Величие

Аз слизам
по парадното си стълбище,
от висшите селения на своето Себе
към живота.

Излизам
от чертозите на размисъл, където
създавала съм нереални светове.

Отмахвам
завесите на Моето разбиране,
зад мъглата на които
отплуваха лица и отношения.

Изтръгвам
оградите на книжния си дом
и той прелива в дивата гора.

Пристъпвам
от мрака на величието си
към светлината на обикновеност,
каквато притежава
всеки там, отвъд.

Аз слизам
от кулите на безмерното страдание
към низините на приемането
и от покоите на надменните присъди
към хаоса на съпричастността.

Потапям
и лице и тяло във водите
на Битието-си-каквото-е.
Каквото-е, без моето разбиране,
каквото-е, без моето одобрение,
каквото-е, без висотите на дворците си
от тишина и бунт.
Каквото-е, без сводове от сенките
на моите основания за него.

И виждам свят, по-пълноводен
от мечтите си,
страданието му не е захлупено под стъкленици,
то се преживява.
Там има вопли, но и примирение;
непримиримостта на моите мисли
бе греховна.

Аз слязох,
съпроводена от невеличие,
невисота и непренебрежение.
Разтвориха се като сол
кристалите на моята корона.

И ето, тичам сутрин из градините
обикновена, неразпознаваема
като листо от липово дърво
и като детска глъч 
във двора на училището.

Запазих само необикновеното разказване
на своите истории
като учителка за своите деца.

Диана Владимирова

Реклама

• Posted in: Диана Янкулова поезия