Кристалният звън на птичата песен

Поезията ми е израз на желание да естетизирам бита и живота си до висша степен, така че да остане не злободневното и проблемното, а само есенцията, духовната реалност на това битие, смисълът. Вървейки по творческия си път, съм търсила различни и нови изразни средства за постигането на тази висша естетизация. Съзнавам, че поетичните ми творения са трудни за разбиране, ако човек не се пусне от здравата основа на материалното пространство и не полети във висините. От гледна точка на твърдината, на материалната опора и ценности, поезията ми отначало изглеждаше аморфна и неопределена, но аз се постарах да я въплътя в устойчиви образи, най-вече природни, понякога библейски, дори образи от градската култура на човека, а в по-късен етап и от действителността на селото и общуването със земята, което ме заплени с непосредствеността си.

Духовна реалност съществува и винаги е съществувала около нас, но често недостъпна за сетивата ни. Тя включва всичките ни помисли, желания, намерения, реализацията на нашата воля. Тя включва и духовни същества и сили, чието проявление е толкова фино, че може да бъде загатнато само в прояви като повея на вятъра и ромоленето на водата, пърхането на крилете на пеперудата и диханието на зеленчуковите лехи.

Стремежът на растенията да растат и се извисяват нагоре, над земята, противно на тежнението на гравитацията, падащият наесен от дървото орех или ябълка – зрелият плод, в чието семе живее бъдещата пролет, чувството за душевна близост между хората, любовта и копнежа по земята и простия живот – всичко това е духовна реалност, която всеки поет се опитва да улови, защото е чувствителен за нея. Тя не може да бъде доказана, овеществена напълно, но може да бъде отчасти уплътнена в образи като тези на звук от цигулка или чан, летежа на птица над полето, сравнението на синьото лятно небе с езеро.

Природата във всичките си проявления е съвършена и душата чувства това, стреми се към нейното съвършенство, привлечена от равновесието и покоя. На фона на земния противоречив живот, в който нито един конфликт никога не намира пълното си решение и едни и същи безизходни ситуации се повтарят отново и отново, чакайки човека да съзрее и да намери все пак изход, като прояви човечното си поведение, на този фон може би моята поезия звучи като откъсната от реалността. Но аз съм сигурна, че тя предлага изход от неразрешимите ситуации, и той е в умиротворението, хармоничността, приемането и извисяването нагоре, към духовността.

Човешката мъка, несправедливостите на света, болките му, състраданието, упованието, злостта и агресията са само едната страна на битието. Без да бъдат естетизирани, издигнати от душата в пространствата на сакралното и така – премислени и приети, те са непреодолими. Само незрелостта може да гледа на тях като на пропуск, недомислие в творението от страна на Бога. Духовните очи виждат през тях. Доказали са го търсенията на редица автори от ранга на Достоевски и на Марина Цветаева, на Хемингуей и Камю. През трагедиите човекът расте и става по-чист, по-съвършен, проявява най-доброто, на което е способен. Звукът на душата му придобива кристалния звън на птичата песен и полита в простора, сливайки се завинаги с извечното божествено съвършенство. Така човешкото същество изминава своя път към Бога, който то е длъжно да измине.

Ето защо в моята поезия почти не присъствам самата аз, а само изначални черти на човека и човешкото, които показват възприемчивостта на душата към случващото се наоколо, но в най-висша степен изчистено от конкретност.

Диана Владимирова

2.07.2022

Реклама

• Posted in: Диана Янкулова дневник ♦ Материали по литература