Очите ми

Моят литературен свят

Греещото духовно слънце в човека

Диана Владимирова (Диана Янкулова)

Идеята за написаното по-долу дойде от темата на научната конференция „Над него ден изгрява“, или за образа на Слънцето в българската литература и фолклор“

Темата на тази конференция препраща към Пенчо-Славейковото стихотворение „Над него ден изгрява“, към образа на слънцето и идеята за ролята на светлината в човешкия живот и култура, този образ е натоварен със значението на чистота, живот, бъдеще, развитие, въздигане, внасяне на разбиране в света и окултуряването му.

Осите минало-бъдеще, тъмнина-светлина би трябвало да вървят в тази посока, ако са обвързани с развитие, а светлината винаги е синоним на развитие – колкото повече светлина, толкова по-интензивен е растежът и пряко, и преносно.

Но не винаги, защото и залезът излъчва сияние – блестяща красота във физически аспект и мъдрост в духовен – един човек в залеза на дните си е въплъщение на изкристализирала духовна мъдрост.
В страданието като пречистващ огън също има слънце.
В разрухата на селата също, защото тя е способна да изтръгне от гърдите заспалото градско сърце и да го върне към старината, изоставеното селско пространство, да „съживи“ мъртвата, застиналата в инертността на удобствата душа.

И в смъртта, символизирана от гробището, има слънце, и то искри от тишината и леността на топлото лятно пладне, които обгръщат всичко наоколо и се отронват със светлите листа, падащи блестейки към земята.

Можем да се разгръщаме навсякъде по тези оси, но има едно пространство отвъд тях – непоклатимо и вечно, безвременно и неопредметено, това е пространството на душата, връзката на човека с космическото битие.
Тази душа, отражение на космоса, негова сродница, късче от него, оживяваща своя дом – тялото, така, както само слънцето със светлината и топлината си вдъхва живот на всичко земно, следователно е лъч слънце, вложено в човека. Той грее в него и от него като вътрешна духовна светлина, неподвластна на външния мрак.

Поетът, като медиатор, превеждащ на земен език космическото тайнство, е способен да се изпълни с могъщо и вдъхновено предчувствие за силата и същността на това вътрешно слънце и да съумее да изрази образа му в красиви и завладяващи картини. Да го умножи чрез тях като трепет, загатване на една огромна космическа истина и през сетивата на отворения читател да влее тази истина като пролетен поток, пробуждащ откровението на космоса в жадната инертна материя.

Нека отначало се спра на това, което казва немският философ д-р Рудолф Щайнер за природния кръговрат и човешката душа. Според него „Когато през есента външната природа постепенно увяхва, когато слънчевата дейност във външната светлина така да се каже замира и човешката душа трябва да отвърне външните си сетива от откровенията на сетивния свят, тогава тази човешка душа има възможността, и то не само възможността, а тя се чувства призована да се обърне към дълбините си, да почувства, да усети, че сега е времето, когато външната слънчева светлина свети най-слабо, външната топлина топли най-слабо, че това е времето, когато във външния мрак душата трябва да се оттегли навътре, но по пътищата към своите дълбини тя може да намери вътрешната духовна светлина…“

„И така, когато лятото си отиваше и настъпваше есента, когато листата повяхваха и пищният живот на лятото секваше, и дърветата оставаха голи, човекът предусещаше […] следното: Сега божествено-духовният свят отново се оттегля от човека. Сега той разбираше, че е предоставен на самия себе си.“

Кой, ако не поетът, земният творец, би усетил най-цялостно и осезаемо това? Душата е самотна без топлата и ярка пъстрота на лятото, без компанията на жужащия неуморен живот; душата е провокирана от вехненето, смъртта на природата, да усеща тъга, меланхолия, но възприема това вехнене и като необходимото оттегляне в тъмата на семето, оттегляне, за да могат в него да протекат извечните трансформиращи процеси, възраждащи го за нов живот.

Ще илюстрирам усещането за светлината като пътеводна нишка през потайните есенно-зимни светове на здрач и мъгла с откъси от мои стихове.

Но горе там, сред повея в небето,
сред блясъка на слънце във водата,
познава този кръговрат душата
и в пътя на човека ярко свети.
„Кръговрат“

И още:

Но пътят като конник тих се ниже през мъглата
и като нишка сребърна в полите й снове,
препуска този конник верен – слънце на душата,
из дебрите потайни на сиви светове.
„Конник“

Човек се изпълва с тишина и смирение в разливащите се бледи краски на късната есен и зимата, в обзелата всичко пустота и голота на природата. Ширналите се оголени пространства, без трептящи листа и трева, без птичи звуци, изглеждат още по-големи, а човекът, в своята меланхолия – още по-малък. Не случайно стихотворенията, описващи това годишно време, се наричат именно „Светове на тишината“ и „Смирение“.

Как сухата й дрешка заблестя (на тръстиката)
сред моите светове на тишината…
И в зимния си сламен цвят бе тя
прекрасна – като слънце във водата.
„Светове на тишината“

Блести във капки вън денят дъждовен,
а вътре, на дома във топлината,
дълбок, уютен, огънят грижовен
проблясва – живо слънце на душата.
„Смирение“

Неустоимо е за душата тайнството на есента. Есента! От една страна сродница на слънцето с ярките си огнени цветове, от друга – сродница на подвластния на смъртта и тленността материален свят, която причинява твърде тежки загуби на сетивата.

…по-топла и от слънце е душата ти.
Дълбоки като есен са очите ти,
неустоимо, мъдро всеотдайни,
трепти във тях, спокойна в дълбините,
житейската река с милиони тайни.
…
И озарява този слънчев свят,
сега събран в шушулката на есен…
„Вълшебен ден“

А най-дълбокия покой в човешката душа може да донесе разбирането за това, че и през най-дълбоката зима:

…(и) пролет спи във розовите храсти,
и слънце във потоците живее.
„Покой“

Именно в граничните пространства – прехождането на сезони, на деня в нощ, на младостта в зрелост и на живота в смърт, най-осезаемо свети вътрешното душевно слънце и изпълва човека с разбиране и покой за непреходността на нещата.

В поетиката като образи на такива пространства се схващат пътят, водата и оглеждащото се в нея небе. Особено дълбините на водата – винаги загадъчни и непроницаеми, неминуемо изпълват душата с мистично тайнство. Сухата зимна тръстика със своя сламеножълт цвят, погледната отгоре, от един извисен поглед, е буквално слънце във водата:

…И в зимния си сламен цвят бе тя
прекрасна – като слънце във водата.
„Светове на тишината“

За докосването до това тайнство, за самото докосване, допира, в който се крие откровението-отговор, но неизразимо с думи, поетът възкликва с благодарност:

…природа, дух, небе и слънце живо,
благодаря, че топлите ти тайни,
във мен се вливат толкова красиво
и с толкова вдъхновена всеотдайност…
„Как исках да узная твоите тайни“

Душата е вътрешното човешко слънце, греещо и в най-дългите и студени зими като топъл огън от недрата, от космическите предвечни недра на вселената и битието. 

Сред слънчевите царства на дъба,
в дантелите от жив светлинен етер
танцува светлооката съдба
и нямат диря трайна дъждовете.
„Сред слънчевите тайнства на дъба“

Дори гробището е превърнато в източник на живот – част от космичното единно цяло – благодарение на слънчевото пладне и светлината в листата:

Как слънцето над гробището чисто
се сипеше в лениво, топло пладне
и лекичък отронен светъл лист,
блестейки, към земята бавно падна.
„Плевенето на гроба“

Дори разрухата има образ на благословение, обляна от слънчевото злато на вечността:

…видях – поля овесени тъгуват,
а слънцето ги къпе в своето злато,
видях – в разруха тънат малки къщи,
училище, отдавна запустяло,
видях сърцето как при тях се връща,
докато бие в градското си тяло…
Видях ги – вдъхновяващо красиви,
с небета и слънца, и птици вечни,
видях очи-прозорци да преливат
като очи на старец – от човечност,
като очички детски – от надежда…
„Разруха“

И залезът на човешкия живот става истински вход към сакралното пространство. През очите на старицата грее духовното слънце, вече от нищо неспирано да се излъчи към света, към всемира, да огрее с мъдростта на непреходните ценности света:

Душата й излъчваше слънца
през залеза на крехкото й тяло
и грееха очите – две зрънца,
в които синева се бе разляла.
И топлеха с любов, с любов света,
със вярност сред превратността на дните,
а дланите й бяха две листа,
от есенните студове надвити.
„Сияние от залеза на дните“

Какво остава тогава за пролетното тайнство на растежа и разцъфването – този истински празник на победата над тъмата и отварянето на сетивата отново към материалното битие!

…а слънцето със гълъбово-нежен блясък свети
и късчета-перца от пролет по земята рони.
„Цял ден“

Как топло, топло слънцето, по риза,
в лилавото небе е засияло,
как от това душите ни са близо
до чистото, божественото бяло…
„Две свещи“

Това уравновесяващо чувство пренася възторга в безкрайните полета на душата, разлива го върху полюсите и го хармонизира с цялостното битие. Човекът се слива с всемира, благодарение на усета за светлината в дълбините си, за връзката на лъчите, които се излъчват от него, с космическите лъчи, вливани в него:

…душата ми е нежно устремена
и слънце ме облива в дълбините…
„Любими“

И също:

Душата ми е пролетна река,
над мен са този гълъб, върховете,
край бряг с коприва аз тека, тека,
и слънце в дълбините свети, свети…
„Душата ми“

Така се преминава през жаркото лято, когато външната светлина е толкова ярка, че:

(И) блясъкът поглъща сетивата
и слънцето в зенита си ги къпе,
и в хладните листа на планината
неволно иска погледът да стъпи,
и плисък на вода слухът да чуе,
стъпалото земята да усети,
и този танц на светлината буен
да не смути покоя на сърцето…

Докато се стигне отново до август, до наближаването на есента и цикълът се затвори. Цикълът на душата, синхронен с този на слънцето, което още веднъж разкрива слънчевата й природа.

Цъфтят уханни августовски рози,
въздигащи земята към небето,
сред зреенето на божието лозе
се къпе в ярка светлина сърцето.
И дните като пясъчни зрънца са,
на слънцето стотици, разпилени…
„Цъфтят уханни августовски рози“

В долините на страстта, болката и изгарящите желания, където загубите са непрежалими, дори и там проблясва съзнание за едно друго, свръхземно битие, греещо в нашето. Това прозира във финала на стихотворението „Конче мое“ на Борис Христов“:

Но тръгваш ти – звънят копитата ти боси.
Прости ми, конче ненадминато!
Как страшно ще се вее твоят алаброс и
ще свети като слънце в гилотината.

Във всяка част от нашия живот ни съпровожда слънцето. То е и в образа на жълто есенно листо, на зрели дюли, на пролетна буйна трева и потоци, на детство, на любов и привързаност към близките и света. Но вътрешното слънце е което освобождава човешката същност от зависимостта й от природните стихии и от страха, страстите, прекомерните желания, вдъхва й кураж, когато, в мрачен час, я обземе безсилие пред огромността на битието:

Обагрени с вечерен здрач листа,
небе, олово сиво утаило,
природа, окована във властта
на нечия стихийна мрачна сила.
Природа, потопена сред сумрак,
на облачната вис във дълбините,
случаен глух самотен птичи грак –
резлив откос из въздуха прелита.
Но пак блести сред сенките навън,
тих спомен за акациеви ниви,
полета карамфилени насън
пробягват покрай пътища щастливи.
О, топли мои, вътрешни очи,
научени с любов света да срещат,
в оловното небе цъфтят лъчи,
в параклисчето тихо греят свещи…
„Огън“

Не само споменът и надеждата ни носят покой, а една по-висша сила, предчувствието за която живее вечно в нас. Както и тя самата, макар и трудно доловима от човешките ни сетива. Тази сила е нашата същност на духовни и космически същества, слънчевото ни естество, дошло да грее в мрака на материята и да я облагородява. Кои сме ние – тленни или безсмъртни същества, мрак или светлина, или смесица от всичко това – един възможен отговор дават следните стихове на Деян Пенчев:

В световете пламъкът на вечността гори,
но где са скрити ключовете
за древната врата на Слънцето?
Стояхме ний на колене пред прага
и плачехме, и викахме тогава:
Къде са те, къде са те?

Просторите небесни тътнеха
и глух ръмеж обсипваше оловната земя.
И екна нечий глас, и прокънтя,
и в седемте апокалиптически печата
процъфтя едничкий Логос на Отца:
Това сте Вий, това сте Вий!

„Древната врата на Слънцето“

Библиография

Пенчев, Д., „Светове“, Издателско ателие Аб. С.2020

Христов, Б., Конче мое, Литернет, [Прегледан 3.10.2021] https://liternet.bg/publish5/bhristov/poezia/vecheren/konche.htm

Щайнер, Р., GA_127, лекцията Раждането на слънчевия дух като земен дух [Прегледан 3.10.2021] https://myeyestoyou.wordpress.com/2019/05/12/sashtnost/

Щайнер, Р., GA_223 Годишният кръговрат, Пета лекция, 8. Април 1923 [Прегледан 3.10.2021] https://rudolfsteinerbg.com/doc_txt.php?id=1462&title=GA_223%20%D0%93%D0%BE%D0%B4%D0%B8%D1%88%D0%BD%D0%B8%D1%8F%D1%82%20%D0%BA%D1%80%D1%8A%D0%B3%D0%BE%D0%B2%D1%80%D0%B0%D1%82

Всички други цитирани стихове са мои.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

%d блогъра харесват това: