Популярното изкуство
Популярното изкуство – прелъстяване на читателя и опит за хармонично единство с него или вход към феномена на душата
Диана Владимирова
Речта не може да не носи функцията на връзка между изричащия и възприемащия. И може би тази връзка е по-важна от всичко, не толкова съдържанието на посланието. Поетът, като един възвишен изричащ, чрез формата на своето изричане търси връзка. Поезията е акт, подобен на „неизпратеното писмо“ на Лакан – когато виртуално говорим с някого и му казваме нещо, което не знаем дали той наистина ще прочете, чуе, ние все пак му го казваме, защото истинският адресат на изричаното от нас не е конкретен човек, а Големият Друг, символният ред. Към него дълбините на душата ни отправят своя зов да бъдат чути.
Вероятността конкретният човек да схване напълно и дълбоко вложеното от нас в речта, в поезията, е минимална, затова ние го отправяме към „неговия еквивалент във фантазията, на когото можем изцяло да разчитаме, че ще направи разбиращ и оценяващ прочит“[1].
„Човешката комуникация се отличава с една несводима рефлексивност: всеки акт на комуникация едновременно символизира самия факт на комуникацията. Роман Якобсон нарече тази основна мистерия на чисто човешкия символичен ред „фатична комуникация“ – човешката реч никога просто не предава съобщение, тя винаги също така саморефлексивно утвърждава основния символичен пакт между комуникиращите субекти.“[2]
Всеки наш комплексен речеви акт, какъвто е например поезията, освен като реакция на външен стимул, трябва да се разглежда и като дълбоко свързан с потайното и неразбуленото дори от самите нас в нашето човешко същество. Според Лаканианската психоанализа несъзнаваното е структурирано като език[3]. По-късно Лакан предлага едно ново име за несъзнаваното – говорещото-същество[4]. Същото нещо е обозначено от австрийския антропософ Рудолф Щайнер като Пазачът на прага[5] и за разлика от всички други преди това, Щайнер разглежда понятието не само като място на нашия най-дълбинен опит, натрупан през този живот, но и като съкровищница на опита ни от всички наши прераждания (тъй като във философията на Щайнер намира място идеята, знанието за духовната ни същност като инкарнираща се в многобройни личности в различни периоди от време, т.е. за прераждането). Ето какво би казало говорещото-същество при срещата ни с него, каквато среща може да се осъществи само в духовния свят, и тези думи ни дават представа за същността на нашето несъзнавано: „До скоро ти често беше връхлитан от тежки удари на съдбата, без да знаеш защо. Те са последиците от твоите злодеяния, извършени в твоите минали прераждания. Или пък неочаквано си срещал радост и щастие в живота. Те също са последиците от твоите предишни дела. Ето, в своя характер ти откриваш и добри страни, и отвратителни белези.
Ти сам си ги създал чрез твоите предишни изживявания и мисли. Само че досега ти нямаше никаква представа за всичко това; ти виждаше видимите действия, но не и кармичните сили. А те, кармичните сили, обхващаха всичките ти минали дела, както и най-скритите ти мисли и чувства. И тъкмо те предопределяха твоя сегашен живот. Сега обаче пред теб ще се открият всички добри и всички лоши страни от твоите минали прераждания. Досега те бяха скрити в твоята собствена същност, но ти не можеше да ги видиш, както не можеш да видиш и своя мозък. А ето, че от този момент, те се отделят от теб и напускат твоята личност. Сега те приемат самостоятелен облик и ти можеш да го виждаш, както виждаш камъните и растенията във външния свят. И ето – самият аз съм това Същество, което си изгради тяло чрез твоите благородни постъпки и чрез твоите злодеяния. Моят ужасяващ образ е извлечен от равносметката на твоя собствен живот. Досега ти ме носеше в себе си, без да ме виждаш, и това беше благородно за теб. Защото твоята съдба, с присъщата й мъдрост, можеше да заличава и без твое знание отвратителни белези в моя образ.“[6]
И ако поезията като речеви акт идва от това комплексно пространство, а добрата поезия несъмнено идва от там, то нейното разчитане ни казва много за човека и неговия свят, както и за съвкупността от всички човешки светове въобще.
Този доклад има за цел да разгледа темата за популярната поезия и да установи дали нейната същност е прелъстяване на читателя и опит за хармонично единство с него, или вход към тайнствата, феномена на душата, или пък (както ще докажа, че е) единство от двете. Избрах да направя изследването през стихотворението на Ивайло Терзийски „Тишина с вкус на устни“.
ТИШИНА С ВКУС НА УСТНИ
“Смисълът на живота има вкус на устни”
Ромен Гари
Отглеждам тишината с вкус на устни,
в която уж те има. А те няма.
Щастлива ли си? В улиците пусти
дъждът размива вярност и измама.
Преди да зная кой съм и защо съм,
на есента енигмата се стапя:
ревнив е мракът, гузно доизносва
чертите ти, забравената шапка.
Ще влязат, трескави и непознати,
на моята тъга във асансьора –
дългът, добрата воля и мечтата,
и всеки лесен избор ще оспорят;
Навярно ще се отрека от всичко
и себе си, накрая, ще напусна.
Разпадне ли се чувството на срички,
остава тишината с вкус на устни…
“Смисълът на живота има вкус на устни”, съзнателно или не, фразата на Ромен Гари предзадава една формула, която ще бъде следвана в цялата творба – формулата на празното означаващо. „Смисълът има вкус“, нещо идеално и абстрактно – смисълът на живота – е представено като материално, осезаемо – вкус. „Смисълът на живота има вкус“ – т.е. е вкус. Но същевременно това не е така, с едно абстрактно понятие не бихме могли да бележим сетивни неща като вкус на нещо. Тогава кое е – едното, или другото? Или, както е според фразата – то е и двете едновременно. Заплита се сложен възел от противоречия, не превръща ли това фразата в магическото „празно означаващо“, свободно да бъде запълнено от всеки със свой смисъл…
Една от магиите на живота, а и на икономиката е възможността да създаваме нещо с остатък. Не просто завършен продукт, а такъв, който да се превръща в инструмент за по-нататъшно създаване. В случая на читателя е предоставена възможност да до-сътвори, като изпълни празното пространство на значението със свой смисъл. Така, по думите на Луи Алтюсер, хората могат да сънуват заедно общите си сънища[7], а вероятно най-прекрасният сън е този, в който човекът, с цялото свое несъвършенство и ограничения, е творец. Читателят е хванат за ръка, поведен към тази сладка измама (измама, тъй като видяхме, че празното означаващо всъщност е една илюзия, извъртане и пробив в символния ред) и поканен да я следва до края на пътя, до самия финал на стихотворението на Ивайло Терзийски. При него „с вкус на устни“ е тишината, заплетена освен в собствените си, и в още едно противоречие – „в която уж те има. А те няма“ – осезаемият обект, жената, е отличен със свое присъствие или липса в абстрактния – тишината.
„Дъждът размива вярност и измама“. Един също така осезаем феномен – дъждът – влиза в досег и повлиява абстрактните „вярност“ и „измама“. В допълнение на първото противоречие, две понятия, поставени в опозиция едно на друго, се смесват в единство под непреклонността на дъжда. И това се случва непосредствено след въпроса „Щастлива ли си?“, противопоставен на пустотата на улиците. Противоречие след противоречие сякаш откънтяват като ехо на първото, за да не спира веригата от не просто контрасти, опозиции, а истински несъвместими същности.
„На есента енигмата се стапя“ – комбинацията от „есен“ и „енигма“ изразява същите отношения между материално и абстрактно, както и „дъждът размива вярност и измама“. В тези два случая обаче формулата е обърната – първо е осезателното, материалното – дъждът, есента. Това обръщане не е от значение при конструирането на предзададеното, остават противоречивите отношения на взаимно включване и изключване, на „е“ и „не е“.
„Ревнив е мракът, гузно доизносва / чертите ти, забравената шапка“. Мракът е нещо, което притежава способността да ревнува и гузно да доизносва нейните – на героинята – черти, както и шапката й. Тук формулата е усложнена до невъзможност от натрупването на още и още смислови противоречия.
„На моята тъга във асансьора“ – тъгата има асансьор – и този израз твърде успешно възпроизвежда модела на първоначално зададената формула – „Смисълът на живота има вкус на устни“; тъгата има асансьор, в който влизат, „трескави и непознати“, „дългът, добрата воля и мечтата“. Тук материалният израз на сетивното е още по-абсурден – функцията на асансьора и самият асансьор имат свое твърде устойчиво присъствие в човешките представи – на движеща се нагоре-надолу кабинка в сграда. А тъгата е неизмеримо в пространството понятие. Тъгата има свой асансьор – така ли е, или не е така? Тук думите говорят, че е, а човешките понятия, че не може да е, и всичко отново се оплита в онзи сложен възел на разбиране и неразбиране, в центъра на който стои празното пространство, канещо да бъде запълнено с някакъв смисъл.
Тази невероятна верига на натрупване на празни означаващи се оказва не просто линейна, синтагматична, сбор от сходно композирани елементи, не, ако беше така, тя щеше да е на ръба на разпада. Нейните елементи са обединени от един феномен на човешката психика, от един разрив – този между „искам“ и „трябва“. Защото „дългът, добрата воля и мечтата“, т.е. нашето „трябва“, „ще оспорят“ „всеки лесен избор“, т.е. нашето „искам“. Защо и мечтата е включена към категорията „трябва“ – защото щом е бленувана от нас, създавана от нас, отглеждана грижливо в дълбините ни, тя не е просто „искам“, тя е програма, предписание за „трябва“ да се случи. Фактът, че един разрив играе роля на обединител, удържащ от разпад почти безкрайна верига от противоречия, е също така феноменален и също създава едно гигантско празно означаващо.
„Навярно ще се отрека от всичко /и себе си, накрая, ще напусна.“ – ето че веригата не е приключила, да напуснеш себе си изглежда отвъд възможното. Кой казва „и себе си, накрая, ще напусна“ – субектът на изказването, или субектът на изказа? Според Бенвенист „аз“ означава освен „аз“, и този, който казва „аз“[8]. Първият „аз“ е субектът на изказването, всяко изказване носи в себе си такава субектност, тя просто е вградена в човешкия език. Затова всяка фраза има свой „аз“, специфичен, винаги различен. Но в езика има и друга форма на субективност, която не се свежда до „аз“ и остава стабилна, а не нова всеки път, и това е „себе си“, субектът на изказа.[9] Маркираното със „себе си“ е невъзможно да бъде напуснато, тъй като то е самата същност на субекта – онзи, който напуска, а не напусканото. Този втори езиков субект, езиков феномен, е непроизносим, той изпъква само в редки моменти, както тук, в „себе си“. Но всяко изказване произвежда и един такъв субект на изказа, който остава стабилен и тъкмо затова разбираме подобни фрази.
Според Лакан субектът на изказа е субектът на несъзнаваното, той се ражда в езика, свързан е с желанията, съставен е от желанията, но не мога да го формулирам, ако не кажа „искам“.
Цялото стихотворение безгласно крещи от дълбините си „Искам!“, но изрича – „ще направя каквото трябва“, и само от първите два стиха на последната строфа наднича бездната на реалността, там зее дълбока пукнатина, лирическият говорител се е обърнал към себе си да търси смисъла навътре, започнал е да се пита „Кой съм аз?“, разцепил се е на „аз“ и на „себе си“. Да си спомним казаното от Щайнер за срещата с Пазача на прага – нашето несъзнавано, бездната в нас, реалността: „Досега те [най-скритите ти мисли и чувства] бяха скрити в твоята собствена същност, но ти не можеше да ги видиш, както не можеш да видиш и своя мозък. А ето, че от този момент, те се отделят от теб и напускат твоята личност. Сега те приемат самостоятелен облик и ти можеш да го виждаш“.
Как се е случило всичко това? Много просто – разказана е най-старата история на човека, историята „аз и ти“, историята на страстта. Ние сме се разпознали един в друг и сме създали за кратко хармонично единство по между си. Но с времето са започнали да изпъкват черти във всеки от нас, несъвместими с единството ни. Тогава всеки от нас е започнал да разцепва себе си между „себе си за себе си“ и „себе си за другия“. Сега всеки трябва първо да възвърне своето единство, за да можем да продължим заедно. Всеки трябва да се обърне навътре и да намери отговор на въпроса „Кой съм аз?“. В такъв точно момент заварваме лирическия говорител – преди да влезе в отношенията на страст, той не е знаел кое и защо е: „преди да зная кой съм и защо съм“; сега обаче в него е настъпил вътрешен разрив, който го тласка към следващия елемент от семиотиката на страстта – ако искам да остана с другия или поне да запазя своята цялост отделно от него, аз трябва да се обърна към себе си.
Но щом се обърнем към себе си, ние отново се разцепваме между „аз“ и „себе си“, субекта на изказването и субекта на изказа, и езикът ни се изпълва с несигурности, колебания, това е най-дълбоката точка на страстта, изразена в стихотворението по гениален начин – „разпадне ли се чувството на срички“… Отново чрез празно означаващо – на срички може да се разпадне само нещо словесно – думата, а чувството не е дума, или може би е, след като нашата бездна, несъзнаваното, изворът на чувствата ни, е структурирана така, както нашия език (вж. определението на Лакан в началото).
Историята на страстта в стихотворението не спира дотук, в последния стих тя има свое продължение: търсейки се, аз трябва да реша кое от всички „себе си“ е истината за мен; направя ли го, несигурността стихва и аз отново съм аз, знам кой съм. И това „кой“ не е само описание, то е предписание, процедура как да се държим – след като съм такъв, трябва да се държа така. След като се е задействала тази процедура, аз съм се променил и въображаемото единство може да бъде възстановено. Но героят по-скоро решава да го възстанови със себе си, не с другия; той прави избор, в който „остава тишината с вкус на устни“.
Единството между двама души винаги е въображаемо, но тук още повече. Стихотворението започва с подсказващото фантазма „отглеждам“, създавам сам „тишината с вкус на устни“ и точно тя остава след разпада на чувството и езика накрая – отгледаната, предзадала на всичко илюзорно значение тишина. Първото и последно мета-празно означаващо, въображаемото хармонично единство, устните, които предполагат сливане и отдаване, близост, интимност, и тишината, асоциираща празнота и спомен.
В стихотворението е изразено преживяването на любовта след осъзнаването на нейната несъстоятелност – нещо, което във въображението на героя е съществувало, сега се разпада, отношения, които са били, сега ги няма или просто не могат да продължават повече така. Една териториализация е изгубила напълно своите функции, пространството, белязано с маркерите на любовта, вече е нефункционално, героят, прекъсвайки отношенията си с обекта, е детериториализирал огромна част от средата си на живот и интензивно преживява последствията от своя акт. Преживяването започва с „отглеждам тишината с вкус на устни“ и завършва с „остава тишината с вкус на устни“, но какво лежи между двете? Промяна няма, последствия няма, в края отново е същата тишина, и все пак нещо се е случило и то е силното и разтърсващо докосване до себе си, оттласкването към следващия, последен, елемент от семиотиката на страстта – линията на полета, линията на бягството, извоюваната точка на СВОБОДА.
Заради многото втвърдени гледни точки към нея, оказва се, че именно в саморазпадащите се конструкции съществува реалността. Втвърдени, защото са форми на защита от нея. Защото тя, изглежда, лежейки там, под повърхността, има силата да бъде истина и затова е ад и бездна. Винаги е бездна истината без красотата. Облечена в красота, тя става разбираема, а разберем ли я, тя вече е интегрирана в символния ред, въпреки че винаги има някакъв остатък, нещо, което се изплъзва. За да добие красота, реалното се облича в словото на символния ред. Освен тишината с вкус на устни, тук диша и нещо друго – наслаждението от себеизразяването. Говорещото-същество (по израза на късния Лакан) си е създало „стълбичка на красотата“ – последната защита пред реалното[10]. Една своеобразна сублимация – определението на „сублимация“ в психоанализата е точно такова – издигане на либидото и трансформирането му в „социално полезни“ постижения, основно изкуство[11]. Самото изкуство много често е такава линия на полет, точка на свобода, извоювана във всекидневието, независимо какви режими на „трябва“ съществуват.
Самото изкуство, като акт на комуникация, подчинявайки се на всички „закони“ на психичното, би могло да бъде за нас врата към феномена на душата. Самата талантливо създадена поезия флиртува, съблазнява и се държи като партньор, с когото за кратко се субективираме и навлизаме в семиотиката на страстта, а както разбрахме, тя не е нищо друго освен път към себе си.
***
За да съм напълно коректна, тук трябва да поставя и коментара на моя преподавател към работата ми, изложена по-горе. Ето неговата рецензия:
„Благодаря за курсовата работа. Няколко коментара: 1. Понятията на Лакан са се вписали много добре. 2. Мисля, че понятието ‘пазителят на прага’ на Щайнер е не толкова същото, колкото със сходна функция. Значението на понятията зависи от констелациите от понятия, проблеми и обекти, в които са включени. Затова различни констелации придават различно значение на понятия, които на пръв поглед са същите. В случая с Щайнер разликата, струва ми се, се държи преди всичко на това, че неосъзнатото отвъд прага е по-скоро знание, натрупано в душата, но то не е несъзнавано в психоаналитичния смисъл (последното е по-скоро съставено от неща, които не искаме да знаем или дори трябва да не знаем, за да оставаме себе си). 3. Хубаво стихотворение. 4, Анализът на противоречивото единство между смисъл и вкус се е получил много добре. Все пак защо „смисълът има вкус на устни“ е празно означаващо, а не метафора (празното означаващо отпраща към невъзможно означаемо, докато фразата тук изглежда по-скоро твърде богата, отколкото бедна на смисъл, както показвате и Вие. Може би става въпрос за празно означаващо, тъкмо защото стихотворението е изградено от съвместяване на несъвместимости? 5. Все пак се питам дали забранената шапка тук също не е празно означаващо: това, което е останало от нея в отсъствието й, но същевременно един твърде материален остатък, за да може да функционира като метафора. 6. Много хубава интерпретация на разрива между искам и трябва. 7. Както и на функцията на субекта на изказа и на страстта. 8. „Разпадне ли се чувството на срички“ несъмнено е великолепна фраза. Тя би могла да бъде интерпретирана също и като израз на чувство, което не може да бъде вписано в символния ред и тъкмо поради това, в особения смисъл на Лакан, е реално. Впрочем тази фраза също е по-скоро празно означаващо, отколкото метафора. 9. Съгласен съм, че „отглеждам“ може да бъде мислено като фантазия. 10. Въображаемото единство между двама не може да бъде означено като такова, но то все пак може да бъде представено като фантазия. Съгласен съм, че тази фантазия включва празно означаващо. Но защо мета-празно? Защото то изглежда някак по-дълбоко от останалите, коренът, от който израства семиотиката на страстта в стихотворението? 11. Наистина, в стихотворението любовта е линия на полет. Но сублимацията все пак предполага ретериториализация, вписване на сублимираното желание в реда на изкуството. Тя би се превърнала в линия на полет, само ако този ред е някак разколебан, например ако творецът се влюби в творението си. 12. Много добре стандартизирано цитиране. Като цяло, чудесна курсова работа, която прочетох с удоволствие. Тя, разбира се, получава отлична оценка.
Хубав ден,
Тодор“
Използвана литература:
Жижек, С., Как да четем Лакан?, Център за психосоциална подкрепа, С. 2014
Милер, Ж.А., Несъзнаваното и говорещото тяло, [последно посетен на 20.02.23]
Христов., Т., Цикъл лекции от семинар „Въведение в изследванията на българската популярна култура“, СУ „Св. Климент Охридски“, 2023
Щайнер, Р. GA-10 Как се постигат познания за висшите светове, [последно посетен на 20.02.23] https://www.aobg.org/lecture.php?ln=1&id=174
[1] Жижек, С., Как да четем Лакан?, Център за психосоциална подкрепа, С. 2014, с.19
[2] Пак там, с.21
[3] Милер, Ж.А., Несъзнаваното и говорещото тяло, [последно посетен на 20.02.23]
[4] Пак там
[5] Щайнер, Р. GA-10 Как се постигат познания за висшите светове, [последно посетен на 20.02.23] https://www.aobg.org/lecture.php?ln=1&id=174
[6] Пак там
[7] Христов., Т., Цикъл лекции от семинар „Въведение в изследванията на българската популярна култура“, СУ „Св. Климент Охридски“, 2023
[8] Пак там
[9] Пак там
[10] Милер, Ж.А., Несъзнаваното и говорещото тяло, [последно посетен на 20.02.23] http://sbpl.bg/index.php?option=com_content&view=article&id=26:nesaznavanoto-i-govoreshtoto-tyalo-zhak-alen-miler&catid=35:2016-03-10-10-51-24&lang=bg&Itemid=164
[11] Уикипедия [последно посетен на 20.02.23] https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%A1%D1%83%D0%B1%D0%BB%D0%B8%D0%BC%D0%B0%D1%86%D0%B8%D1%8F_(%D0%BF%D1%81%D0%B8%D1%85%D0%BE%D0%BB%D0%BE%D0%B3%D0%B8%D1%8F)
Очите ми 