Очите ми

Моят литературен свят

Литературата между 927 и 1018 година. Черноризец Петър. Поп Йеремия

Курсова работа

Изготвил: Диана Владимирова (Диана Янкулова)

Специалност Българска филология, задочно обучение, II курс

През 927 г. на българския престол се възкачва синът на Симеон – Петър. Той е най-дълго управлявалият български владетел – управлява България от 927 до 969 година. Постепенно затихва отзвукът от „Златния век“, от разцвета, и започват процеси, които преобразяват българската литература.

От една страна, продължава развитието на т.нар. официална литература – продължение на делото на Кирило-Методиевите ученици за усвояване на общохристиянското литературно наследство от Византия и Рим, т.е. продължава работата по преводи на сборници, необходими за християнското богослужение. По времето на цар Петър славянският език остава богослужебен, а и заради политиката на царя – на дълготраен мир и свободно развиваща се славянска култура, още много от непреведената дотогава литература е преведена, дообогатяват се сборници с минеи и поучителни слова, в тях се включват и произведения на по-късни старобългарски писатели. Продължават преводите на съчиненията на църковни отци и писатели. „Естествено, първоначалният ентусиазъм е бил изживян и преводите не са се придружавали от възторжено-автобиографични, пълни с гордост за стореното, предисловия и послеслови, понеже преводът не е представлявал вече събитие, както във времето на Йоан Екзарх и епископ Константин Преславски.“ (Димитров, П.)

Както отбелязва Донка Петканова, официалната литература е свързана с интересите на държавата и църквата, подкрепяна е от тях, заради стремежа да се създаде единство сред българите. Тя има за цел да обедини и приобщи България към културните народи, стреми се да внедри нов морал, философия, но със своя висок стил и художественост, а и със застъпената в нея проблематика, стои далеч от разбирането на мнозинството. Тя е доста отдалечена от обикновения неграмотен човек, който продължава да живее в образния свят на фолклора и езичеството. Този фолклор има практическа роля – при обредите, но задоволява и всекидневните потребности от изкуство.

По времето на Симеон и Петър наред с високите жанрове, свързани с църквата, се превеждат и адаптират много други византийски паметници, като исторически хроники и природонаучни книги. В тях са включени занимателно-тълкувателни четива. „Физиологът“ например е византийско произведение, приписвано на различни авторитети, в него са описани фантастични животни, растения и минерали. Описанията не са научни, а по-скоро занимателни – тълкува се поведението на животните и се съпоставя с това на хората. Има нравоучение, етика, създаване на етични норми, обединяват се езически елементи с християнски нравоучения. Този сборник има много преписи и редакции, което свидетелства за големия интерес към него. Някъде той се споменава като апокриф, но се цитира и използва, преведен е на всички християнски езици.

Накратко казано, възниква нуждата от популярни занимателни четива. Населението е сравнително грамотно, има свидетелства за това – учителската дейност на Кирило-Методиевите ученици, притежаването на библиотеки от частни лица (например презвитер Кузма), надписи от онова време, многобройни имена, оставени по стените на църквите, двуезични надписи, надписи върху керамични съдове и върху гърба на керамични плочки. За многобройното монашество четенето е било задължение, но от четиво са се нуждаели и обикновените граждани.

И така, наред с официалната литература, каноничната, започва да съществува и да се развива и апокрифната.

Отначало, при появата си, апокрифите не са се различавали от официалната богословска книжнина, но когато се приема канонът, някои от произведенията отпадат и се превръщат във второканонични. Познати са многобройни апокрифни евангелия – те са картинни и допълват неразработените теми в Библията, но са отворени и могат да се допълват. Канонът пък е образец – произведенията, определени за правилни, не би трябвало да могат да се променят както тези, създадени свободно от фолклора. Приет е на Никейския събор, когато се приема християнството като официална религия. Той се доуточнява с времето от отците на църквата. Посредством създадените от тях индекси се определя кои книги са канонични и така се създават правилата за благочестив християнски живот. Формират се старозаветен и новозаветен канон, като крайният вариант на Библията се установява през IV век. Критериите за канонизация на едно произведение са: да има култови функции и да е боговдъхновено. Много текстове остават извън канона и се определят като апокрифи. Тяхната неканоничност може да е дори само в определени елементи. Определят се три типа текстове – канонични, неканонични, но позволени, и лъжливи – които мамят душите на простодушните. Последните попадат в списъка на забранените.

В България повечето апокрифи се превеждат през X-XI век. Погодиновият индекс, създаден през XII век, показва реалната картина на развитието на апокрифната литература у нас.

С течение на времето към апокрифната литература се причисляват все повече и по-разнообразни четива, не само библейски, но и художествена проза, поезия (Давид и Соломон), послания (писма на апостоли), молитви (езически, еврейски), гадателски книги. В Киприяновата редакция на индекса от XIV век са включени гръмник, трепетник и зодиак.

Апокрифната литература има влияние, защото засяга обширни теми от човешките чувства и битие, проблеми като верността, човешката духовна сила, дуализма. Тя има своя философски смисъл и затова се разпространява. Запълва онази ниша на човешките потребности от популярни знания, философия и изкуство.

Апокрифната литература се свързва тясно и с богомилството. Богомилството е оригиналният български принос към дуализма. Превръща се в едно от най-значимите движения в Европа – до Италия и Франция, където богомилите се наричат катари и албигойци. Дуализмът е разбиране за доброто и злото начало, които имат равна сила, но често злото взема превес. Това разбиране не е християнско. Корени се в манихейството, възникнало в Персия, което от своя страна е наследник на зороастризма. В основата му лежи идеята за съществуването на две начала – добро и зло, които са в непрекъсната борба. Спасението на душите се постига чрез тайно знание на духовните истини.

При богомилите двете начала са наречени Бог и Сатанаил – дяволът. Бог е демиургът на вселената, а Сатанаил бил първи сред ангелите, но се разбунтувал срещу своя баща, искал да стане равен с него. Бог го лишил от власт, изхвърлил го на Земята, където той почнал да организира земното битие. Сатанаил създал човешките тела, но не могъл да им вдъхне живот. Тогава Бог създал човешките души и те принадлежат на него, а материалният свят – на дявола. За богомилите и официалната църква е творение на Сатаната, затова те я нападат, не почитат Богородица, иконите, кръста. Отричат цялата християнска символика – кръщение, причастие. Отричат и чудодейното въздействие на мощите – смятат го за действие на дявола. Те са умерено дуалистични християни. „Умерено“, защото вярват в превеса на доброто начало, „християни“, защото пренасят елементи от християнството, но не всичко. В социално отношение те смятат, че богатството, стремежът към успех и благоденствие, светска власт трябва да бъдат отхвърлени. Критикуват епископите, че се стремят само към материални блага, отричат храма, църковната утвар, целия установен социален и религиозен ред. Богомилството се превръща в социално движение, то има голяма значимост, защото въплъщава идеала на раннохристиянската етика в едно с дуалистичния и отхвърляне на социалния модел.

Как възниква по българските земи – отначало в Тракия са заселени много павликяни (също привърженици на дуалистични учения), изселени от Византия. В средата на IX век започва дейността на еретически мисионери, един от които е поп Богомил – историческа личност, спомената в „Беседа против богомилите“ на Презвитер Козма. Той е и първият проповедник на това ново учение. По-нататък богомилите използват апокрифите, от една страна, черпят идеи от тях за формирането на своето учение, от друга, за да пренасят своите идеи – използват ги, защото не са канонични текстове и в тях могат да се включат и нови разработки.

Цар Петър е разтревожен от влиянието на богомилите. Той прилага срещу тях не само църковни наказания, но и светски. Един от значимите за този период автори – Презвитер Козма, създава своята „Беседа против богомилите“. На практика тази беседа е най-важният извор, от който черпим познания за тях, наред с разказа за събора против богомилите и житието на Иларион Мъгленски – също същински български извори, както и от Тайната книга на богомилите, но беседата на Презвитер Козма е най-изчерпателна. Отличава се с оригиналност и е един от малкото полемически текстове от реторичната ни проза. Единствено този текст дава представа и за социалните възгледи на тази ерес, не само за религиозните и космогоничните такива. В него се съдържат сведения за българското средновековно общество, в което се коренят причините за възникването на богомилството, една от които е непознаването на Светото писание.

От текста разбираме, че Презвитер Козма е църковен деец от Преслав, близък до владетеля, езиковите особености на творбата също свидетелстват за преславския й произход. Има многобройни преписи от цялото славянско средновековие – българско, руско, сръбско. Предполага се, че повод за създаването на беседата са сбирка проповеди, четени на църковни събори срещу еретиците.

В текста се споменава, че богомилството възниква по времето на цар Петър, а в края се говори и за новия презвитер Йоан – може би Йоан Екзарх, писателят от Симеоновия кръг. Това е важен датиращ белег, както и белег за традицията, която следва авторът. Беседата се състои от полемична и поучителна част. Презвитер Козма познава преводите на отците на църквата и ги отбелязва, вплита техни реплики в своята реч, позовава се на тях в полемичната част. Целта му е да бъде просторечив, красноречив, да следва схемата: увод, доказателствена част, която е цитат, заключителна полемична част срещу богомилския възглед. Цитира и жития, например на Антоний Велики. Голяма част от цитатите са от апостол Павел, който е много почитан от богомилите. Разкрива висока книжовна култура, почерпена от столичната традиция, но има и самобитен авторски критичен почерк. Основната цел на съчинението е да защити православието. То отразява добре личността и на своя автор – привърженик на официалното християнско учение и представител на църквата, презвитер, „защитник на официалния държавен, обществен и църковен ред“ (Петканова, Д.).

Времето на Петър е период на продължителен мир, на вътрешно укрепване и строителство, на трайно запазване на териториалните завоевания. Строят се манастири в столицата Преслав, основава се Рилският манастир и се сформира рилската книжовна школа. Цар Петър покровителства монасите и самият той приема монашески сан в края на живота си. Слави се като владетел, при който народът благоденства, но това не е съвсем така, отбелязва Донка Петканова, щом се създават предпоставки за възникването на ереси – съществува народно недоволство, бедност, привилегировано духовенство и самовластни господари. За предотвратяване на разпространението на ереси и задълбочаване язвите на обществото, за защита на ортодоксалното християнство се развиват две начала – борческото, полемичното, видяхме го в лицето на Беседата на Презвитер Кузма, и религиозномистичното. През този период се обособява монашеството като общежително живеене, без културни вече функции. Самият цар Петър е изразител на монашеството и създава произведения, свързани с монашеския живот. Появява се и крайната форма на монашеството, която е аскетизмът. Образец на монасите-отшелници е животът на първия такъв – св. Антоний. Иван Рилски е аскет, самотник, който живее в „пустинята“ – планината. Преди смъртта си той оставя завет, познат от късни преписи и може би преработен. За нас този завет е важен като културен факт, той представя обобщената идеология на създателя си, който оставя различни съвети към своите братя, произнася се и против манастирските разпри, отразява и някои исторически особености като езичеството. Следва се линията на поучението, поучителната тенденция в българската литература.

„Заветът на Иван Рилски бихме могли да възприемем като назидателно слово, съдържащо нравствения кодекс на аскета-пустинник, и същевременно като санкция на морални норми, отразяващи атмосферата на епохата.“ (Димитров, П.)

Изпълнен е с монашески забрани и наставления и се опитва да систематизира нравствените недъзи сред духовенството.

Друг български книжовник, който продължава тази линия, е Черноризец Петър. Предполага се, че в негово лице виждаме самия цар Петър от последните години от живота му, когато той приема монашески сан и става игумен на преславския манастир „Архангел Михаил“. Той е канонизиран веднага след смъртта си, а тази привилегия се оказва на хора, които са допринесли значително за укрепването на църквата и развитието на литературата.

Като автор е открит от руския учен Соболевски, който съпоставя езиковите особености на няколко творби, написани от „недостойния Петър“, „Петър някой си“, „Петър монаха“. Повечето преписи на словата му са руски. Тези слова принадлежат на ораторската проза, на дела на учителната литература, поджанра на поучителната проповед. Основният призив в тях е за смирение; на злото да се противопоставя молитва, разкаяние, пост. Тези поучения ни връщат към основните нагласи на християнството – да се смиряваме. Положенията са твърде общи, без съответния социален контекст, по-скоро се представят обобщени, общовалидни правила, че на злото в живота трябва да се противопоставяме с молитва, сълзи, разкаяние, без да бъде облечено в образ конкретното зло, без да бъдат изобразени действителни социални и обществени подтици, както е при Презвитер Козма. За доброто и злото, бедността и богатството, правдата и неправдата се говори повече като за абстрактни категории, рядко се показват конкретни жизнени прояви, историческата действителност е само подтекст, българската земя и история никъде не са споменати в четирите му слова: „Сказание за поста, за молитвата и за църковния чин“, „Слово за временния живот“, „Поучение за душевното спасение“, „Слово за всяко съпротивление“. Имат се предвид християнските ценности и добродетели, религиозните норми изобщо. Животът се дели на временен и вечен и временният е видян в тъмни краски заради трудностите, изострените социални противоречия на времето; погледът е насочен към непреходното като опора и спасение, към трайните религиозни добродетели. Самият Петър открива в монашеството морална опора и утеха в края на живота си.

За личността на писателя Черноризец Петър Д. Петканова смята, че в съчиненията си той не успява активно да се противопостави на земните злини. Осъзнава ги и подтикът му да пише за тях и да ги изобличи е породен от същата размирна действителност, както и беседата на Презвитер Козма, но не се противопоставя борчески, а пасивно, нравствено-поучително. Според П. Димитров обаче, „строгата монашеска концепция не бива да се отъждествява с личното смирение на автора“. Той вижда в образа на писателя гневна непримиримост към недъзите, дори по-рязка от тази на Презвитер Козма, и смята, че в разобличенията му личи властната фигура на владетеля, който не се бои от феодалната върхушка, че „независимо от приетата от него монашеска концепция, авторът не скрива високото си обществено положение и без да се бои, прави разрез на социалната действителност“.

И двамата учени обаче смятат, че епохата се характеризира с упадък заради настъпилите големи противоречия в социалната картина на времето, и че творбите на Черноризец Петър са своеобразна картина на този упадък на духа, на нравите. От тях лъха разочарование и отчужденост, „надеждите са само в религиозен смисъл“ (Петканова, Д.).

Четирите слова разкриват социалната обстановка и духовната атмосфера през втората половина на Х век.

За Петър вселената е устроена разумно от могъщия и съвършен Творец, пред когото той искрено се прекланя. Земята дава плодове, както и всичко, което ни е нужно. Това е отбелязано в лирическото отклонение на „Сказание за поста, за молитвата и за църковния чин“. Съчинението говори за любовта, която трябва да изпитва човек към Бога и към ближния, разглежда въпроси, свързани с въздържанието от силни страсти – склонност към прекомерни желания и наслади. Изтъква се нуждата от въздържание и грижа за духовното, стремежа към чистота и подражание на делата на Бога в милостта към бедните.

В „Поучение за душевното спасение“ е застъпена темата за спасението на душата и за суетността на земното ни битие, постоянната мисъл за смъртния ден и изправянето ни пред Страшния съд. Посочени са най-висшите душевни добродетели – любов и милост, и най-възненавидените от Бог грехове – лъжа, клевета, насилие, прелюбодеяние, от които човек трябва да се пази като от „змийски уста“. Приведени са примери от живота – собствени наблюдения и разсъждения на автора, което ги прави много убедителни. Той казва, че ако лудият проявява немарливост към тялото си, той прави това несъзнателно, говори за животните, които също безсъзнателно следват своята природа, а съзнателният човек е дарен с правото да избира и колко по-голям е грехът му, ако съзнателно е избрал да върви против душата си и нейното спасение! Престъпления, на каквито е способен човекът, не могат да се видят дори в животинския свят – нито лисицата, нито змията, нито вълкът и мечката са способни на онази подлост и коварство спрямо своите събратя, на които е способно греховното човешко същество, в което взима превес злото и което не се бои от справедливата воля на своя създател.

В „Слово за всяко съпротивление“ човешките дела се разделят на добри и зли. Изразена е идеята, че онзи, който няма любов в себе си, върши злини, защото както не обича нищо на света, така е възненавидял и правдата, а изпълненият с любов, напротив, обича всичко в света и върши добро. Човекът, притежаващ любов, е силен по сърце и в него не може да вирее семето на неправдата. Човешкото същество е дарено със свободна воля и щом желае, може да избере погибелта, допускайки неправдата в него да измести правдата, блудството – чистотата, лютостта – кротостта, беззаконието – закона. Изтъкната е необходимостта да се борим със злото, да му се съпротивляваме, и съветите за съпротивление на злото са: любов към Бога, вяра в него, мисъл за него – защото когато човек мисли за Бога, той „се вселява в сърцето му, озарява го с разумна светлина като слънце, просветлява ума му и сърцето му“. Човекът трябва да се бори с всяко едно недостойно дело и да отхвърля с воля съблазните на неправдата. Тя е вторично възникнала в света – от изкушения и слабоумие.

Земните придобивки се печелят с цената на греховност и печал, те са временни, тленни. Вечният живот трябва да бъде високата цел на душата, това изтъква авторът в „Слово за временния живот“. За да „види“ това, човешката душа трябва да се пробуди, да умозре отвъд преминаващия живот. Да придобие вътрешна подвижност, като „вздъхне от глъбините на сърцето си и разпери крилата на ума“. Рисува се печална картина на греховете и упадъка на нравите и също така печална картина на отвъдното битие за грешния човек. Отново молитвата ще ни доведе до Бога, отново въздържанието; и отново земният живот е пресъздаден в песимистични краски – като арена, на която във все по-голяма степен побеждава злото, а доброто е изместено напълно. Звучи укор към земното битие, противопоставено на идеала за вечния отвъден живот. Дори според П. Димитров този укор в словата на Черноризец Петър понякога се превръща в страстно и горчиво обвинение: „О, несмирени человеци и неразумни, кой ви създаде и кой ви оживи!“ Обвинението е най-вече срещу социалните недъзи, срещу социалната несправедливост и неравностойност като причина за морална поквара и небратолюбие. Но авторът в своето възмущение не се обявява срещу богатството поначало, а срещу богатите като грешници – допуснали, избрали да бъдат развратени от алчност и да забравят доброто отношение към бедните си събратя. Раздаването на милостиня, според християнската етика, е една от основните добродетели.

Скептицизмът в тези слова е заради осъзнаването и изживяването на първото сериозно крушение на християнските идеали след светлите Кирилово-Методиеви времена. От същото осъзнаване може би се раждат и критичните творби на Иван Рилски, Презвитер Козма, поп Богомил, поп Йеремия.

Уникалното присъствие на Черноризец Петър като автор в българската литература е обусловено от размислите му за човешката природа, основана на дуалността – как в човешкото същество са заложени и добродетелта, и порока, и склонността да се извисява нравствено, както и тази – да се поддава на най-тъмното изкушение и грях, как то е достъпно за всякакви сили и как му е дадена възможността да прави съзнателен избор между тях. Такива разсъждения не са характерни за друг наш автор от тази епоха.

Според П. Димитров, „в лицето на Петър Черноризец нашата литература има забележителен писател-моралист и назидател“, който се издига над скептицизма на времето и търси непоклатимите устои на нравствеността. Творчеството му е популярно и в Русия и Сърбия, и значимо в „контекста на средновековната мисловност“. Наистина тази много противоречива епоха става по-ясна за нас, благодарение на търсенията на Черноризец Петър. Социалните неправди, бунт, канони и възникването на ересите са осмисляни дълбоко като явления през личността на моралиста и дръзновения защитник на християнското учение. В общество, в което няма достатъчно положителни примери, авторът си поставя като задача да намери покритие между религиозно-етичните принципи и реалния живот. След културния подем е последвал упадък, който трябва дълбоко да се анализира, за да се разбере защо се е стигнало до крах на идеалите.

Представители на авторите на апокрифна литература от тази епоха са поп Богомил и поп Йеремия. Както знаем, първият от тях се счита за основоположник, идеолог на богомилската ерес, а за идеите на втория, вложени в творчеството му, може да се каже, че не съвпадат напълно нито с тези на богомилите, нито с тези на официалната църква. Създаденото от него по-скоро задоволява потребността на масите от интересно, увлекателно, поетично четиво.

Името на Презвитер Йеремия е въведено в научната литература от руския учен К. Калайдович в труда му „Йоан Екзарх Български“. Информацията е почерпена от Индекс на забранените книги. След това обаче името на Йеремия е забравено и интересът към него се възражда, когато друг учен – Ф. Буслаев, проследява народната поетика в апокрифите и ги оценява като богат източник на информация за бита, самосъзнанието и представите за поетика на народните среди.

Презвитер Йеремия е споменат в писмото на Атанасий Ерусалимски до Панко, включвано в състава на каноничните сборници, и от това писмо са почерпени нови известия за творчеството и личността на писателя. За биографията му знаем, че е бил презвитер по времето на Сисиний II (996-999), което означава, че се е родил около 940-950 г. Бил е запознат с апокрифната и богомилската книжнина. Творчеството му е било известно във Византия, както и на самия константинополски патриарх Сисиний II, въпреки че днес от това творчество се е запазило съвсем малко.

Поп Йеремия е бил свещеник, стоял е близко до народа и до духовните му интереси. В Погодиновия индекс са назовани две негови творби: Молитва против болестта треска (тресавици) и Повест за кръстното дърво.

Първата творба е в основата си езическа. Тресавиците са представени като жени, които излизат от морето. Всяка от тях е одухотворена, носи собствено име; болестта е представена в човешки образ. Застъпена е идеята за водата като жилище на тези духове, водни божества, гранично пространство, където се осъществява срещата с тях. Тресавиците идват, за да мъчат човешкия род, те са подхранвани от порочния живот на хората – „който препие или сутрин се успи, не моли бога и не почита празниците, блудствува или сутрин рано яде и пие, той е техен угодник“, те са дяволски същества, примамващи хората към грях. (Димитров, П.) Функцията на молитвата е била да пропъди болестта чрез магическата сила на словото. Подобно на народните баяния, това е било най-разпространената форма на народна медицина през Х век, затова творбата на Йеремия е била приемана с пълно доверие от читателите, а официалната църква го заклеймява като езически заклинател, въпреки че на заговорите против тресавици не е била чужда и каноническата българска литература. Там заклинанията са се извършвали от името на Христос (Димитров, П.).

Другата дошла до нас творба на Йеремия е „Повест за кръстното дърво“. По съдържанието си може да се определи като легендарно сказание. През средновековието тези сказания са били групирани в два цикъла – старозаветен и новозаветен. Според П. Димитров, новозаветният е „фиксиран в редица исторически и агиографски съчинения“, а старозаветният е възникнал „като симетрична ретроспекция на новозаветния в светлината на символично търсене на библейски прообрази. Той е канонично неустановен и това дава възможност за вписване на нов материал в сюжетната му схема.“

Има гръцка легенда, която е послужила като източник на творбата на поп Йеремия. Той заимства и от апокрифни разкази като ги компилира и вмъква в легендата – понякога като точни цитати, без да заличи следите на източниците си; легендата подлага на идеологическа редакция. Получава се нова легенда, превъзхождаща своите източници, съгласувана с ортодоксалното виждане на църквата. Новата творба се състои от старозаветен разказ и новозаветно легендарно житие на Христос. Христос тук е представен в образ близък до народа – той оре земята, побратимява се с Пров, представен е като събирач на данъци и като свещеник, в земната си плът и земните си дела, за разлика от богомилския Христос, който е въплъщение на съвършенството, но безплътен, отчужден и откъснат от народа. Поп Йеремия е искал да утвърди идеята за светостта на неговото земно битие и на кръстното дърво. Това разкрива социална съпричастност и съчувствие към живота на народа и е показател за променения светоглед и художествена визия в края на века.

Проследява се историята на кръста – Мойсей засажда дървото, от което след дълго време ще бъде изработен кръста за разпятието на Христос. В символиката на кръста е вплетено не само страданието, но и спасението. Така се води косвена полемика с богомилите, според които кръстът е само знак за страдание и не е почитан от тях. Друг белег за косвена полемика е връзката със стария завет в лицето на Мойсей – богомилите отричат старозаветните герои, а чрез своята повест Йеремия свързва Христос с Мойсей. В повестта също така Исус е ръкоположен за свещеник – факт, който изразява защита на свещеническата институция, срещу която въстават богомилите, но и влиза в противоречие с Евангелието, където нищо подобно не е споменато. От това се възползва Атанасий да уличи написаното като ерес, позовавайки се на думите на апостол Павел, че Христос ще оглави бъдещия Божи храм, а не храм, построен от хората. Йеремия коригира и други официални схващания на ортодоксалната религия и каноничните книги – добрият разбойник, разпнат с Христос, не е истински разбойник, а произхождащ от местността „Разбоище“, Исус е разпънат на 60-годишна възраст, а не на 33. Разказът му обаче увлича читателя, той е художествен, пълнокръвен, образен, наситен с чудни и драматични събития и любопитни подробности.

От творчеството на Презвитер Йеремия се вижда, че той не е споделял дуалистичните възгледи на богомилите и съзнателно ги е коригирал, но също така не е принадлежал напълно и към ортодоксалното, каноничното. Атанасий Ерусалимски в писмото си до Панко, когото смята за негов последовател, характеризира творбите му като „басни“. Но Йеремия е явление в българската литература без предишен аналог. Творбите му разкриват самобитен художествен свят, не носят идеология, нямат претенции да станат основа на нова ерес. Антибогомилски са, но се отклоняват и от канона – руският учен К. Радченко е смятал, че това отклонение от канона се дължи на „сърдечна простота“, но според П. Димитров целенасочената обработка на вече съществуващ обемен материал и съставянето от него на нови композиции, владеенето на художествени похвати, боравенето с фолклорни елементи и формули, отличната образованост и поглед върху византийското легендарно наследство, умението да се организира то в художествени творби, показват съзнателно експериментиране и въвеждане на нова парадигма в нашата култура. Стремежът на автора да „свали“ евангелския образ на Христос от висините и да го доближи до земното човешко битие, до земната същност на човека, е процес на „етнологизация на християнството сред народните среди“, за да може народът да го възприеме не през религиозната образност, а през поетиката на мита и легендата. Този процес е закономерно следствие от социално-наказателната тенденция през тази епоха – народът няма нужда от трудно разбираеми догматични тълкувания и строга назидателност, от полемика, а от идеал, душевно и материално близък до битието му. Изразител на процеса е станал Презвитер Йеремия. Това поставя начало на нова култура, разгърнала се през XI и XII век.

Използвана литература:

Димитров, П., „Петър Черноризец“, СДК-Шумен ООД. Шумен 1995

Петканова, Д., „Старобългарска литература IX-XVIII век“, Университетско издателство „Св. Климент Охридски“. София 1997

Петканова, Д., „Стара българска литература. Апокрифи“, Книги за Македония [Прегледан 3.10.2021] http://macedonia.kroraina.com/bg_ap/dp_41.html

Мои записки от лекционния курс по старобългарска литература на доц. д-р М. Йонова, 2021 г.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

%d блогъра харесват това: