Очите ми

Моят литературен свят

Мирната война

Като чета написаното във ФБ за проблемите между Русия и Украйна, и после чета лекциите си по руска литература, намирам много сходства с „Червеният смях“ на Леонид Андреев. Разбира се първо и най-важно – осъждането на войната като такава. Войната като едно безумно унищожение, без логика. Войната, която превръща цялата земя в окървавено кълбо с беззъба окървавена усмивка. Войната, за която героят, пишещ спомени, няма думи и оставя само драсканици, черти.

А после виждам и другата война – онази в мирното пространство, където хората са не по-малко кръвожадни и всичко е същото. Героят е полудял, умрял е и по-нататък пише брат му. Войната е ирационално, неразбираемо събитие, абсолютен алогизъм на световния ред, насилие над разума. И този брат полудява в стремежа си да я разбере и превъзмогне. От войната няма къде да се скриеш. И двете пространства – на битките и мирното – си приличат по лудостта. Войната заразява и мирното пространство. Всички полудяват и лудостта става визия за реалността. Полудяването е реакция на интелигентния човек към военните действия – единствената възможна форма за протест.

Разказвам „Червеният смях“, но разказвам и какво виждам край себе си. Ние вече сме заразени с войната, носим я в нас, разделяме се на свои и врагове, заемаме позиции. Ненапразно Л. Андреев е пресъздал сцени, в които войниците се бият и виждат врага  облечен като тях, и не знаят дали е истина това, което виждат.

Какво още ми направи впечатление от нещата, които чета напоследък – България все заема позиции, все се показва лоялна към някоя голяма сила, все не успява да запази неутралитет, да мисли със собствен разум поне на литературни теми. Сигурно не казвам нищо ново, но ето скромните факти, които ме застигнаха напоследък.

Когато Солженицин получава Нобелова награда, единствен Българският писателски съюз изпраща до Нобеловия комитет протестно писмо, в което казва, че той е недостоен. Дори собствената му страна не го прави, само ние, само нашият писателски съюз.

Говоря за това, защото вчера прочетох призиви от негов член към ръководството – да заеме позиция във връзка с проблемите между Русия и Украйна. Да, заемали сме позиция – дори когато самият Леонид Андреев, за когото говоря тук, е написал писмо към българите, озаглавено „Към търгуващите в храма“, за което, ако искате, може да прочетете тук: https://www.slovo.bg/old/litforum/213/scanov.htm

И тази позиция пак е имала формата на война. Да, Л. Андреев се е разпалил и е казал какво мисли, но и ние също сме се разпалили – „да осъдим агресията, че иначе тя ще осъди нас“. С тези думи ми беше отговорено вчера, като коментирах, че не трябва да заемаме позиция, не трябва да съдим.

Целият свят „се кълне“ в Христос, но като стане време да се приложат неговите съвети на практика, да се изпълнят като действие, никой не може да си представи как така ще обърне и другата си буза.

Онази война там – истинската – започва винаги от тази тук – уж мирната. И така е с всяка война, и аз не искам да заема позиция, защото всички хора са наши братя, колкото и сектантско да звучи това в ушите на патриотите и националистите.

Диана Янкулова (Диана Владимирова)

Картина: „Герника“, Пабло Пикасо

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

%d блогъра харесват това: