Очите ми

Моят литературен свят

Александър Блок и постоянството на битието

Диана Янкулова (Диана Владимирова)

Ето, в полуосветеното тайнство на утрото, когато цялото човечество притихнало спи, някой бродник скита из тъмнината, някой наблюдава приглушената страст на света, носейки се безстрастно сред просторите на минало и бъдеще. Предчувствието за разцъфването на една Нощна теменуга е негов единствен спътник и довява в съзнанието на скитника видения. Но тази Нощна теменуга с прекрасен аромат – „царкиня на забравено царство“, преде ли преде на чекрък и изприда безкрайната нишка на живота – този на царства, империи, войни, победи и падения. Тази Нощна теменуга – по-велика от корона и щит – е душата на човека, помнеща и знаеща – безкрайна бяла нишка, опъната над бездната на небесата.
Скитникът е Александър Блок – един от най-чувствителните и талантливи представители на човечеството. Или поне Блок е една от личностите, в които се е въплъщавала тази безкрайна, теменужено-ароматна душа. Не е чудно, че е изпитвал тягостно чувство на обреченост, каквото и други души на поети са изпитвали, затворени в тясната и ограничена вселена на материалното и чувстващи вечната си и безкрайна нематериална същност. Та нали предящата своята нишка съдба е „посърнала бледа девойка с невзрачно лице“. Тя безстрастно, мълчаливо и монотонно върши своята работа, „навела коси над чекръка“.
А нашата работа тук е страстта – да се палим, да войнстваме, да се изкачваме до върховете на властта и да рухваме като захвърлено, ненужно снаряжение, до което „на изгнилия под / е покълнала бледа тревичка“ и „вместо пролет над нея ще лъха / бездиханната древност.“ Само теменуженото цветче „цъфти, без да знае измяна и старост“.
С тези противоречия в себе си – между чистия небесен идеал и тежнението на земното, плътското, уплътнено до уродливост, върви из света чувствителният човек и търси проблясъците на истината, проблясъци на своята нишка, път, който да го изведе към висините. Често ще ги намира в алкохолното опиянение, във вечно „недопитата чаша тук, в най-тъмния кът“. И често това опиянение ще му носи не друго, а меланхолия, след като е зърнал мимолетната му красота. След като „чекръкът свещен“ е изпрел „мечта мигновена“ – „че щом тук Радостта долети, / ще пребъде все тъй съвършена“, твърде бързо в това пространство нахлува истината на реалността – „теменугата Нощна цъфти“. Нейният аромат не ти оставя илюзии, той се оказва вечно отрезвяващата безстрастна и безпощадна съдба.
Алкохолното опиянение слива същностите в своите видения – „в лъжата влязох и в мъглата“. Кое е красивото, кое е демоничното: „И ето я: блестят очите, / перата – черен водопад… / Джудже придържа шлейф зад нея / в часа, когато пада здрач…“ И „непозната“ или пък „горестно позната“ радостта, чистотата, красотата или демоничността на незнайна митична сирена те мами, мами към себе си. Ето как след алкохолното опиянение ни връхлита реалността:

В ранно утро, когато хората в сънна замая
предусещат сивотата на сетните зимни дни –
мъж и блудница се събудиха в хладната стая,
в полумрака, сред дъх на недогорели главни.

Душата е уморена и разкъсана от случайни пориви, ледени ветрове, неосъществими блянове за щастие, да, душата е „унила, уморена“, „с очи от мрак е празната вселена“, „летят години. Светове летят.“ Ясно е вече, че щастието не е в „порочната, гибелна наслада от виното, от сластната игра“. И най-дълбокото отчаяние идва не от това, че не си успял да постигнеш щастието, а от предчувствието, че то е непостижимо, че колкото и да търсиш, животът няма цел и смисъл – „без цел и без причина върти се пумпалът, трепти, свисти!“ Че човекът е „без изход пак“, „умреш ли, почваш отначало“. Прозрението, че:

На хлъзгавия ръб ако застанем,
замаяни от звън и бързина –
ще полудеем в хаос непрестанен
от призраци, пространства, времена…

„Решена е задачата“ – „щастие тук няма“, „всички ще умрат“. Животът ни е една черупка, която разбитите надежди и илюзии лишават от съдържание. Остава звукът от тракането на кости в този погубен свят. Няма нужда да спускам и щорите, „в ДУШАТА догоря денят“.
Някакво, макар и временно, спасение са бляновете, сънят, чистото чувство, мисълта за идеала, споменът за „първата любов“, за „слънчевите простори“, Родината – онова по-голямо, стоящо над нас, обединително и утешително, но също така подложено на земна страст и разруха. Родината – нашият дом, който „тровим със злост“.

Така е! Лишени от вяра,
загубваме разум от смях –
следим от площада, пияни,
как става домът ни на прах!

И Родината отначало е идеал. Отначало са идеалите, съвършенството – само тях вижда душата, макар да предчувства, че под материалния допир това съвършенство ще се разпадне и ще открие другата си страна. В дуалния свят то е невъзможно само по себе си. Жената е идеал, красотата е идеал – досег до божественото. В името на този досег не трябва да я разрушаваме. Това е жената с иконична тиха и топла красота. Чиста, молитвено-прекрасна, недокосната от пошлостите на греха.
Но животът неумолимо изисква да познаем и низините му. Щом веднъж сме го направили, идеалът остава да живее само във видението и опиянението. Красотата придобива демонична власт над нас, обвързвайки се със страстта. А от обръча на страстта изходът е наистина невъзможен.
Накрая всичко се слива в онзи безсмислен кръговрат – пумпалът бясно се върти и бляска, хипнотизирани ние го съзерцаваме, погълнати сме и засмукани в движението му, в бездната му завинаги.
Тогава се превръщаме в онзи патрул от „апостоли“, който пази реда от враговете на революцията, върви под червеното знаме и стреля по своята единствена надежда за спасение, по своя Христос.

Рисунка: Леон Бакст, "Вечеря"

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

%d блогъра харесват това: