Очите ми

Подредено с любов

* * *

Рисункитѣ ти в топли цвѣтовѣ
не са върху платно, а в душата,
и аз се втурвам в тези свѣтовѣ
и мога да усѣтя аромата им.

Като вятър в пролѣтна дъбрава
косите ми дъхът ти разпилява,
цѣлувката ти, огнѣна и нѣжна,
усмивки по лицѣто ми подрежда.

И боса, като някое дѣтѣ,
разхожда се из живите картини,
душата ми, прегърната от тѣб,
слънце и простор е в нѣбѣсата сини…

Изписвам те бѣзкрайна и красива,
рисувам те в дъга, докоснала нѣбѣ,
с усмивка на дѣтѣ щастливо,
което нѣ щѣ да порастѣ!

Потапям чѣтката си във душата,
в очитѣ твои виждам свѣтовѣ,
къдѣто с тѣб рисуваме позната
любов най-чиста, като на дѣтѣ!

Моята палитра в тѣбе разпилявам
и двамата рисувамѣ с ръцѣ
душата твоя, тихо ѝ припявам:
– Любов бъди във всички цвѣтовѣ!

Диана Павлова
Красимиръ Ортакчиѣвъ

* * *

Художнико, в картини ти ме лѣеш,
под четката ти аз отново дишам
и караш ме по дѣтски да се смѣя,
да се обичам, да мѣчтая… Да се пиша!

Художнико, разбрах че ти във мѣн
рисуваш с нѣжна четка тишината,
и взимаш цвѣтовѣ от моя дѣн
да видя мълчината на душата!

Показваш страховѣте на ума,
докосваш ги, рисуваш ги във бяло,
и тихо ми разказваш със това,
че времѣто го няма, то е спряло!

В щрихи нежни свѣтлина рисуваш,
листа просто пълниш със любов,
дишаш ме и просто същѣствувам
бѣзпричинно в миг, и послѣ в нов!

Усѣщам целостта си в цвѣтовѣте ти,
тъй нѣжно нарисувани в душата ми,
прегръщаш ме открита във ръцѣте си
и тичам в свободата на полята ми!

Диана Павлова
Красимиръ Ортакчиѣвъ

12077162_10207881245655490_397905959_n

* * *

Ти можеш да си тръгнеш,
а аз съм беззащитна –
ще мога и да плача и да викам,
със мислите сърцето си пробола…
Но няма предварително
да се обгърна в щитове
и докато си тука
ще съм гола.

Боли ме мисълта,
че някой ще си тръгне,
а аз самата много често тръгвам –
това е моят щит към копията вътре,
след векове признания изтръгвани.

Сега признавам броните,
сега прегръщам мислите,
ръцете зад гърба си съм кръстосала,
и голата си гръд
притискам в теб, единствено
със уязвимостта, която нося.

Да я запазя даже от ръцете си
във миг на болка да не я затиснат…

Диана Павлова

* * *

Във центъра на малкото ми тяло
сърцето слуша пулса как танцува,
със твоето в прегръдка съм се сляла,
и как целуваш, Боже, как целуваш!

И само с мисълта за тебе даже
душата ми се втурва и излита
към танца на божествени екстази,
към парещата ласка на звездите.

И в твоите дълбини е много тихо,
любовната река без звук ме носи,
и всяка част от тялото ми стих е,
и как докосваш, само как докосваш!

Потапям се във теб с любов безмерна,
под напора на силните ти пръсти
вълните ми, бушували до вчера,
разпадат се на топли бели пръски,

косите ми, завързани отдавна,
сега сами се спускат екстатични,
ти ме обгръщаш бавно, много бавно,
и как обичаш, Боже, как обичаш…

Диана Павлова

* * *

Дойде и ме прегърна, а аз мислех,
че ние сме отделни във прегръдката,
че ти си ти, и аз съм аз, единствени,
две странстващи вселени, доближени,
привлекли се от силата си вътре…

Но ти дойде, ти – целият любов,
а любовта не беше разделена,
не бяхме две вселени доближени –
една единствена, от теб и мен…

Така стояхме там и ти ми каза,
че сме едно и също в две тела,
че тялото е само нещо малко
в сравнение с великата душа…

Дойде и ме прегърна, и тогава
живот нахлу из хладните пространства,
вселените престанаха да странстват,
престанаха да бъдат и вселени,
от единение и любов взривени…

