Очите ми

Подредено с любов

* * *

Човешките лъжи са просто дрехи,
облечени от страх върху душата…
Коя е публиката на успеха,
и на провалите коя е самотата?

Коя е публиката на покоя,
на въздуха във мен, когато дишам…
Защо съм нечия, защо съм твоя,
защо те търся, стих като напиша?

Небетата, с прозрачната си плът,
са стиховете, най-охотно четени,
и аз ги чувам, дъжд като шептят,
под съпровода на цигулките в сърцето ми…

И в този ритъм ни една лъжа
не може да се залепи по мене.
Ефирна като дъх, аз не тъжа,
подхранена с любов и съвършена.

Диана Павлова

Advertisements

Като миг неотминал

За кого съм била просто хубава бяла картина,
която с любов е видял и после отминал,
за кого съм била нежно пролетно цвете,
което е подържал, или само погалил с ръцете си…

За кого съм единствена, синеока, насъщна,
като земните сокове, като слънце и дъжд…

И няма значение кой е целувал тялото ми,
кой е целувал душата ми…
Има значение в кого съм останала цялата,
като дъх, като нощ, като вятър…

А и той в моя сън все така преминава,
като облата пълна луна, като топла жарава,
като стих от небесното синьо, с ръка ненаписан,
като миг неотминал,
по белия лист…

Диана Павлова

* * *

По тѣб ще пиша дъждостишия
ефимѣрни като лѣтѣн дъжд,
слѣд мен ще е затишие
и послѣ ще си ида чужд!

По всяка капка ще проводя
вълшѣбни думи, мълчалив сонѣт,
от страховѣте нежно да разголят,
уханиѣ да разцъфти навред!

При тѣб ще идват в тишина
и ще заприличаш на сияниѣ,
щом с тях се слѣеш в мига
живот ще бъдѣш в едно диханиѣ!

В любовното уханиѣ на стиховѣ,
цялата докрай ще те открия,
ще бъдѣ тихо, ще бъде тихо…
когато се докоснѣм ниѣ!

В този миг и с твойта длан
ще се поглѣдна в оглѣдало,
сред пълнотата ще остана
капка, в мълчината спряла!

Диана Павлова
Красимиръ Ортакчиѣвъ

* * *

Рисункитѣ ти в топли цвѣтовѣ
не са върху платно, а в душата,
и аз се втурвам в тези свѣтовѣ
и мога да усѣтя аромата им.

Като вятър в пролѣтна дъбрава
косите ми дъхът ти разпилява,
цѣлувката ти, огнѣна и нѣжна,
усмивки по лицѣто ми подрежда.

И боса, като някое дѣтѣ,
разхожда се из живите картини,
душата ми, прегърната от тѣб,
слънце и простор е в нѣбѣсата сини…

Изписвам те бѣзкрайна и красива,
рисувам те в дъга, докоснала нѣбѣ,
с усмивка на дѣтѣ щастливо,
което нѣ щѣ да порастѣ!

Потапям чѣтката си във душата,
в очитѣ твои виждам свѣтовѣ,
къдѣто с тѣб рисуваме позната
любов най-чиста, като на дѣтѣ!

Моята палитра в тѣбе разпилявам
и двамата рисувамѣ с ръцѣ
душата твоя, тихо ѝ припявам:
– Любов бъди във всички цвѣтовѣ!

Диана Павлова
Красимиръ Ортакчиѣвъ

* * *

Художнико, в картини ти ме лѣеш,
под четката ти аз отново дишам
и караш ме по дѣтски да се смѣя,
да се обичам, да мѣчтая… Да се пиша!

Художнико, разбрах че ти във мѣн
рисуваш с нѣжна четка тишината,
и взимаш цвѣтовѣ от моя дѣн
да видя мълчината на душата!

Показваш страховѣте на ума,
докосваш ги, рисуваш ги във бяло,
и тихо ми разказваш със това,
че времѣто го няма, то е спряло!

В щрихи нежни свѣтлина рисуваш,
листа просто пълниш със любов,
дишаш ме и просто същѣствувам
бѣзпричинно в миг, и послѣ в нов!

Усѣщам целостта си в цвѣтовѣте ти,
тъй нѣжно нарисувани в душата ми,
прегръщаш ме открита във ръцѣте си
и тичам в свободата на полята ми!

Диана Павлова
Красимиръ Ортакчиѣвъ

12077162_10207881245655490_397905959_n

* * *

Ти можеш да си тръгнеш,
а аз съм беззащитна –
ще мога и да плача и да викам,
със мислите сърцето си пробола…
Но няма предварително
да се обгърна в щитове
и докато си тука
ще съм гола.

Боли ме мисълта,
че някой ще си тръгне,
а аз самата много често тръгвам –
това е моят щит към копията вътре,
след векове признания изтръгвани.

Сега признавам броните,
сега прегръщам мислите,
ръцете зад гърба си съм кръстосала,
и голата си гръд
притискам в теб, единствено
със уязвимостта, която нося.

Да я запазя даже от ръцете си
във миг на болка да не я затиснат…

Диана Павлова

* * *

Във центъра на малкото ми тяло
сърцето слуша пулса как танцува,
със твоето в прегръдка съм се сляла,
и как целуваш, Боже, как целуваш!

И само с мисълта за тебе даже
душата ми се втурва и излита
към танца на божествени екстази,
към парещата ласка на звездите.

И в твоите дълбини е много тихо,
любовната река без звук ме носи,
и всяка част от тялото ми стих е,
и как докосваш, само как докосваш!

Потапям се във теб с любов безмерна,
под напора на силните ти пръсти
вълните ми, бушували до вчера,
разпадат се на топли бели пръски,

косите ми, завързани отдавна,
сега сами се спускат екстатични,
ти ме обгръщаш бавно, много бавно,
и как обичаш, Боже, как обичаш…

Диана Павлова

* * *

Дойде и ме прегърна, а аз мислех,
че ние сме отделни във прегръдката,
че ти си ти, и аз съм аз, единствени,
две странстващи вселени, доближени,
привлекли се от силата си вътре…

Но ти дойде, ти – целият любов,
а любовта не беше разделена,
не бяхме две вселени доближени –
една единствена, от теб и мен…

Така стояхме там и ти ми каза,
че сме едно и също в две тела,
че тялото е само нещо малко
в сравнение с великата душа…

Дойде и ме прегърна, и тогава
живот нахлу из хладните пространства,
вселените престанаха да странстват,
престанаха да бъдат и вселени,
от единение и любов взривени…

Диана Павлова

* * *

Бях родена прекрасна,
достойна за обич,
но не знаех това,
а после пораснах.
И започнах да вярвам,
че е нужна причина
да бъда обичана –
че е нужно да бъда
красива и нежна,
грациозна, изящна,
безмерно хубава,
и че може да бъде обичано
само нещо прекрасно…

И все се опитвах
да се видя такава –
да се видя красива,
но все нещо не стигаше,
за да бъда достойна в очите си
да бъда обичана…

И със него сега
пак си мисля дали съм красива,
и тревожно се вглеждам
във своето тяло,
във своята хубост
и в своята нежност…
И за всичко, което обличам,
се питам дали ми отива,
но започвам да виждам,
че може би той
не ме иска красива,
отвънка красива…
И че може би той
вижда други вселени,
гледайки мене…
И, когато съм с него,
се чувствам
невъзможно красиво момиче,
само защото
той ме обича…

Диана Павлова

Любов рисуваш

Ти пак си сложил слънцѣ във нѣбето,
и пак искри душата ми щастлива,
градът във поглѣда ми свѣти,
любов, любов от мѣн прелива…

И със дъгата пак рисувам
пеперуди цвѣтни в небесата,
любовта ти нѣжна аз цѣлувам
пролѣт да ти е в душата!

Под пръстите ти литва всѣки страх,
Къдѣто ме докоснѣш, стих разцъфва
И в слѣдващ миг не съм която бях
Душата ми е цвѣте – цвѣте дъхаво…

Ухаеща си вѣче на любов,
навред разпръсквам аромата,
свѣтът да бъдѣ цвѣтен, нов,
да разцъфтят със нея и сърцата.

– И ето, слънцѣ пак си нарисувал…
– Гравирам го дълбоко във душата ти!
– Светлината в мѣне пак танцува…
– Любов да бъдѣш и на зѣмята ни!

Диана Павлова
Красимиръ Ортакчиѣвъ

1