Очите ми

Моят литературен свят

Миговете, в които не искам да съм учител

Миговете, в които не искам да съм учител… Това са миговете, в които се разбира кои са победителите и кои са… победените! (Излязоха резултатите от матурите на 7 клас.) На „победителите“ винаги им е хубаво, но онези, които оставят следа в живота, обикновено са победените, безутешните.

Аз не съм учител, подходящ за система, която сравнява и противопоставя децата, която ги класира по успех и унифицира – система, каквато нашата винаги е била. Колежката ми се възторгва с шампионски хъс от високите резултати на децата ни, но не казва нищо за „провалилите се“, безутешните и почувствалите себе си като неуспели, въпреки положените усилия. При мен идват точно те. Аз не мога да крещя от възторг и да си татуирам имената на изкаралите 100 точки на матурата, защото при мен никой не изкарва 100, но затова пък остава човечен. „Шампионите“ по оценки са всъщност онези, които не намериха сили през тази година да ми се извинят за недостойното си поведение и да се върнат, след като ги изгоних. Родителите на „шампионите“ не направиха нищо, за да им покажат как е достойно да се държиш в живота. Но родителите на „губещите“ успяха да повлияят на децата си и да им покажат какво е достойно държание.

Гордея се със смятащите себе си за „провалили се“, понеже не са изкарали 100 точки, нито дори 90. Гордея се и с един от онези, които са смятани за победители, понеже той остана човечен докрая, въпреки желанието си за успех и постигането на успеха. И не искам повече да бъда учител. Достатъчно бях. Тази година ми стигна за 10. И дори да се наложи да остана такава, нещо в мен вече е пречупено завинаги и не приемам учителската професия за много достойна и свята. Тя просто не е такава, както и повечето неща наоколо. Изроди се от амбиции, от съревнования, от незрелост на хората, които наричат себе си „учители“, а и „родители“.

Дали съм била наивна да вярвам, че може да е по друг начин? Ами, аз „експериментирах“ със своите деца. Оставих ги да не бъдат отличници, да не влязат в най-добрите гимназии или университети, но държах да бъдат добри хора. И сега всичко е наред с тях, успешни са и двамата. Не се налага да прегазват никого, за да се себедокажат. Думи и изрази като „мачкай, шампионе“, „машини“ и др. са ми чужди.

Сложила съм снимка на две деца, които по време на Ковид-кризата идваха и сядаха под прозореца ми, защото не знаеха къде другаде да отидат. Това ще ми остане един от най-хубавите спомени като учител.

„От тъмнината ме спаси само любовта на тези, на които дарих любов.“ Херман Хесе – Благодаря на Краси Василева за синхронността и взаимното уважение, което изпитваме една към друга.

Въже между звездите

Потича времето от прежда бяла 
на тънка нишка, 
в небето млечносин цвят е разляла 
добра въздишка. 

Ливадите напролет са зелени 
под сенчест бук, 
ти, звезден пътнико, си уморен и 
присядаш тук. 

И бавно се обвързваш с красотата 
до стон и вик, 
а в нощ незнайна есенният вятър 
те грабва в миг... 

Сред тишината на нощта брезите 
как бели спят, 
опънато въже между звездите 
е твоят път.

Диана Владимирова

18.06.2022 

Преди сенокос

Преди сенокос не умирай, стопанино, 
никога вече, 
как звънко подрънкват пак козите чанове 
и слънце напече, 

два щъркела заедно с махове бели 
как близко прелитат, 
виж, ягоди две сред лехите узрели са 
и пеят щурците... 

През юни те чакат треви недокоснати, 
защо отлетя ти? 
Блестят пеперуди в градините, росните, 
танцуват с душата ти... 

Диана Владимирова

18.06.2022 

Миг – люлка за славеи

Аз плевях. Пеперуда повея – 
бяла-седефена, сред листата, 
усетих за миг как безпаметно лее 
аромат на бъз вятърът. 

Как безпаметно славеи диви 
пърполят из градините летни, 
колко пъти и юни, и май си отиват 
без един ред... 

Аз плевях. Из градините плодоносни 
мигът пътуваше към някоя есен, 
слънчев лъч се опитваше да ме докосне 
през ябълкова завеса. 

Сякаш иска мига да догони, 
пеперуда отново повея, 
славей кацна на клонче арония 
да се люлее...

Диана Владимирова

4.06.2022 
Раненци

Любим кът

Любим зелен прохладен сенчест кът, 
обгърнат стих на ябълка в листата, 
там бай Драган, извел козите да пасат, 
се сливаше задълго с тишината. 

Звънчетата на любопитните кози 
звънтяха и звънтяха, и звънтяха, 
от бездните на старостта му няколко сълзи 
завинаги като смола блестяха. 

Това видели, бъзовите храсти в миг 
изпратиха с ветреца аромати 
и кукувичката с далечен и натрапчив вик 
зеленото безвремие разклати. 

Но славеи – певци, царе на векове, 
подеха мъдростта му бяла от сълзите 
и с топлите им и неземно нежни гласове 
израснаха в полето маргарити...

Диана Владимирова

4.06.2022 
Раненци

Лято

Ветрец погали утринта, 
докосна всяка птича стряха
и слънце ведро запламтя, 
латинки разцъфтяха. 

Разля се синьото небе 
със облаците – бяла пяна, 
излитна птичето и бе 
плувец през океана, 

през нежносиния ефир, 
зеленотучните морави, 
където на един баир 
пасяха стадо крави. 

Със вчерашния майски дъжд 
природата сълзи похарчи, 
изгря пак слънце и надлъж 
лети пух от глухарче. 

И моята душа лети, 
цъфти из необята, 
като дантелен пух блести 
зелено нежно лято.

Диана Владимирова

29.05.2022 
Раненци

На ябълковата морава

Прехвръква славейче в тревата, 
дъждец роси, 
край моя мил блести росата, 
а той коси. 

Кажете тихи нощи звездни, 
кажи луна, 
как всяка земна болка чезне 
в зеленина. 

Отглежда славей нежна песен 
в уханен кът, 
живот зачева всяка есен 
във своята гръд. 

Сред ябълковата морава 
мъхът блести, 
край моя мил прехвръква славей, 
лети, лети...

Диана Владимирова

28.05.2022 
Раненци 

Безпътни светове

Пак слушам как вали, 
улуците шуртят, 
ухаят куп треви 
в зелената си плът 

и славейче трепти 
сред ситните листа. 
Защо ми е да знам 
посоките в света, 

щом гледам в тишина 
поляните надлъж – 
как леят светлина 
небетата пред дъжд 

и щъркел как бразди 
небесната леха... 
Проблясват куп звезди 
на капки по мъха, 

белеят цветове, 
дъхти земята-храм... 
Безпътни светове, 
посоки аз не знам... 

Диана Владимирова

28.05.2022 
Раненци 

Лилави мигове

Сребрее телена ограда
сред ябълкова долина 
и люлякови водопади 
цъфтят в море зеленина. 

Прелитат лодки снежнобели 
по лятносини езера, 
цветчета дюлеви се стелят 
вред като ангелски пера. 

Глухарчетата – свещи стройни, 
из цялото поле горят, 
косачи там, след пладне знойно, 
пламтящата трева косят. 

На ябълката в тишината 
самотен славей се е скрил, 
на клонче палаво листата 
погалват нежно моя мил, 

когато той от там минава 
под езерната синя вис 
и къпе нашата морава 
и дом във погледа си чист. 

Луната тъничка сребрее 
над топлия зелен безкрай, 
реката люлякова лее 
лилави мигове от май...

Диана Владимирова

21.05.2022
Раненци

Облаци

Какво ще ми кажете, облаци мои 
над ширните равни поля, 
с вълните си житото златно прибоят 
небесно-въздушен заля. 

Градчетата – пръснати там перуники, 
със крехкост лилава трептят, 
в зелената плът на гори буколики 
на туфи, на туфи цъфтят. 

И вие сте бухнали, облаци леки – 
храст рози зад жиците-плет, 
и вашата хубост сънува навеки 
в сърцето си някой поет. 

Любими мъже окосяват ливади, 
стопанки градини садят, 
цъфтете, белейте се, облаци млади, 
наблизо е вече градът, 

където сред сгради снаги ще стопите 
и без перуников безкрай 
ще могат ли в миг да ви зърнат очите 
в стъклото на някой трамвай...

Диана Владимирова

15.05.2022
Кюстендил – София