Диана Павлова

* * *

Бях родена прекрасна,
достойна за обич,
но не знаех това,
а после пораснах.
И започнах да вярвам,
че е нужна причина
да бъда обичана –
че е нужно да бъда
красива и нежна,
грациозна, изящна,
безмерно хубава,
и че може да бъде обичано
само нещо прекрасно…

И все се опитвах
да се видя такава –
да се видя красива,
но все нещо не стигаше,
за да бъда достойна в очите си
да бъда обичана…

И със него сега
пак си мисля дали съм красива,
и тревожно се вглеждам
във своето тяло,
във своята хубост
и в своята нежност…
И за всичко, което обличам,
се питам дали ми отива,
но започвам да виждам,
че може би той
не ме иска красива,
отвънка красива…
И че може би той
вижда други вселени,
гледайки мене…
И, когато съм с него,
се чувствам
невъзможно красиво момиче,
само защото
той ме обича…

Диана Павлова

Любов рисуваш

Ти пак си сложил слънцѣ във нѣбето,
и пак искри душата ми щастлива,
градът във поглѣда ми свѣти,
любов, любов от мѣн прелива…

И със дъгата пак рисувам
пеперуди цвѣтни в небесата,
любовта ти нѣжна аз цѣлувам
пролѣт да ти е в душата!

Под пръстите ти литва всѣки страх,
Къдѣто ме докоснѣш, стих разцъфва
И в слѣдващ миг не съм която бях
Душата ми е цвѣте – цвѣте дъхаво…

Ухаеща си вѣче на любов,
навред разпръсквам аромата,
свѣтът да бъдѣ цвѣтен, нов,
да разцъфтят със нея и сърцата.

– И ето, слънцѣ пак си нарисувал…
– Гравирам го дълбоко във душата ти!
– Светлината в мѣне пак танцува…
– Любов да бъдѣш и на зѣмята ни!

Диана Павлова
Красимиръ Ортакчиѣвъ

1

На Виолета Христова

Един-единствен праг – на моя страх
на моите заблуди и обиди,
на моето отчуждение и плахост,
и нежелание да го видя…
Един предел, пред който доброволно,
затворила очи, сама стоях…

От другата страна видях лицето й,
видях сърцето й и нищо повече,
и името й нежно – Виолета,
и мислите й знаех, нищо повече…
От нея почваше един безкраен свят,
отвъд пределите на страховете ми…

Зад думите „Една ампула мрак”…
Как исках в съвършенството да се влея,
погледнах я, прекрачих онзи праг
и бях прегърната от нея…

Диана Павлова

Облѣчена в душа

С какво да съм облѣчена се питах,
с какво да тръгна, за да не сгреша,
ти слънцѣ нарисува над мъглитѣ
и ми прошепна: Само по душа…

Към тѣб изпращам любовта
с ято пъстроцветни пеперуди,
усещам ги във тѣбе как летѣт
трепет и вълшѣбства да събудят.

Зѣмята не докосвам със крака,
небето слиза, за да ме обуе,
във полѣта на моята душа
аз знам, ще тѣ усетя, ще тѣ чуя.

На душата моя музиката нѣжна
разпиляна в миг от мълчина,
миг на вѣчност и бѣзбрежна
да преоткриваш своята душа!

Душата ти мѣне разпознава
и ме рисува само по душа,
във стих и музика такава,
с цвѣтни пеперудѣни крила!

Музиката тиха си ми ти
тихото душѣвно съкровѣние,
душата ми не спира да лѣти
във милиони вихровѣния!

Диана Павлова
Красимир Ортакчиѣвъ
снимка – Jessica Drossin

12096057_1219438881415355_1199093007360875108_n

Художнико

Във нощите, под ярката луна,
и в ясен ден, понесъл любовта си,
художнико, край теб е тишина,
край теб е топлина и звук прекрасен…

Отвън докосва есенният хлад,
а ти рисуваш птици сред листата
и слънце над забързания град,
и дъхави поляни във душата…

През пръстите на твоите ръце
любов тече във всичките картини,
любов, любов, и тя ще облече
помръкналия свят в небета сини…

Художнико, с вълшебния си глас
и усет, ти душата нарисува –
картина не – живот, във който аз,
открила любовта, сега танцувам…

Диана Павлова