Миговете, в които не искам да съм учител

Миговете, в които не искам да съм учител… Това са миговете, в които се разбира кои са победителите и кои са… победените! (Излязоха резултатите от матурите на 7 клас.) На „победителите“ винаги им е хубаво, но онези, които оставят следа в живота, обикновено са победените, безутешните.

Аз не съм учител, подходящ за система, която сравнява и противопоставя децата, която ги класира по успех и унифицира – система, каквато нашата винаги е била. Колежката ми се възторгва с шампионски хъс от високите резултати на децата ни, но не казва нищо за „провалилите се“, безутешните и почувствалите себе си като неуспели, въпреки положените усилия. При мен идват точно те. Аз не мога да крещя от възторг и да си татуирам имената на изкаралите 100 точки на матурата, защото при мен никой не изкарва 100, но затова пък остава човечен. „Шампионите“ по оценки са всъщност онези, които не намериха сили през тази година да ми се извинят за недостойното си поведение и да се върнат, след като ги изгоних. Родителите на „шампионите“ не направиха нищо, за да им покажат как е достойно да се държиш в живота. Но родителите на „губещите“ успяха да повлияят на децата си и да им покажат какво е достойно държание.

Гордея се със смятащите себе си за „провалили се“, понеже не са изкарали 100 точки, нито дори 90. Гордея се и с един от онези, които са смятани за победители, понеже той остана човечен докрая, въпреки желанието си за успех и постигането на успеха. И не искам повече да бъда учител. Достатъчно бях. Тази година ми стигна за 10. И дори да се наложи да остана такава, нещо в мен вече е пречупено завинаги и не приемам учителската професия за много достойна и свята. Тя просто не е такава, както и повечето неща наоколо. Изроди се от амбиции, от съревнования, от незрелост на хората, които наричат себе си „учители“, а и „родители“.

Дали съм била наивна да вярвам, че може да е по друг начин? Ами, аз „експериментирах“ със своите деца. Оставих ги да не бъдат отличници, да не влязат в най-добрите гимназии или университети, но държах да бъдат добри хора. И сега всичко е наред с тях, успешни са и двамата. Не се налага да прегазват никого, за да се себедокажат. Думи и изрази като „мачкай, шампионе“, „машини“ и др. са ми чужди.

Сложила съм снимка на две деца, които по време на Ковид-кризата идваха и сядаха под прозореца ми, защото не знаеха къде другаде да отидат. Това ще ми остане един от най-хубавите спомени като учител.

„От тъмнината ме спаси само любовта на тези, на които дарих любов.“ Херман Хесе – Благодаря на Краси Василева за синхронността и взаимното уважение, което изпитваме една към друга.

• Posted in: Диана Янкулова дневник