разресвам тревата... 

Диана Владимирова

24.04.22
Раненци

Под полета на щъркел

Зелената трева расте 
и свят покой е. 
Аз пак съм твоето дете, 
зелена моя. 

Под полета на щъркел бял 
раста и дишам. 
Животът пак е тих и цял, 
аз стих ти пиша. 

Небето пак е покрив мой, 
пръстта сияе. 
И пак е свят и тих покой, 
светът душа е.

Диана Владимирова

22.04.22
Раненци

Как градът стана „убиец и баща“

Диана Владимирова (Диана Янкулова)

Курсова работа по СИД „Градът и литературата“, 2022 г.

Софийски университет „Свети Климент Охридски”

Факултет Славянски филологии

„Градът, който нестихващо,

неспирно се движи и боботи

зад вратите и прозорците,

е необозримо огромното въведение

към живота на всеки от нас.“

Б. Пастернак, „Доктор Живаго“

Градът е създаден с идеята да осигури защита и покровителство на своите жители от всички опасности на външния свят. Човекът е пожелал едни удобства и се е отказал от други, ставайки гражданин, жител на това обещаващо закрила място. То възниква в резултат на развитието на човешката култура и е огромна крачка напред в смисъла на окултуряването на природата. Да конструираме нова форма на общност – град и градски тип живеене, е да се намесим в даденото ни от природата с разума и усилията си. Това е излизането от аграрната култура, търсеща простора на откритото поле, и прибирането, отделянето на търговско-занаятчийската и индустриална дейност в по-малки пространства, които имат нужда да бъдат защитени, отделени с граници от по-голямото, необятното.

Всичко това по-нататък трябва да бъде по подходящ начин администрирано, опазвано и развивано, за да може да се превръща във все по-мащабен културен проект, както е и ставало във вековете. Феноменът „град“ е заживял свой собствен живот със свои собствени ритми и се е свързал неотделимо с живота на своите граждани в съюз, който е в голяма степен необратим. Градът е сложна и многопластова среда. В него се наслагват редица отношения – исторически, социални, властови, културни и др.

Човек винаги се опитва да осмисли творчески своята среда и създаденото и създавано от него през вековете. Ето защо градът се е превърнал в обект, интересен за творците. Да, те се интересуват от човека, но човекът е неотменимо свързан със своята среда, която влияе върху живота му.

В множество литературни творби градът е осмислян като повод за гордост, градеж, признак на развитие. В творбите за следосвобожденското развитие на България устройването на столицата като специален представителен за държавата град е пресъздадено от писатели като Вазов с чувство на задоволство от това ново, красиво, модерно, благоустроено битие (Вазов, Кардашев на лов). Градът е мяра, доказателство за развитост, гаранция на надеждата за напредък, създаденото от човека отразява своя създател.

Сред литературните герои – обитатели на града, виждаме търговци, занаятчии, индустриалци, администратори, адвокати, военни, слуги, чираци, вестникопродавци, ваксаджии, съдържатели на кафенета, локали, разсилни в институции – пъстър, многообразен свят. Това са все хора, излезли от аграрното, решили да правят друг тип култура. Градът е свидетелство за интересите и стремежите на този тип човек. В селото хората са събрани от интерес, насочен към полето, към овладяването на повече земя. Селският човек живее с поглед навън, а градският човек – с поглед навътре, зад градските стени. Селото няма граници, човек се вписва в природата. Градският човек отделя пространството – огражда го и организира там живота си. Това дава различни рефлексии. Той се подчинява на по-сложен ред, който може да ограничи волята му, но се съгласява с това заради ползите от този ред.

Творбите ни дават широка палитра от нюанси за осмисляне на града. Няма еднозначност, вдъхновението е в многозначността. Градът често е представян като мястото, където героят отива, търсейки спасение от глад, несигурност, от изчерпаното „друго“ пространство. Може да бяга от бирници, съдии, демонизирани представители на властта. Не се знае доколко търсещият ще намери сигурност и дали няма да попадне на нови беди, но изначалната идея е, че градът дава защита. Може би и нещо повече: за идващия от село човек – свобода от строгите патриархални нрави, за мечтателя, реализация на мечтата. Има още

Копаене на лехи

Между чан на коза и звъна на дъжда 
тишината цъфти и хвърка, 
като всичко, което го няма в града… 
Прелетя щъркел. 

И лети, и лети. Сред зелената шир 
плува старият орех самотен – 
на небесното ято водач и пастир, 
влюбен в живота. 

Той лети и лети, аз копая лехи, 
две дървета стоят търпеливо, 
върху мен разпрострели корони-стрехи – 
круша и слива. 

Със напукана плът, като пръст, като пръст, 
моето градско сърце докосват – 
просто круша и слива, средни на ръст, 
а жреци омагьосани. 

Стадо облаци бели, тишина, тишина, 
буци пръст сред морето зелено.
И е пладне, но зрее малка бяла луна 
точно над мене.

Диана Владимирова (Диана Янкулова)

6.04.22