Записки върху книгата на Дельоз и Гатари „1000 плоскости“
Тя е някакви си 728 страници, а аз съм на тридесет и шеста и това е велико, защото точно на тази страница, както и на всяка друга, мога да получа прозрение, просветление, да бъда озарена, да бъда поразена, да бъда освободена (велико е, защото ми остават още много страници, много възможности). Освободена на всяка страница, свободна не в края, а още тук; свобода не на порции, а всеки миг изцяло, защото на всяка страница, във всяко изречение остава по една отворена линия за бягство, за полет, за свобода. Свободна от науката и научното, свободна от успеха и успешното, от провала, от нуждата да разбирам смисъла. Гениалният план да се създава нещо течащо, без да се търси центърът. Гениалният план просто да се тече. Да се тече. Но с теченето да се тъче, течното да тъче своята течна тъкан, проникваща навсякъде, изграждаща смисъла на всичко по начин, по който можеш не да усетиш, а да знаеш смисъла. Проблясъкът на живота под твърдостта на неговия затвор – животът в твърдостта, твърдостта като течност, като флуид.
Още за Гьоте тъканта на битието беше невидими ръце, които пълнят и изпразват ведра, тичайки с тях нагоре-надолу по невидими линии. Свободна да не търся точния цитат, който знам от неточния превод, свободна да го изкажа по вътрешното си разбиране, по прозрението и проблясъка в мен, когато съм се срещнала с него – в някакви измамно неточни думи, в някоя пукнатина между думите. Защото Гьоте е част от течащото битие, а прозряното от него – резултат на друга такава среща, на друг някой миг на прозрение, някъде вътре или вън, но прозрения, които ни свързват чрез течащата си същност, чрез същността си на безвременни и безпространствени, вечно съществуващи, но и вечно подвижни и променящи облика си потоци.
Великият Рудолф Щайнер бе вдъхновителят на моето разбиране именно с недостъпността си за повечето хора и за мен в началото, именно с трудността, усилието, които изискваше, за да бъде изобщо прочетен, а после прозрян пак чрез такива проблясъци, не чрез линейно или още по-лошо – научно, т.е. последователно и точно излагане на смисъла.
Дельоз и Гатари, представени ми първо от моя преподавател Т. Христов, разкриха една тайна – че истината съществува само в пропукванията на всичко, което мислим, че е истина. Това бе по-близко [до моето разбиране] изразяване на думите на Щайнер, че към всяко нещо има точно 12 гледни точки и ако можеш да го погледнеш едновременно от всички тях, тогава то е истина.
11.03.23
В процес на натрупване на информация съм, чета, усвоявам, не съм писала отдавна, не съм творила, защото всичко творческо се беше изчерпало по някакъв странен начин, нивото на енергията ми се беше снижило и ми се струваше, че все не успявам да вляза под повърхността на нещата. Колкото повече чета, толкова повече за четене има, но все напира да излезе и нещо творческо, някоя мисъл, някое прозрение, само че доста безсилно – като че ли му липсва енергията да бъде формулирано на нивото на езика, защото тази енергия всъщност е творческата, високата психична енергия, обединяващата, правеща от молекулярното моларно.
Дельоз и Гатари говорят сега и в това пространство съм малка и нетворческа, повече разглобена, отколкото сглобена, повече изтичаща, отколкото да съм се вляла в някаква нещосъздаваща форма. Но аз имам нужда да бъда течаща, да бъда малка, незначителна – само една труднодоловима част от цялото. Защото, когато съм така, се чувствам най-цялостна, най-щастлива, без напрежението, че трябва нещо да оформям, нещо да създам. Че трябва да съществува стабилност – понякога тя не съществува и мога просто да се опра на нищото и да потека. Хиляди, хиляди линии на бягство пронизват пространството – дори не се чувствам длъжна да ги цитирам – Дельоз и Гатари (но ето че ги цитирам!) – да ги изнеса под линия, да бъда научна и строга. Ами тяхното пространство на леене, на излъчване и връщане обратно, на течене, не е ли същото като описаното от Рудолф Щайнер – пространството на вечното тъкане на Силите, пронизващи битието, на вечния синтез и разпад, не е ли пространството, същността, описвана от Гьоте – на невидимите ръце, носещи невидими ведра нагоре-надолу, пълнещи и изливащи ги, преливащи, непрестанното сноване, тъкане на малки духчета, които всъщност са големи, защото са отвъд и вътре, и във всичко и всичко. Спойката на нещата е в техния непрекъснат разпад и в силите, които удържат този разпад на ръба, за да не се втвърди прекомерно формата. Защото втвърдените форми са затвори, които трябва да бъдат разбити. Ето, гномите са затворени в твърдата скала, в минерала, те са духовете, кодовете, удържащи твърдостта на скалите. Но всяко разтрошаване на скала, на друза, на минерал, ги освобождава от бремето, което са навлекли върху себе си, превръщайки се в нисши същества по една или друга причина в духовния свят. Това е предадено чрез ясновиждащото съзнание на Рудолф Щайнер, а Дельоз и Гатари са достигнали до него по умозаключителни пътища вероятно. При тях няма гноми, само кодове на себеорганизация, само чиста материалност, което е добре, тъй като може да убеди научното съзнание да повярва.
Вяра срещу наука. Повярвала съм на Рудолф Щайнер и е блажен онзи, който просто може да повярва, но са блажени и Дельоз и Гатари, защото са намерили скрити проходи към истината чрез науката, блажена съм и аз, защото мога да ги последвам и да изляза там, където вече съм била с Щайнер, и където вярата ми е оставила знаци, недвусмислени следи за пребиваването ми. Блажена съм, че учих смешната молекулярна биология, която далеч не беше моето, но без нея сега нямаше да разбера тях – Дельоз и Гатари, и нямаше да потрепне в мен блаженството, че те може би ще донесат на света подходите към истината, ако светът е готов да ги последва. Светът е далеч от тази готовност – на него му е сложно да разгадава подобна материя, сложен му е Рудолф Щайнер, сложни са му, предполагам, Дельоз и Гатари.
Трябва много, много и неуморно да четеш и да разбираш, за да проблесне в теб способността да се удивиш на такива елементарности от еволюцията, от историята, от ежедневието, каквито описват Дельоз и Гатари като илюстрации на идеите си. Светът е пронизан от милиарди линии на бягство и свобода – свободна съм да измислям термини, да си спомням такива – да говоря за първични супи, както го правят те, за първичен бульон, за риба, излязла на пясъка да обследва и овладее сушата, запазила водата само във вътрешността си, където тя й трябва само за да се възпроизвежда. Свободна съм да си говоря за супи, риби и за вчерашния си обяд дори в сърцето на науката, да не бъда научна, което е най-голямото ми желание и беше такова през цялото ми научно следване до сега – да бъда научна без научност, без необходимите за това думи и извъртания на изказа, стилове и условности, формулировки, заради които си купувах цели множества книги, заявявах участия в научни конференции, на условията на които не отговарях – условия, към които никога не успявах да се придържам. Все пак овладях някакво научно пространство, дълбоко структурирано и замразено. Не бягам от науката, искам наука без толкова научност и с малко вяра, за да бъде спазен балансът – някакъв еталон в мен, на който не искам да изневеря.
Четейки Дельоз и Гатари, получавам точно тази свобода. Защото четейки Рудолф Щайнер, получавам всякаква свобода – до степен да не желая изобщо да участвам в науката, защото виждам нейната скованост и робуването й на виртуоза на правилата Ариман. Но четейки Дельоз и Гатари, получавам и свободата да се върна в науката и да разпръсна на молекули ариманичното, да отвоювам за нея пространства на свобода чрез себе си.
Диана Владимирова
Очите ми 