Очите ми

Моят литературен свят

Отговорностите на критика и преводача според Нешо Бончев

Диана Владимирова

Ние всички сме сътворци на света, с мисли и дела. Затова си струва човек да чете за отминали времена – да види как много хора имат място в изграждането на онова, което е сега. И тези хора просто са вървели по своя път, грешели са и са поправяли грешките си, развивали са съзнанието, че са част от обща идея, обща съдба.

СЪДЪРЖАНИЕ:

  1. Характерни особености на авторството през Възраждането
  2. Характерни особености на критиката през Възраждането
  3. Нешо Бончев – книжовно дело; отговорностите на критика и преводача
  4. Използвана литература

Възраждането е период от развитието на българската литература, в който постепенно се преминава от предмодерно към модерно писане. Отначало текстовете са по-близки до средновековните – достоверността им е гарантирана от авторитети – Библията, предишни писания, без проверка на фактите. Те са като притча, предание, интересен разказ. Един текст се е преписвал и разпространявал дори без да се знае чий е той. Авторите не са се подписвали, това е обусловено от средновековната и фолклорна традиция. Преминаването към модерното писане е бавен и сложен процес на раждане на авторството, на осъзнаване на усилващата се роля на личността, автора, който подписва своите текстове. Това не е безизвестният дамаскинар. Появява се говорене от „аз“ – форма към останалите – тази роля се отключва от Паисий. Започва се от преписите и компилаторството, през малките преправки и внасянето на нещо свое, адаптирането на текста, до напълно самостоятелното в идейно и естетическо отношение творчество.

През Възраждането „статутът на творческата личност е все още в процес на конституиране“ (акад. Ив. Радев). Академикът нарича голяма част от този период „доперсоналистичен“. Под понятието „доперсонализъм“, срещано в книгата на Иван Радев „История на българската литература през Възраждането“, се има предвид „равнище на изява на творческата личност и състояние на литературния живот“, ниво на изява и разгръщане на „аз“-а на книжовника; ниво на „лично пристрастие и емоционална ангажираност в поднасянето на фактите и картините“, отстояване на „патриотичния и нравствен патос“, „призиви за гражданска активност“. Процесът е насочен към това създателите на текстове да осъзнаят себе си като творчески индивидуалности и да разгърнат художественост в творчеството си.

Доколкото „персонализъм“ е „теистична тенденция във философията, според която смисълът на земната цивилизация е концентриран в личността и духовните й ценности“, то „доперсонализъм“ е все още невъзможността за пълна изява на тази личност и духовност.

Според Ив. Радев в процесите на Възраждането движението към персонализъм е „във всяка от насоките на материалния и духовния живот“, то включва и „остойностяване на авторовото „аз“, но не само него – включва и развитието на художествено мислене, разгръщането на творческата индивидуалност. Персоналното е онова, чрез което творецът проявява себе си в текста.

Според Михаил Неделчев, в статията му „Персонализъм“, понятието обозначава „вглъбяване, потапяне, взиране във вътрешните светове на човека, представяне на ЧОВЕКА като най-висша духовна ценност сама по себе си“, обозначава „разнотипни проявления на човека“, на неговата душа, на „творящата активност, на „персоната“ на човека“, „способността й да участва пълноценно в дълбинния познавателен процес, дори да преобразува битието“. Човекът, „различен от масата чрез признание, чието конкретно изявяване го свързва с ближните му“. Личността, която извършва отговорна към обществото дейност, „в която самата тя се формира и актуализира“.

Разгръщам тази картина на „персонално“ и „доперсонално“, за да обоснова защо акад. Ив. Радев счита НЕШО БОНЧЕВ за критик от „доперсоналистичния“ период от развитието на българската литература, а не за първия ни „професионален“ критик, както го наричат по-късно учени като П. Динеков и П. Зарев. Бончев твори във време, когато „се откроява един общ дискурс на критико-оценъчното мислене, на оценъчна рецепция на явленията на духовния живот. В неговите рамки съжителстват „страници-преценки“ за книжовните, за литературните факти и те се преплитат в един първи план с оценки за езика и учебната книжнина, за училищата и просветното дело, в един втори план – с оценки за драмата, театъра и театралните представления, за живописта, дори за фотографията като изкуство. Към тях се тръгва с една и съща нагласа, с един и същ инструментариум и понятиен апарат“. (акад. Ив. Радев)

Друг съвременен учен, проф. Кирил Топалов, ученик на Петър Динеков, оценява Нешо Бончев по друг начин. Той поставя високо приноса на първия български критик в борбата за културно издигане на народа, в посочването на пътищата за развитие на българската литература. Сравнява го с Ботев и смята, че въпреки краткото им дело, те двамата поставят началото на „оня безкомпромисен, максималистичен литературен критерий“, който се превръща в „плодотворна традиция за най-добрите представители на българската литературно-критическа мисъл“. (К. Топалов)

НЕШО БОНЧЕВ е познат от българския периодичен печат от последното десетилетие на Възраждането. Книжовното му дело е кратко заради трудния житейски път, който изминава – път, изпълнен с трагизъм – болести, сирачество, самота, живот далеч от родината.

Роден е в Панагюрище през 1839 г. Учи в панагюрското училище, но често се налага да го напуска, за да помага вкъщи. Учителите му полагат грижи да го връщат към учението, тъй като забелязват дарбите и любовта му към знанието. Негов съученик и неразделен другар е Марин Дринов. Съдбата обвързва житейските им пътища и занапред. След завършване на училището през 1855 г. двамата са поканени за учители в него. По време на учителството си продължават да се самообразоват чрез книги от училищната библиотека, занимават се и със събирачество на фолклор. През 1858 г., подпомогнати от свои съграждани и учители, заминават да учат в Русия – във философския клас на Киевската духовна семинария, а после и в Москва, където Н. Бончев завършва Историко-филологическия факултет на Московския университет. Започва работа като преподавател и остава в Русия 20 години – до края на живота си. Тук се формира неговата култура и се проявяват наклонностите и дарбите му.

Воден от тъга и чувство за дълг, през 1869 г. Н. Бончев прави опит да се завърне и установи в родината си, но се отказва заради тежките робски условия в България. „Изпитва дълбоки вътрешни терзания, че не е полезен на народа си“ (П. Динеков – предговора към съчиненията на Н. Бончев) и се отдава на писателска и научна работа, съпроводена с дълги и тежки боледувания. Тези боледувания разклащат личните му устои, вярата в собствените сили и възможността да работи. Подкрепа и нравствен стимул получава от верния си приятел Марин Дринов, който непрекъснато повдига духа му и го подтиква да твори в полза на българския народ, на българската литература и образование.

Бончев започва да работи – пише статии, превежда, мисли по многобройни литературни проекти, свързани с Българското книжовно дружество – бъдещата Българска академия на науките, в което Дринов е председател на научно-литературния състав. Статиите му започват да излизат по страниците на „Периодическо списание“ – печатният орган на Дружеството, както и другаде в периодичния печат. В тях и в писма до редактори Нешо Бончев взима отношение по всякакви обществено значими въпроси на социалното устройство, вярата, възпитанието на младите, образованието, отношението към жените.

За да стигна до основния въпрос, разглеждан в тази курсова работа – какви са отговорностите на критика и преводача според Н. Бончев, ще спомена накратко и възгледите му по други актуални за тогавашната действителност проблеми, като тези на образованието и обществените отношения. Така ще се очертае по-пълно картината на неговия принос за обществото и литературата ни, както и на нивото на развитие на личността, от което творецът Н. Бончев разгръща своето дело и внася духовния си дял в нашето минало.

Критическата мисъл като форма на познание се формира в единство с процесите на националното самосъзнание, на създаване на народностна просвета, образование, книжнина, с нарасналите духовни и естетически потребности на пробуждащия се по време на националното възраждане българин. (Г. Димов, предговор към „Българска литературна критика“)

В писмо до редактора на „Македония“, озаглавено „Разсъждения за католишката и протестантската пропаганда“ Н. Бончев говори за това как трябва да се води борбата с лъжеучителите, които съблазняват българина в своята вяра, и как тя реално се води от българското духовенство. Идеята му е, че българските духовници действат с наказания, изгонване, анатеми спрямо пропагандаторите и поддалите им се православни наши събратя. Според Нешо Бончев „проклинанието не може да бъде подпора на вярата“, нито изгонването, побоят, изобщо дивото и варварско отношение и то демонстрирано на такива знакови обществени места като училището: „Нима нашите училища трябва да развяват пряпорец на дивотата и варварството?“

Нешо Бончев смята, че много по-правилно средство за борба с чуждоверието е да се вкоренява нашата вяра дълбоко в душите и борбата да се извършва по този духовен начин – да браним вярата си с духовно оръжие. И смята, че това е работа на цялата общественост – на духовните учители, но и на първенците, и на пресата като изразител на общественото мнение. Тези три сили трябва да възпитават младите, но не като им отнемат всякаква възможност за светски живот и забавление, а като ги поучават разумно и им дават право на мнение, на гражданска и лична позиция. Не да „изкоренят невинните забави и обичае народне и да облекат българската младеж в черно“, не да убиват прегрешилите с камъни, както израелтяните, а да проявяват търпение както Божия син.

Още един въпрос засяга в това свое писмо Нешо Бончев – за отношението към жените. Жената според него не е робиня, а има висока цена в живота. „Тя реди къщата, тя ражда, тя дои, повива и къпе, тя меси и пере, тя преде и тъче, тя готви и бели платно, тя варди бостана и полива градината, тя мажи къщата и кърпи чорапе, тя най-после жъне и носи дърва нагърбе от гората.“ „…па се никога не оплаква“. Жената през Възраждането също се пробужда, забелязва Нешо Бончев, за своята гордост, сила, място в живота на обществото.

В „Празникът на тисящелетието на българското кръщение“ Бончев споменава случаите на добро и лошо отношение към българския народ от страна на различни чуждестранни лица и общности. Например при празнуването на празника образованото руско общество и Славянският благотворителен комитет са изразили съчувствие и пожелание „българете да получат независимо черковно управление“. По-приятно е било празнуването на празника на Св. Кирила и Методия в село Воложино, сред работния народ, където не просто е било изразено съчувствие към „българете, които са намират под зверонравното иго турско“, а хората са събрали пожертвувания и са ги изпратили в „Славянския благотворителни комитет“.

Като контраст на тази „братска радост и съчувствие“ са поставени „ония наши душмане, които хвъргат камъне връх нас и искат да ни загубят и затрият от земята“.

В „Две думи за програмата на училището в Пловдив“ Бончев споделя мнението си за това кои науки могат да се извадят от програмата и кои да се съкратят и изменят, поради това, че „при толкова много предмети няма физическа леснина да се изучат те както трябва“. Основният му мотив е, че „на педагогията не е целта да натовари главите на младите с много знания, а да им даде това, що могат усвои и що им развива ума“. Той смята, че науките, които развиват ума, „във всичкий живот са капитал за човека“ и че това са математика, физика, физиология, политическа икономия, география, езици. Специално за българската история критикът мисли, че върху нея трябва да се хвърли само „общи поглед“, защото „нашата слава и надежда не са в миналите темни времена на историята ни, но са в бъдущето“, и че който е свикнал да се опира само на миналото, не може да стъпи „ни един разкрач“ „напред в просвещението“.

Дори само до тук Н. Бончев разкрива, че има своя собствена позиция, основана на познанието му за света и човека, че притежава достатъчно развита, обективна и значима за добруването на обществото оценъчна система. Но акад. Иван Радев го приема повече като „педагог“, който пише за учебното и образователно дело, оценява учебните програми. „Само две от статиите му – казва Радев, – отзивът за сп. „Читалище“ с критична позиция за публикуваните материали и за превода на „Илиада“ от Григор Пърличев, „Класичните европейски писатели на български език и ползата от изучаване на съчиненията им“ – са с отношение към литературата.“ Но те не са достатъчна оценъчна практика на фона на разгърналата се вече литературна критика през 70-те години на 19 век. Същото като Бончев прави според Радев още през 30-40-те години Васил Априлов – „портретува авторите на създаваната литература“, „характеризира книгите, училищата“, „прави оценка на „Славяноболгарско детоводство“, „Българска граматика“, „Христоития“, „Месецослов“, преводите на Гаврил Кръстевич, речниците, разговорниците; характеризира училищата в Габрово, Копривщица, Сопот, Панагюрище, Свищов, Карлово, Трявна, Казанлък, Котел, Калофер…“. То е форма на критика в областта на литературата и образованието, тъй като съдържа наблюдение, характеристика и оценка.

През 50-те и 60-те години на 19. век в периодичния печат се появяват материали на тема „що е критика“, възниква „полемика около конкретни явления на художествената практика“. През следващите години този тип мислене – критико-оценъчният – се задълбочава, изгражда си понятиен апарат и обективни критерии, включва като обект на изследване все по-широк кръг литературни прояви, търси закономерности, прогнозира перспективите пред литературата ни и продължава да се изявява чрез периодиката.

Литературната критика през Възраждането се изявява единствено на територията на периодичния печат. „За разлика от художествените прояви, които могат да останат в ръкопис, могат да намерят място в „песнопойки“ и ръкописни сборници, поезията – да се разпространява устно, в песенни варианти и т.н., то за критико-оценъчните текстове единственото поле са вестниците и списанията.“ (акад. Ив. Радев)

Сред постиженията на литературната критика от онова време са: създаването на полемично напрежение около значими аспекти на литературния процес, оценка на художествени явления и отделни насоки, формулиране и отстояване на естетически и критически принципи.

Къде е мястото на Нешо Бончев сред всичко това? Чрез възможностите, които дава периодичният печат, започва да изявява и формира себе си като представител на българската литературна критика и той самият. В творчеството си демонстрира вътрешни устои, издига естетически критерии, но не успява да разгърне търсенията си, да въплъти всичко мислено. Времето и болестта му попречват да изяви докрай самородния си талант на критик.

Сега ще се спра конкретно на темата за отговорностите на критика и преводача според Нешо Бончев. В статията си „За училищата“, след като изтъква, че разбира колко важен е въпросът за хляба, за прехраната, споделя безкрайно важната за човека истина, че „хлябът и учението, гладът телесен и гладът духовен са яко свързани по между си, па – кога се решава един от тях колко-годе за света, облекчава се решението и на другия“.

Невежеството е „люта рана“ за човека, а „науката е виделото“. „Просветените нации по-лесно живеят и повече сладост изпитват в живеенето си.“ Спори им всичко, с което се захванат. Просветленият разум води до първенство на земята. Но образованието трябва да развива ума, не просто да се изразява в мъртво и безцелно запаметяване.

Според Нешо Бончев, „две са главните начала на педагогията“. „Първото начало е: образувай разума; второто: образувай волята.“ „…тия две духовни сили трябва да дават посока на желанията на телесните чувства.“ Той поставя класическото образование пред реалното, т.е. класическите езици и литературата пред естествените науки – ботаника, химия, които дават практическо, материално образование. Поставя ги така, защото първите развиват паметта и ума, дават храна и на въображението, привеждат и ума, и волята в дисциплина, подготвят една духовно развита личност, която е способна по-нататък да продължи да се самообразова.

Наука като естествознанието е много обширна и „не може да влезе в тесните граници на педагогията“. Освен това не дава „знание за човека и негова вътрешен мир, което дава литературното образование“. Трябва да имаме учени филолози, „които да положат основа на граматиката ни, на езика, на поезията и литературата; ако и нашият език го чака по-честито бъдуще, да чуем в отечеството си гласа на музите“. Особено важно е да се преведе Библията „на матерния ни език, да могат българете да четат и да разбират писанието, и да черпят от него духовна храна за себе си“.

По онова време Библията не е била преведена добре, „в духа на езика ни“. Мисионерите, които са я превеждали, са осакатили „и езика, и словото божие в тия свои преводе, та те е гнус да вземеш в ръце такъв един превод, а не ли да възлюбиш божията мудрост, която се в тях проповядва“. По-нататък езикът ни също е бил осквернен от неуки свещеници, „непросветени духом“, дръзнали да въведат в черквите „тия гнусни книги, уж български“, което води до загуба на „древното българско слово, което ни е предадено свято от първоучителите Кирила и Методия и което толкова векове е съгрявало сърцата и хранило душите на наши прадеди и бащи“.

(Мотивът за свещеното слово и оскверняването му, който е застъпен и при Вазов по-нататък.)

Нешо Бончев подчертава колко е важно да имаме, наред с другите училища, и „една добре наредена духовна семинария“. Той вярва, че „българете са жъдни за просвещение“ и ще принесат „немалко жертви да се насади и отрасти учението в отечеството ни“. Предлага да се изкажат „сърдечно и открито нуждите на нашата чиста нация пред високото правителство“ (на турската държава), пред държавните сановници, които до сега са ни дали всичко, което законно сме искали. Смята, че добрите училища са „ляк на сиромашта, от която теглят всичките поданици на негово величество султана“.

Към устройството на училището е задължително да се добави библиотека за учителите. „Без библиотека учителят глъхне, защото се прекъсва нишката на образованието му, щом излезе от училището. Учител, който престане да чете, подивява.“

Отделя се специално внимание в статиите на ползата от познанието на класическата култура, класическите езици. Те „отварят пред очите на човека цели два мира със своеобразен живот и внътрешен строй държавен, отварят му богата литература, в която стилът е доведен до крайно совершенство, до което новите народи не са още стигнале, макар в мислите и да надминаха древните“.

Друг мир, „не по-малко чуден и велик“, е природата „с всичката й красота и дивна армония“. Него трябва да ни отвори „и да ни посвети в тайнствата му“ реалната гимназия. А „духовното образование трябва да ни открие третий мир, мир нравствен, царството божие“.

Освен това „трябва училищното дело да завладяваме стъпка след стъпка“, „отведнъж не може да се достигне совършенство“, „трябва много и много трудове да се положат“, „та словото да стане дело“.

В статията си за цариградското списание „Читалище“ Бончев отбелязва първо, че печатът „в ръцете на вещи люде е сила“ и той трябва да се овладее така, че „да служи нам за полза“. Трябва да знаем какво пишем, защо го пишем, за кого го пишем. Засяга се въпросът за деликатността в литературната критика, която още не съществува като обособена такава, но започва да прохожда в мненията на отделни образовани личности, като Бончев, за писаното, издаваното, за стойността на съдържанието му.

Деликатност, според Бончев, може да бъде проявена в началото, когато едно списание или автор, редактор прохождат. Тогава може да се предполага, че с времето те ще се усъвършенстват и ще преодолеят първоначалните си недостатъци. Но ако това не се случи, повече деликатност би била неуместна, тъй като литературата, словото са натоварени с обществена отговорност, по онова време са имали висока задача да образоват и просвещават четящата публика. „Литературното поле не е бална зала, та да се гладим и да си казваме комплименти.“

По отношение на рецепцията на написаното от Нешо Бончев – към него е добавена следната бележка на редактора: „…ние не можем да не кажем, че с голямо задоволение даваме място на излагаемия критически разбор и сердечно благодарим на автора му. Писачи у нас има много и всеки мисли, че е добър писач, без да пресмята, че писането му не само не ползува, ами още вреда принася. Необходимо е да се прекъсва охотата на такива писачи боси да се явяват на литературното поле и да се научат те да гледат на това поле с по-голямо уважение, а не да го мислят за играчка…“

Какво точно критикува Бончев в списанието?

Цитирането от авторите на редица имена на учени, буквално „натикани“ на едно място: Лесинг, Русо, Декарт, Бакон, Паскал, Тюрго, Кондорсе… и всички те нещо казват. „С една реч, всичкий сонм на учените мисли и казва, а авторът нищо не мисли и нищо не казва.“ Според Нешо Бончев това са „темни и непросветени с разум и мисъл статии“, които няма да просветят и читателя. В писането ролята на българския автор е важна и отговорна, защото „за българския прогрес не е писал нито Кондорсе, нито Волтер“ и ако и авторът не знае как да мисли за него (за прогреса), излишно е да цитира авторитетните имена и идеи, излишно е да излиза и да се пробва на попрището на просветителя, писателя, човека на идеите и словото.

Авторите на материалите по страниците на списанието се опитват да решат „женския въпрос“ като цитират мнения от френски журнал – „Нема не можем да разгледаме тоя въпрос със свое българско зрение?“ – възкликва Н. Бончев. Статиите се пишат без ясна цел, чужди мисли се изявяват за свои, вадят се от историята личности и се излагат пред очите на читателя като на пазарна витрина, извън контекста на епохата им.

В същата статия Бончев отправя критика към интимните песни на Славейков, представени в „песнопойките“ му, и казва, че от него се очаква по-сериозно творчество: „А ние чакаме г. Славейкова занапред да пее, защото не броим за сериозно нещо предните негови ергенски, еротически песни, които на времето всуе учехме наизуст, но които, току-речи не оставиха диря след себе си“.

Според акад. Радев до 60-те години на 19. век жанрът публицистика се е смятал за най-сериозен и авторитетен. Текстовете с претенции за художественост – стихове, разкази, басни, повести се категоризират като развлекателни и забавни четива. Авторите си набавят авторитет чрез публицистиката, а популярност – чрез останалото. Така е било и с Петко Славейков, но това не е могло още тогава да бъде видяно в такава цялост, както като го гледаме от дистанцията на времето.

Нешо Бончев продължава в статията си, че стихове са започнали да пишат всички – подготвени и неподготвени – без умения да извайват формата, без оригинални идеи и послания. Статиите по икономика би трябвало да се пишат по-популярно. Празното и безпредметното имат претенциите да бъдат „дълбоко знание“. Авторите се „силят“ да вразумяват читателя в строго научни принципи, вместо безхитростно да изложат материала на достъпен за него език.

Очертава се една мрачна картина на състоянието на българската интелигенция, която критикът не може да отмине безпристрастно. Българинът е като неук и удивен гостенин в съкровищницата на европейската култура, от която би трябвало да бъде част. Не съзнава дълбочината и многообразието на цивилизационните достижения и всичко му се вижда лесно и по силите – един и същи човек разработва редица области на културата и науката. Това издава лекомислено отношение – към литературата, към простодушния читател, прилича на присмех над него.

На присмех над читателя според Бончев прилича и преводът на Омировата „Илиада“, направен от Григор Пърличев и предложен от главния редактор на списанието с гръмките думи, че представлява „епоха“ в литературата ни. „Г. Пърличев не е преводил Омира, а го е острижен предложил на българете и допълнил, и украсил по свой вкус, което си не позволи ни един от познатите европейски преводаче, ни Фос, ни Гнедич.“ И Бончев привежда неоспорими доказателства – съкращаването на хекзаметъра от 3825 слога на 1430, на броя на стиховете от 225 на 148. „Оттука се види колко се е мъчил преводачът да съкратява, да стриже и да чисти Омира по своето недомислие. С такива поети като Омира не трябва да се шегуваме; кога се взимаш да преводиш, взимай се на здраво и работи мъжки. […] Който дерзае да се качва на Олимп, той трябва да се просвети духом, да се напои до костите със сладостната Омирова поезия и да не се връща назад с празни ръце, та да ни свири на гайда.“

Ето и очевидната разлика в скъсяването на хекзаметъра, показана само чрез два стиха:

Музо, възпей оня пагубен гняв на Ахила,

сина Пелеев, който нанесе беди многобройни…

Пей ми, музо, ярост Ахилева.

Тя ми беди устрои елином…

Преводът на Гр. Пърличев е подражание на Омир и не само че не е „епоха“ в българската литература, ами трябва и да се иска прошка от „великата сянка на стареца, че с неумението си дерзаем да го преводим на български!“.

И така, според Н. Бончев, а и според образците в световната литература, доказали това мнение, преводачът трябва да е духовно готов и формално обучен за превода на великите боговдъхновени творения, да не ги осакатява с невежеството си, да не ограничава художественото им въздействие, лишавайки читателя от насладата от техния прочит.

В статията „Класическите европейски писатели на български език и ползата от изучаването на съчиненията им“, излязла в „Периодическо списание“, Нешо Бончев, след кратко предисловие за духовния живот на народите и необходимостта от самопознание и познание на света около нас, изтъква ролята на писмеността за духовното развитие, значението на водещите, напреднали народи и тяхната литература за такива народи като нашия. Той отчита, че можем и е правилно да се учим от чуждата култура, но подбирайки най-добрите нейни образци, „да изучаваме творенията на ония писатели, които стоят на първо място“, защото, макар и малко на брой, „в тях пълно се е отразил духовний живот на нацията им“, а останалите просто повтарят „някоя малка частица от гениалните идеи на своите велики майстори“.

Според Бончев тогавашните издатели „не радят за просвещението на народа“, не подбират за превод и издаване най-добрите духовни достижения на човечеството в областта на литературата, а само посредствени, с нищо недопринасящи за развитието му книги.

Във втората част на статията авторът запознава читателите с Н. В. Гогол и повестта „Тарас Булба“ в свой превод. Тук Бончев се проявява като истински задълбочен литературен критик. Материалът е поднесен достъпно и интересно. Отчита се значението на Гогол за развитието на руската литература, белетристика, поетика, за повдигането на народностното самосъзнание и дух. Представя се неговата специфика – предизвикващият тъга хумор в по-зрелите творби, сладостта и мирът, лъхащи от юношеските му повести, високохудожественият стил.

Нешо Бончев не крие и слабостите в своя превод на „Тарас Булба“. Разкрива, че „днеска всичко, що се пише на български, е дебело, недодялано, защото още не се е обработил и устоял езикът ни, не е приел образа си“.

Задължение на писателите и преводачите е да изучават родното слово и да работят с него така, че то да става по-изящно, по-облагородено, по-съвършено. Задължение им е да пазят езика ни чист и да го развиват непрестанно. И ако заимстват нещо от чуждите езици, да го правят съгласно с духа на българския език. Задължение на българския книжовник изобщо е непрекъснатото просвещаване и духовно издигане на народа, приобщаването му към завоеванията и ценностите на европейската култура и наука.

Както пише проф. Топалов, за своя висок критерий и страстна непримиримост Нешо Бончев е измежду малцината, оценени високо от Христо Ботев, Марин Дринов, Константин Иречек и Васил Друмев.

 

Използвана литература:

Бончев, Н., „Съчинения“, Сестримски, Ив. – подбор и редакция, Динеков, П. – предговор, Български писател. София 1983

„Българска литературна критика“, Димов, Г., Султанов, С. – подбор и редакция, Димов, Г. – предговор, Български писател. София 1967

Неделчев, М., „Персонализъм“, НБУ, [Прегледан 14.08.2022] https://nbu-rechnik.nbu.bg/bg/obsht-spisyk-na-ponqtiq/personalizym

Радев, И., „История на българската литература през Възраждането“, Абагар. Велико Търново 2012

Топалов, К., „Възрожденци“, Университетско издателство „Св. Климент Охридски“. София 2012

Мои записки от лекционния курс по литература на Българското възраждане на доц. д-р Н. Александрова, 2022 г.

Реклама

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

%d блогъра харесват това: