Очите ми

Моят литературен свят

Фауст – „злото е безсилно, с нас е Бог“

представяне на трагедията „Фауст“

автор: Диана Янкулова (Диана Владимирова)

Предисловие

„Разказва се, че някога в Близкия Изток живял един търговец, който бил много учен. Той компилирал четири важни трудове – „Мистерия“ „Капитола“, „Евангелиум, „Тезаурус“. По-нататък се казва, че след неговата смърт тези трудове останали при неговата вдовица, която била персийка. Тази вдовица от своя страна ги оставила на един роб, чиято свобода била откупила и го освободила. Той е въпросният Мани, който извлякъл своята мъдрост от тези трудове, но освен това той е бил посветен и в мистериите на Митра. Той става основоположник на това движение – манихейство. Мани е наречен „Синът на вдовицата“, а неговите последователи се наричат „Синове на вдовицата“. Обаче Мани говорил за себе си като за „Параклит“ /“Утешителя“/, Светия Дух, обещан на човечеството от Христос. Ние би трябвало да разбираме, че той виждал себе си като едно въплъщение на Светия дух. Той не е искал да каже, че е бил самият Свети дух. Той си представял, че Светият дух се появява в прераждания и че той е едно такова прераждане на духа.

Срещу учението, което той провъзгласява, по най-бурен начин се противопоставя Августин, след като се бе прехвърлил към католическата църква. Августин противопоставяше своите католически възгледи на манихейското учение, като ги представяше чрез една личност, която той нарича Фаустус. Фаустус е опонент или противник на Августин. Тук лежи произходът на гьотевия Фауст…

За манихейското учение се говори, че то се различава от западното християнство чрез неговото различно тълкуване на злото. Докато католишкото християнство счита злото за отклонение от неговия божествен произход, измяна на първоначално добри духове към Бога, манихейството учи, че злото е така вечно, както и доброто; че няма възкресение на тялото и че злото като такова ще продължи завинаги. Злото следователно няма начало, а произтича от същия източник както доброто и няма край. Ако вие опознаете манихейството в тази форма, то ще изглежда крайно нехристиянско и напълно неразбираемо.

Сега обаче ние ще проучим въпроса напълно според традициите, които се предполага, че са произтекли от самия Мани, за да видим какво всъщност е това. Един външен ключ ни се дава в манихейската легенда… Всички духовни течения, свързани с посвещение, се изразяват външно чрез легенди, ала легендата за манихейството е една велика космическа легенда, една свръхсетивна легенда.

Тя ни разказва, че някога духовете на тъмнината са искали да завземат царството на светлината чрез бунт. Те наистина достигнали границата на царството на светлината и се надявали да го победят, ала не успели нищо да постигнат. И те трябвало да бъдат наказани – това е една особено дълбока страна, която ви моля да имате предвид, трябвало да бъдат наказани от царството на светлината. Ала в това царство не е имало нищо, което по някакъв начин да е било зло, имало е само добро. Демоните на тъмнината са можели да бъдат наказани само с добро. Какво се е случило? Случило се следното: Духовете на светлината взели част от собственото си царство и го смесили с материализираното царство на тъмнината. И поради това, че една част от царството на светлината била смесена с царството на тъмнината, била въведена една подкваса в царството на тъмнината, един фермент, който произвел хаотичен вихър, чрез който то получило нов елемент, т.е. смъртта. Така че това царство на тъмнината непрекъснато се унищожава и така вътре в себе си носи зародиша за своето собствено разрушение. По-нататък се разказва, че точно поради това е била създадена расата на човечеството. Първият човек представлява точно онова, което е изпратено долу от царството на светлината, за да се смеси с царството на тъмнината и да победи чрез смъртта онова, което не трябва да бъде там; да го победи в собственото си същество.

Дълбоката мисъл, която се крие тук е, че царството на тъмнината трябва да бъде победено от царството на светлината и то не посредством наказание, а чрез кротост; не чрез противопоставяне на злото, а чрез съединяване с него, за да се освободи злото като такова. И поради това, че част от светлината влиза в злото, самото зло ще бъде преодоляно, преобразено.

В основата на това е тълкуването на злото… Какво е зло? Нищо, освен добро, идващо в неподходящо време. Ще цитирам един пример, който често съм цитирал: – Нека да предположим, че се отнася до един пианист виртуоз и един изключително добър майстор техник, изработващ пиана, и двамата съвършени в своята област. Първо, техникът трябва да направи пианото и след това да го предаде на пианиста. Ако последният е добър пианист, той ще го използва подходящо и двамата ще са еднакво добри. Но ако вместо пианиста в концертната зала влезе техникът и започне да удря с чукове, то той ще бъде на неподходящото място. Нещо добро ще се е превърнало в зло. Така ние виждаме, че злото не е нищо друго, освен добро на неподходящо място.

Когато онова, което е особено добро за едно време, се задържи и втвърди, като по този начин възпрепятства прогреса на по-нататъшното развитие, тогава, без съмнение, то става зло, защото се противопоставя на доброто… Би трябвало да тълкуваме манихейските възгледи в този дълбок смисъл, че доброто и злото всъщност са еднакви по своя произход и в своя край. Ако ги тълкувате по този начин, вие ще разберете същността на онова, което Мани наистина искаше да инициира.

Какво всъщност става (на един етап от еволюцията на човечеството)? Това, че откровението отгоре, ръководенето на душата отгоре, постепенно се оттегля, така че човекът е оставен да върви по собствен път и да стане свой собствен водач. Във всички езотерични /мистични/ учения душата винаги е била известна като „майката“; инструкторът е бил „бащата“. Бащата и майката, Озирис и Изида, това са двете съществуващи в душата сили: инструкторът, представлява божественото, което пряко протича в човека, Озирис е бащата; Изида, самата душа, онази, която зачева, получава божественото, духовното в себе си, тя е майката. (На един етап от еволюцията на човечеството) бащата се оттегля. Душата овдовява, трябва да овдовее. Човечеството е оставено само на себе си. То трябва да намери светлината на истината вътре в собствената си душа, за да може само да се ръководи. Всичко, което е от душевно естество, винаги е било изразявано в женски образи. Затова женският елемент – който в нашето съвремие съществува само в зародиш и по-късно ще бъде напълно развит, този самонаправляващ се душевен принцип, който вече не е застанал пред божествения оплодител, се нарича от Мани „вдовицата“. И ето защо той нарича себе си „Синът на вдовицата“.

Мани е онзи, който подготвя в човешката душа онази степен на развитие, когато човекът ще потърси собствената си душевно-духовна светлина. Всичко, което идва от него, се позовава на собствената духовна светлина в душата на човека, и същевременно е било бунт срещу всичко, което не идва от човешката душа, от собствените наблюдения на душата. Красиви думи са ни останали от Мани и те са били лайтмотивът на неговите последователи през по-късните времена. Ние чуваме думите: „Вие трябва да оставите настрана всичко, което е външно откровение, получено посредством сетивата. Вие трябва да оставите настрана всичко, което ви се дава от външен авторитет; тогава ще узреете да съзерцавате вашата собствена душа.“

От друга страна, Свети Августин – в един разговор, като опонент на манихейския Фауст, изрази мнението: „Аз не бих приел ученията на Христос, ако те не бяха основани върху авторитета на църквата„. Манихейският Фауст обаче казва: „Вие не бива да приемете никакво учение заради авторитет; ние искаме да приемем една доктрина само по свободна воля„. Това илюстрира бунта на вярващата в себе си и осланящата се на самата себе си духовна светлина, която така красиво е изобразена в легендата за Фауст.

Ние срещаме същото това противопоставяне и в по-късни сказания в Средните векове – от една страна Фаустовите сказания, от друга страна, лютеровите сказания. Лютер продължава да носи принципа на авторитета, Фауст от друга страна се бунтува, той се опира на своята вътрешна духовна светлина. Ние имаме легендата за Лютер; той замерва главата на дявола с мастилницата. Онова, което за него изглежда да е зло, той отстранява. А от друга страна, ние имаме договора на Фауст с дявола. Искрица от царството на светлината се изпраща в царството на тъмнината, така че когато тъмнината бъде проникната, тя спасява себе си, злото е победено с благост. Ако вие мислите по този начин, ще видите, че това манихейството много добре съвпада с тълкуването, което сме дали за злото.

Как да си представим взаимодействието на доброто и злото?

Трябва да го обясним като хармонизиране на живота с формата. Чрез какво животът се превръща във форма? Когато срещне противодействие, когато не се проявява изведнъж – в една форма. Да вземем например как животът в едно растение – да речем една лилия преминава от форма на форма. Животът на лилията е обособил, е изработил формата на лилията.

Когато тази форма е създадена, животът я побеждава и преминава в зародиш, за да се прероди като същия живот в една нова форма. И така животът крачи от форма на форма. Самият живот е безформен. И никога не би могъл видимо да прояви своите жизнени енергии. Животът на лилията например съществува в първата лилия, преминава във втората, третата, четвъртата и т.н. Навсякъде е същият живот, който се проявява в ограничена форма, разстила се и се втъкава. Фактът, че се появява в ограничена форма, е едно препятствие пред този всемирен течащ живот. Не би имало никаква форма, ако животът не би бил ограничаван, ако той не би бил задържан в своята течаща енергия, която се разпространява по всички направления. Точно от това, което изостава, което на една по-висша степен изглежда като задръжка, като окови, точно от това израства формата във великия Космос.

Нека сега ние поставим въпроса от тази гледна точка: Какви са намеренията на Мани, какво е значението на неговото изказване, че той е Параклит, Духа, Сина на вдовицата? Това не означава друго, освен че той възнамерява да подготви времето, в което хората … ще бъдат направлявани от собственото си същество, от тяхната собствена душевна светлина да надделяват външните форми и да ги преобразят в дух.“ (Р. Щайнер)

Същинска част

В пролога в театъра театралният директор желае да получи от поета пиеса, която да се хареса на тълпата. Но поетът не иска да „хвърля бисерите си на свинете“, пъстротата, водовъртежът на тълпите гнети неговият дух. Творчеството не бива да бъде създавано „на парче“ и по заръка, то трябва да носи единството на битието, да зрее дълго в дълбините на твореца и есенцията му да разцъфва като нежен цвят, когато настане време.

Директорът не ще и да знае за това. Той иска зрелище, храна за гладната тълпа. Отново дава съвети как да бъде завладяна, смаяна масата: да се раздроби цялото на части и да се смесва произволно, за да може в тази многост, бягаща пред очите, „всеки нещо свое да съзре“.

Поетът отново протестира, че това е лошо, че е „игра на търгаши нечисти“. Той смята, че изконно човешко право, дарено от естеството, побеждаващо вечните стихии, е правото на хармония и истина. Поетът е призван не да служи на тълпата и да се принизява и умножава низката й страст, а да хармонизира и възвисява с мощта, въплътена в него от Бог. Богатството на поета е в неговия огнен стремеж към вечната истина, всичко друго е умножаване на заблудите в света.

Уверяват го, че дълг на артистите е да се стремят към по-малки цели и дори да се реят с „прелестни заблуди“, но да дават на човека онова, което му е нужно в различни ежедневни ситуации от неговия живот, че затова са уважавани те. Че за целта може да използва всякакви средства – да задържа всичко, каквото улови, да командва поезията, не да се оставя на нейните настроения, да „вари пивото“ веднага, когато сокът е „силен, закипял“, да употреби слънце и луна, да пилее звезди, пламъци, скали, вода, ветрове и птици, да събере в малката сграда на театъра „земята, целия небесен свод“ и след това да слезе „с бърз и мъдър ход / от рая, през земята, в ада“.

През това време се случва и друг пролог – този в небесата. Там архангелите възхваляват възвишените творения на Бог – истинското, хармонично и непреходно творчество, чийто вид буди нетленна мощ. Явява се Мефистофел и говори за това, че все пак в този величан свят съществува несъвършенството. Той описва наблюденията си върху живота на страдащото човечество – страдащо още повече от факта, че носи в себе си „миража на небесните лъчи“, на съвършения божествен свят и ред, а живее в постоянни беди и въпреки че е дарено с разум, не може да надскочи малката си животинска същност.

Човекът е „залутан в мрак“, но когато погледът му е взрян в духовното, му се разкрива път. В земния свят е във властта на Мефистофел, на грешките и заблудите, заради земните си стремления. Мефистофел е необходимият за развитието подтик, защото без изкушението, подхлъзването в погрешна посока, хората развиват леност и самодоволство. Но като цяло, човек носи в себе си визия за небесния идеал и възможност да го постигне.

Господ предоставя човека Фауст на Мефистофел – да го отклони от първоизвора и да го поведе по своя път – на прегрешение към естеството. Господ иска да покаже на Мефистофел с тази си постъпка, че честният, уповаващ се в себе си на духовното, „дори в мъгляв стремеж / съзнава где е пътят на доброто“. Той призовава чедата на райските селения да разкрият с обич сърцата си и осенят с любов „това, което вечно се развива“ – човека.

Първа част на трагедията започва с Фауст, който укорява себе си, че усилията му в областта на науките не са довели до желаните дълбоки отговори. Външното сетивно познание не ни дава истинско знание за нещата. Фауст долавя, но с други, душевни сетива, че има нещо по-дълбоко и забулено в тайнство, описва върховните си стремежи да го разгадае, които все остават безплодни. Долавя, че тайнството не може да се изрази на езика на материалното и с материални средства, долавя го в ефирния живот на горските духове, спасени от всяко знание, долавя го в откровението за единството на битието, сътворено задружно от хиляди воли, от неуморните небесни сили, които пронизват земя и небе в чудно съзвучие. Но Фауст не може да се докосне истински, душевно до всичко това, той винаги е на една крачка от него в силния си стремеж, но в последната минута го обземат страх и съмнения.

Фауст иска същото, което и поетът от пролога – да завладее сърцата, говорейки от единството, от дълбините на сърцето, където се крият божествените тайни. Не иска познания „на парче“, късове от чужди гозби – частични прозрения на учени преди него, и опити да се раздухват жалки пламъчета от жалък огън. Всичко друго е шутовщина и лесен успех пред непретенциозната невежа тълпа. Изкусните витиевати слова – венец на интелектуалността, „са като есенния вятър пусти / когато шушне в мъртвите листа“. Познанието не идва от интелекта, а от душата – само тя може да утоли великата жажда на човека да разгадае промисъла на своето съществуване.

Човек като Фауст усеща своята нищожност пред величието на Духа, усеща противоречията между земното и небесно битие. Угнетен от несполуките си, почувствал се недостоен да се издигне до висшето и да разкрие тайнството му, Фауст иска да отнеме живота си, като погълне отрова. Но го спират звука на великденските камбани и музиката на ангелския хор. Душата му се отърсва от вцепенението на обсебващите стремления и полита в спомена за детството, когато е била волна и свободна и към нея открито се е свеждала небесната любов.

Сред градското пъстрило животът неизменно продължава – в радости и грижи, един и същ. Така, както всички са наизлезли от зимния мрак на своите стаи, за да посрещнат пролетното възраждане, така и Фауст се е откъснал от пространството на своя кабинет, от оскъдната светлина на свещта, за да се наслади на омаята на вечерния зрак и гледката на потъналите в зеленина хижи. Той продължава да усеща противоречията в себе си и да търси правилното решение. Все повече му се струва, че завръщането към обикновеното битие, близостта до хората, до простия живот, който водят те, до природата, е истинското му задължение. Но и желанието му да политне в необозримите простори и да разкрие тайните на битието, които никой смъртен още не е разкрил, продължава да бъде мамещо. В такова състояние го намира Мефистофел, приел образа на куче, скитащо в полето.

Кучето влиза с героя в кабинета му. Фауст се заема да превежда Евангелието на Йоан, но не разбира какъв е смисълът на думите „В началото бе Словото“. Той решава да преведе думата според своето разбиране и това изкривяване дава сила на Мефистофел – злото. Малко след това Мефистофел го укорява, че презира словото и „все се взира – далеч от външността – в потайни дълбини и дири същността“. Интересен е начинът, по който Мефистофел представя себе си – като част от тая сила, „що злото все желае, а добро създава“. Допълва, че е част от мрака, но и светлината е родена от мрака. Нейното разпространение в света зависи от изборите на смъртните хора и тя няма да успее, а ще загине заедно с тях заради неразумността им.

Фауст продължава да се терзае, да мрази живота и да желае смъртта. Проклина вяра, надежда и търпение. Смята, че всичко е игра, която уплита душата в мрак и заслепение. Мефистофел и Фауст сключват договор. Мефистофел трябва да помага и води Фауст в земните му дела, да му разкрие тайните на битието, а в замяна на това душата на Фауст след смъртта ще принадлежи на Мефистофел. Фауст не се смущава от следсмъртното битие, за него са важни само сегашните му горести. Ключовата дума за Фауст е именно „дело“, той заменя с нея думата „слово“ в превода на първото изречение от Евангелието. Смята, че докато човек действа и се развива, неговият живот има стойност, а ако поиска в задоволство мигът да спре, то душата му става притежание на злото, на дявола. Желае насладата на почестите, постигането на съвършенство. Готов е да се подложи на най-болезнени преживявания, разтваря гръд за земната печал, копнее да се включи в „това, което е на всички хора дял“, да го разбере, да познае „всеки връх и бездна“ и накрая да рухне поразен. Желае всичко това, въпреки думите на Мефистофел, че „ти си накрая пак каквото си! / Безброй перуки слагай на главата, / върху котурни стъпвай по земята, / ти си накрая пак каквото си!“

Договорът трябва да се подпише с капка кръв: кръвта – материалната субстанция на Аз-а на човека. И Фауст и Мефистофел се отправят, втурват се в света, без да „прескачат радостите на земята“. Но за да може Фауст напълно да ги изпита, той трябва да бъде подмладен чрез магия с тридесет години. Магията е омразна на Фауст, но другият начин да се подмлади, според Мефистофел, изисква много повече труд – той е средство, което всеки може да добие, „без лекар, без пари и без магии“, трябва просто да излезе на полето и смирено да се труди, да копае пръстта, да живее прост, скромен живот. Фауст заявява, че не иска да копае, да държи мотика в ръце, и че простият живот не му е по сърце. Тук Мефистофел разкрива още една своя черта – и той не е способен на търпелива дългогодишна, отдадена на нещо работа, че на всеки поука може да дава, но не и нещо да създава. Той е господар и княз в света на злото, царува над нисшите зли духове.

В питието за подмладяване на Фауст е включено и това – да вижда красива всяка жена. Той веднага се влюбва в Маргарита (Гретхен). С помощта на Мефистофел, на дяволските му похвати, я прелъстява, като самият той е омотан напълно в софистиката на дявола и губи реалните си представи за добро и зло, за правилно и грешно. Отново желанията му са неудовлетворими, насладите – мимолетни, терзанията силни. За да се стигне до възвишеното, е нужно да се премине през ада на горестта, величието винаги има за спътник унижението, високото не може да се откъсне от низостта. Така се терзае човек, който е люшкан от силните страсти и няма равновесие в себе си. През дългите години на усамотение душата на Фауст е придобила мощ, но е изгубила другата част от битието – волевия ежедневен живот на взаимоотношения с хората, на прости човешки радости и скърби, което е пак част от загубата на баланс.

И липсата на хармония сега се отразява пагубно на хората, станали обект на отношения с Фауст – Маргарита, нейните майка и брат. Самата Маргарита забелязва, че във Фауст „Христова вяра не личи“, че всичко друго е прекрасно, но го няма най-важното – Христовото равновесие, безкористната любов, безусловната вяра в съвършенството на мирозданието. Ако вярваше в това съвършенство, Фауст не би се терзал, че не му е дадено да проникне докрай в дълбините му, щеше да знае, че още не е готов, и щеше да се подчини на божествения промисъл за себе си. Маргарита, от своя страна, е носител на вярата, тя е прекрасен образ – чиста, съвършена, отдадена в любовта. Но нейният свят, обкръжението й, е свят на предразсъдъци – средновековния, предпросвещенския свят – на заблуждения и зла воля, които доминират в обществото. Суеверията и предразсъдъците господстват над законите на разума. Нито майка й, нито брат й успяват да разберат нейната любов, Маргарита е обявена за пропаднала, безчестна жена, прокълната от своя роден брат Валентин, задето се е отдала на любимия мъж без да мине през свещената институция на брака. Накрая всичко завършва с крах. Ръката на Фауст, движена от Мефистофел, убива Валентин. Маргарита е хвърлена в тъмница като блудница, убила своето дете. Съвестта й я измъчва още задето е приспивала с отвара майка си, за да може да се наслаждава на близостта с любимия.

През това време Фауст е заведен от Мефистофел на Валпургиевата нощ, където разюзданите сили на злото са се отдали на безпаметни оргии. Мефистофел залъгва Фауст с развлечения, но съвестта на Фауст се пробужда, той мисли за Маргарита, която е „предадена на зли духове и на едно безчувствено човечество, което я съди“. Представя си ужаса, който трябва да понесе човешката душа в бездната на нещастието, и се пита защо кошмарът на първото страдащо създание не е могъл да „изкупи вината на всички останали чрез своето гърчене в предсмъртни мъки пред очите на вечно опрощаващия“.

Фауст отива да спаси Маргарита, отново с помощта на Мефистофел, но тя вече желае само смъртта. Прекалено далеч е стигнала – до там, където няма надежда, а светът е „ням като гроб“ пред нейното страдание. Фауст не успява да я спаси с човешкото спасение, което търси за нея, но тя е спасена от своя създател, душата й е отнесена при него.

Втора част на трагедията започва с красива местност, където Фауст лежи уморен „на морава с цветя и неспокоен дири сън“.

„Във връзка с тази сцена Гьоте казва в разговор с Екерман (на 12.III.1826 г.): „Като се има предвид ужасът, който преживява Гретхен в края на първата част и който разтърсва Фауст до дъното на душата му, за мене не оставаше друг изход, освен да изобразя героя като парализиран и смазан и да възпламеня нов живот из тая мнима смърт. Ето защо трябваше да подиря помощта на могъщи, благотворни духове, каквито преданието ни представя в образа на елфите. Тук всичко е състрадание и безгранично милосърдие. Никой не съди героя и не пита какво е заслужил или не е заслужил, както би сторил човешкият съд.“ Това безгранично състрадание е проява на животворната, обновяваща сила на природата, която играе толкова голяма роля в мирогледа на Гьоте.“ (Д. Статков, из обяснителните бележки на преводача)

Чрез духовете на природата Фауст изпитва своеобразно духовно възраждане и подтик да търси съвършенството. Първоначалният стремеж към дела, завършил злощастно, е преодолян, сега героят трябва да излезе в големия свят и да проумее устройството и развитието на обществото. „Тук съдбата на героя се слива с развитието на обществото. С голяма творческа смелост Гьоте изобразява всички най-важни явления в историята на Германия от началото на XVI век – епохата на Ренесанса – до началото на XIX век. Ето защо тук господстват алегорични и символични фигури… те олицетворяват не съдбата на отделни хора, а самите обществени явления и сили, които са предмет на изображение в тази част на произведението…

В сцените на императорския дворец Гьоте разкрива разрухата на феодалното общество. Тук са намерили отражение и много лични впечатления на поета. Като дългогодишен съветник и министър при Ваймарския двор той познава добре всички отрицателни страни на абсолютизма. В тези сцени Гьоте е успял да посочи убедително обществените противоречия и разложението на феодално-абсолютистичния строй, неправдите, произволите и насилията на чиновниците, алчността и паразитния живот на придворните. С дълбоко историческо разбиране Гьоте показва зараждането на капиталистическите отношения в недрата на феодалното общество – чрез въвеждането на книжните пари, които съживяват занаятите и търговията.

Дейността и развлеченията в двореца не задоволяват Фауст. С помощта на Мефистофел той възкресява образа на древногръцката красавица Елена. И докато за царедворците нейната поява е пикантно развлечение, във Фауст се събужда съдбовна любов към прекрасния образ на възкресената древна красота.

Чрез любовта към Елена пред Фауст се разкрива светът на прекрасното. Но Фауст не е само пасивен съзерцател на този свят. Фауст иска да овладее Елена, да се слее с нея, да превърне красивото в действителност. Идеалът за прекрасното не може да остане за Фауст извън действителния живот. Двата свята – светът на красотата и материалният свят – трябва взаимно да се проникнат, да се свържат в едно жизнено цяло.

И тук Гьоте вярно изобразява историческото развитие. Елена символизира идеала на класическата красота, който изпълва с духовно съдържание епохата на западноевропейския Ренесанс.

От любовта между Елена и Фауст се ражда Евфорион. Той се появява на света като красив, мъжествен юноша. Евфорион е съчетание от титанизма на Фауст и красотата на Елена. В неговия образ Гьоте въплъщава живота и творчеството на английския поет Байрон, в когото вижда вестителя на едно ново време. Както Байрон, Евфорион иска да се втурне в кървава борба и да се жертва за благото на другите хора: „Не ща отдалеч да гледам света! / Ще вкуся суровия жребий!“

В своя смел полет, който Гьоте оприличава на полета на Икар, Евфорион пада и загива. Неговата смърт е необходима, за да се появи нещо ново. Този диалектически смисъл се разкрива в тъжната песен на хора за трагичната смърт на Евфорион. И тук ние виждаме колко проникновено, лишено от сантименталност и идеализиране е разбирането на Гьоте за историческото развитие. Той знае, че при ограничените условия на съвременната му действителност не може да се осъществи идеалът за красотата и свободата. Заедно с Ефорион изчезва и Елена. Античният свят не може да стане част от съвременността: той й подарява само своя идеал за красотата и хармонията – дрехата на Елена, която се превръща в облак и носи Фауст „над всичко недостойно в тоя свят“.

След като Фауст изживява красотата на класическата древност, той се насочва към нови цели. Наблюдавайки волната игра на вълните, на приливите и отливите, Фауст идва да мисълта, че може да отвоюва земя от морето, ако обуздае водната стихия. Природата трябва да се покори, за да се извлекат от нея повече блага за човека. В това дело на Фауст Гьоте отразява не само своята практическа дейност – като министър той се грижи за построяването на пътища, пресушаването на блата, прокопаването на канали, разработването на мини – но също така и мощното развитие на стопанския живот в началото на XIX век.

В разговора между Мефистофел и Фауст в четвъртото действие Гьоте отново разкрива противоречията във феодално-абсолютистичното общество, нахвърля мрачна картина на размирици и войни в държавата. Като оказва помощ на императора срещу въстаналите феодали, Фауст се сдобива с крайбрежието. Тук той изгражда един нов свят според своите разбирания. Водната стихия е обуздана, прокопани са канали, построени са пристанища, в които идат кораби с несметни богатства, на новата плодородна земя живее многобройно население. Старците Филемон и Бавкида, които символизират стария патриархален ред, загиват под напора на новото, което не могат да разберат и което носи всички белези на новия капиталистически свят: деятелност, стопански размах, безогледност, жестокост.

Когато Фауст е богат и силен, на неговия праг застава Грижата, която символизира несъвършенството на света. Тя изразява песимизма на Мефистофел и неговото отрицание на всички човешки ценности. Но в своя стремеж към дела Фауст не може да бъде възпрян от нищо. Не чрез магията и с помощта на призраци, а с творческа, съзидателна дейност той постига все по-високи форми на живота. Това му дава сила да устои на Грижата. Фауст се отказва от магията, за него съществува само неговият неуморен стремеж напред, неговият изпълнен с дела живот. Грижата няма нравствена сила над Фауст – тя успява само да го победи телесно: Фауст ослепява. Но той остава непоколебим, защото само делото може да бъде смисъл и съдържание на живота. Да се овладеят природните сили, за да служат на човека – това е последната, най-висока цел, до която Фауст стига в края на живота си. Пред самата смърт той е изпълнен с творчески желания и планове. Той призовава работниците към труд, към изпълнение на великия му план да засели „народ свободен“ на „земя свободна“. Така Фауст достига до най-високата мъдрост, сега той действително се е доближил до оная същност на творческия, деятелен живот, която със страстен копнеж е съзерцавал в началото на първата част – в образа на Земния дух. Затова сега, накрая на живота си, той може да възкликне: „На мъдростта последните предели / постигнах днес: живот и свобода / добива само този, който смело / ги завоюва всеки ден в борба!“

Забележително е, че тези горди, изпълнени с упование и мъжественост думи, в които е осъзнат най-дълбокият смисъл на човешкия живот, се придружават от едно величествено видение за бъдещето. В него всяка опасност за човешкия възход се отстранява чрез общите, сплотени усилия на свободните хора, чийто свободен труд създава щастие за всички… „Тъй мъж, дете и старец ще творят – / в борба и труд – в полето неизбродно. / Аз искам те край мен да загъмжат – / народ свободен на земя свободна.“

На тези слова противоречи суровата, враждебна на фаустовския идеал действителност. Докато Фауст мечтае за светлото бъдеще на човечеството и чувайки звън от лопати, мисли, че край него кипи съзидателен труд и се прокопават нови канали, лемурите копаят по заповед на Мефистофел гроба му. Фауст не подозира, че същите сили, които той използва за своето велико дело, му носят гибел. Стогодишният Фауст, съзрял в лъчезарна светлина своя блян за бъдещето на човечеството, изговаря съдбовните слова, че е достигнал „върховния“ миг в живота си. С това настъпва условието, според което Мефистофел може да вземе душата му. Фауст умира.

Но Мефистофел не побеждава. Той иска да задържи душата на Фауст, ала небесните сили я отнасят. Безсмъртието на Фауст символизира вечното развитие на човешкия род, неговия непрестанен възход. Дяволът като въплъщение на омразата и разрушението не може да спре този възход – както вече видяхме, той е само една негова страна и всички негови усилия в края на краищата само тласкат човека напред. През целия живот на героя Мефистофел никога не се издига до дълбокия смисъл на фаустовския стремеж и все повече – особено във втората част – се превръща в слуга на Фауст. Гьоте не идеализира и образа на Фауст: неговият идеал е неосъществим в ограничените обществени условия на немската действителност през времето, в което живее поетът. Този идеал принадлежи на бъдещето, където безсмъртието на Фауст продължава да се развива.

Заедно с това краят на трагедията, написан в мелодични строфи с къси стихове, е възторжен химн, възхвала на всепобеждаващата сила на любовта, в която Гьоте вижда вечната творческа мощ на природата.“ (Ст. Станчев, из предговора към „Фауст“)

В последната сцена „Планински пропасти“ „Гьоте си служи със средновековната католическа представа за задгробния свят. Тя е за поета художествен образ, чрез който изразява представата си за вечното движение и развитие на материалния свят. В своите разговори с Екерман той казва това достатъчно ясно: „Вие трябва да се съгласите, че за мене беше много труден краят, където спасената душа отива нагоре, и че при подобни надсетивни, едва доловими неща много лесно можех да се загубя в пълна неопределеност, ако не бях дал на своите поетически хрумвания опора и здрава форма чрез ясно очертаните християнско-църковни образи и представи.“ Характерно е, че раят във „Фауст“ е в непрестанно движение – душите се развиват от по-нисше към по-висше състояние… Основният мотив във всички реплики на отшелниците, ангелите и светците е любовта… най-високото й олицетворение е образът на Богородица. В последната сцена на „Фауст“ Гьоте дава израз на схващането си за любовта като висше творческо начало, чрез което личността се развива към съвършенство.“ (Д. Статков, из обяснителните бележки на преводача)

„…във всяко митично описание винаги, през всички времена, това, което душата може да развие в себе си като по-висши познания и като душевни сили въобще, е представено чрез символа за женски образи.“ (Р. Щайнер) Това обяснява заключителните образи и думи на трагедията: „вечната женственост / ни възвисява“.

Заключение

Вечност – има нужда само да извикаме представата и чувстваме, че в нас звучи нещо във връзка с най-дълбоките копнежи на човешката душа, с най-висшето, което човекът може да назове измежду целите на своите копнежи. Миг – дума, която винаги ни насочва към това, в което действително живеем, и към необходимостта в този миг, в който живеем, да търсим онова, което може да ни даде поглед в страната на копнежа, във вечността. Трябва само да си припомним, че най-дълбоката тайна на най-великата си поетическа творба Гьоте влага в своя „Фауст“, като оставя Фауст да говори за мига така: „О, миг поспри, така красив си ти!“ и след това го кара да признае: Ако това може да стане убеждение на душата, ако е възможно, душата би могла да се идентифицира с едно самопризнание, да каже на мига: „О, миг, поспри, така красив си ти!“, за Фауст веднага би трябвало да следва признанието, че е достоен да се отдаде на противника на земното човечество, на Мефистофел. Зависещото от усещането, извиращо от мига, Гьоте е направил същинската основна тайна на най-великото си произведение. Изглежда така, сякаш мигът, в който живеем, е изцяло противопоставен на това, което обозначаваме като вечност и за което човешката душа отново и отново трябва да жадува, да копнее.“ (Р. Щайнер)

Образът на Фауст символизира борбата на човешката душа за истината, вечният й копнеж към предусещания духовен свят, където, скрита от сетивните ни очи, лежи съкровищницата на мирозданието; изходът от житейската тъма и първоначалното заслепение от духовната светлина на сетивата на незрялата личност, което после е преодоляно по пътя на непрекъснатото израстване на духа. „Всеки човек, устремен към истината, носи у себе си една фаустовска природа“. (Р. Щайнер)

Образът, създаден от Гьоте, е величествен, жив и пластичен. В него се вливат и древните езически сили, приказната мистика на предхристиянството, просветва „неукротимият стремеж към дълбините на природата“, предизвикал човешкото същество да развие естествознанието, медицината. „И Фауст наистина изпита копнежа да се запознае с демонични същества, нещо, което го накара да тръгне по света, преизпълнен с почуда и удивление, макар и да остана напълно неразбран за останалите хора.“ (Р. Щайнер) Но в този образ заблестява и окончателното захвърляне на магьосничеството, приемането на пълнотата, жизнената мощ и величието на Христовия импулс.

Използвана литература:

Гьоте, Й., Фауст, „Народна култура“. С. 1962

Щайнер, Р., Манихейството, https://rudolfsteinerbg.com/rs/index.php?/topic/644-%D1%88%D0%B5%D1%81%D1%82%D0%B0-%D0%BB%EF%BB%BF%D0%B5%D0%BA%D1%86%D0%B8%D1%8F-%D0%B1%D0%B5%D1%80%D0%BB%D0%B8%D0%BD-11111904-%D0%B3-%D0%BC%D0%B0%D0%BD%D0%B8%D1%85%D0%B5%D0%B9%D1%81%D1%82%D0%B2%D0%BE%D1%82%D0%BE/

Щайнер, Р., Мойсей, https://rudolfsteinerbg.com/rs/index.php?/topic/606-4-%D0%BC%D0%BE%D0%B9%D1%81%D0%B5%D0%B9-%D0%B1%D0%B5%D1%80%D0%BB%D0%B8%D0%BD-09-03-1911-%D0%B3/

Щайнер, Р., СС 138 За инициацията, https://rudolfsteinerbg.com/rs/index.php?/topic/1087-%D0%B2%D1%82%D0%BE%D1%80%D0%B0-%D0%BB%D0%B5%D0%BA%D1%86%D0%B8%D1%8F-%D0%BC%D1%8E%D0%BD%D1%85%D0%B5%D0%BD-26-%D0%B0%D0%B2%D0%B3%D1%83%D1%81%D1%82-1912-%D0%B3/

Щайнер, Р., СС 139 Евангелието на Марко, https://rudolfsteinerbg.com/rs/index.php?/topic/1100-%D0%BF%D1%8A%D1%80%D0%B2%D0%B0-%D0%BB%D0%B5%D0%BA%D1%86%D0%B8%D1%8F-%D0%B1%D0%B0%D0%B7%D0%B5%D0%BB-15-%D1%81%D0%B5%D0%BF%D1%82%D0%B5%D0%BC%D0%B2%D1%80%D0%B8-1912/

Стихът в заглавието е на Владимир Соловьов: https://myeyestoyou.wordpress.com/2020/07/04/s-nas-e-bog/

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

%d блогъра харесват това: