Очите ми

Моят литературен свят

Константин Балмонт – слънце и луна

Диана Янкулова (Диана Владимирова)

Балмонт – поетът на слънце, огън, светлина, казва за своето творчество: „то се роди от скръбта, потиснатостта и здрача“. Възприемчив към всички стихии, знае, „че всяка е и гальовна като люлчина песен, и страшна като тътен на приближаващо вражеско войнство“. „Водата е стихията на ласката и влюбеността, съблазняваща глъбина, гласът й е влажна целувка. Въздухът е всеобгръщаща люлка-гроб, саркофаг-легло, почти неусетен полъх на Вечността и невидим летопис, отгърнат само за душевния взор. Земята е черна рамка на ослепителен диамант, но Земята е и небесен Изумруд, скъпоценен камък на Живота, пролетно Утро, нежно разцъфнала Градина.“ Но любимата му стихия е Огънят – „който е приел причастието на Огъня, е слят с Мирозданието“.

В поезията си Балмонт неуморно прехвърля мостове, дъги „към свободните примамливи далнини“ – „от сивия здрач към многоцветния Май, от плахата угнетеност към Царицата-Смелост с блестящи зеници, от оскъдицата към богатството, от стените и забраните към Цветята и Любовта, от незнанието към щастието от вечното познание, от гнета към дълбоката въздишка на освобождаването, към радостта да виждаш и пак да галиш с поглед новото, и пак, и пак, безкрай“.

Марина Цветаева казва за него, че той е поет с главно „п“ и присъствието му е „високо присъствие“. И въпреки че „изобщо не познава живота“, „щом във очите погледне на друг, той (другият) мигом затваря очи“. Такъв е погледът му – неустрашим. Такъв е и в стиховете, тръгнал да завладее високите пространства. Не просто да ги докосне, а да извиси към тях всички нас.

Дърветата израстват толкова по-високи, колкото по-здрави коренища са пуснали в пръстта. Небето е толкова по-звездно, колкото по-тъмна е околната шир. Стихията на огъня и светлината не би могла да съществува без стихията на плътната черна земя, нито на безплътната нощна луна, нито на далечността на красивото и безкрайното от земния поглед, нито на тъгата и дълбините в човешкото сърце. „Аз запитах високото слънце / как да блесна с най-силни зари. / Не отвърна високото слънце, / но душата ми чу: „Изгори!“

И тогава ставаш могъщият цар на битието, надвиваш „хладната забрава“ със своите мечти. А те са „изгрели в страдание“, затова нямаш равен на себе си в песните – „нито един“. В „извилата нощ“ ти пееш за Слънцето „чак до смъртта“. Земното битие вече не може да те принизи.

И „във всяка мимолетност вливаш стих“, „с всяка мимолетност виждаш светове“, ти си лек като облаче, „вдъхновено с огън“. На теб могат да откликнат само мечтателите, никой друг.

В безветрието, забравата и тишината, които душата понякога жадува, няма страсти, няма щастие и мъка, те са уравновесени, но в равновесието им няма и живот. Също като в студеният блясък на безстрастната луна, който така запленява, защото е символ на вечна и ненарушима, но мъртва слава. Само там могат истински да царят беззвучност и бездиханност, безветрие, забрава и тишина, а животът на душата е в Огъня, в дързостта.

Затова: „Ще бъда дързък, ще стъпвам смело, / от сочни лози венец ще стъкна“, „щастлив ще бъда! И млад ще бъда! / Ще бъда дързък! Защото искам.“ Защото познавам Луната, а сега ще позная и Слънцето…

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

%d блогъра харесват това: