Очите ми

Моят литературен свят

Хамлет – гласът на съвестта

представяне на трагедията „Хамлет“

автор: Диана Янкулова (Диана Владимирова)

„Абстрактните мисли са истински умъртвители на художествената фантазия. Ставайки все по-логичен и по-логичен, човекът умъртвява художествената фантазия и обикновено превръща художественото произведение в някакъв коментар. И едно от най-ужасните неща в нашата материалистична епоха е, че академичните среди превърнаха художествените произведения в коментарии, в обяснения. Всъщност тези претенциозни научни обяснения, тези коментари върху Фауст, Хамлет, тези академични описания за изкуството на Леонардо, Рафаело, Микеланджело са истински ковчези, в които днес вкарват всичко онова, което представлява живото изкуство. Ако вземете един коментар върху Фауст, Вие имате усещането, че се докосвате до трупа на Фауст, при коментара върху Хамлет, Вие имате усещането, че се докосвате до трупа на Хамлет, и това е така, защото абстрактните мисли са умъртвили художественото произведение.“ (Р. Щайнер)

Откъде идва Хамлет? Образът му е взет от историческите митове, той има прототип – датският принц Амлет, живял през IX век. Историята му, като една ренесансова история, има своето огледало в античната трагедия Орестия, но е и история, която напълно реално е могла да се случи и в Средновековието. Ренесансовата култура е ново вглеждане и възвръщане на ценностите на гръко-римската класическа епоха след „тъмните“ времена на Средновековието, когато монопол над личността е имала църквата. Възражда се интересът към античните автори и сюжети. Индивидуалността на човека застава на преден план, наред с хуманизма, стремежа към знание, любовта към свободата и справедливостта. Ренесансът дотолкова възвръща свободата на индивида, че в по-късния му период се отприщват прояви на злото – рожби на криворазбраната индивидуалност, на безнаказаността. Крайната средновековна ограниченост сега става крайна липса на контрол, за която индивидуалното съзнание още не е развито достатъчно. Ето защо отново е необходим морализмът на предишната епоха.

За да възстановят хармония, морал и ред, за да разкрият последствията от пъклените дела, на които е способно греховното човешко същество, автори като Шекспир се обръщат към сюжетите на най-тъмните прояви на злото в света – отцеубийство, братоубийство, проливане кръвта на ближния, крайно себелюбие и незачитане волята на другия. Но всичко е и по-дълбоко от тази външна визия за нещата. Защото великаните на словото творят не само с разума си, те стават проводници на несъзнавани от човека процеси и явления, на реминисценции от духовни светове.

Ето какво казва Краткият речник на литературните и лингвистични термини за времето на Ренесанса: „…поезията води началото си направо от Бога. Тя е и наука, и изкуство, и рядък дар… поетът е пророк и събира световните знания. Самият творец за представителите на Ренесанса е божи избраник, посредник между божествения свят и този на обикновените хора. Те са убедени, че поетът е най-близо до Бога и следователно – той е творението par excellence.“

„Шекспировият Хамлет е само едно художествено превъплъщение на истинския датски принц. Първообразът на този Шекспиров герой действително е живял на Земята… Защо Шекспир изобрази всичко това?.. Поетът твори в областта на несъзнаваното, защото първоначално пред него веднага застава образът, който той изгражда, а после, като една панорама, за която обаче той няма никакво съзнание, възниква и цялата индивидуалност, лежаща в основата на художествения образ. Защо Шекспир изтъква и остро подчертава твърде особените характерови черти на Хамлет, които може би щяха да останат незабелязани от нито един негов съвременник? Защото той ги наблюдава върху фона на времето! Той усеща промените, които настъпват в една душа, когато тя преминава от стария живот в новия.“(Р. Щайнер)

Индивидът не носи сам цялата вина за своето престъпление. Над него тегне тежкото проклятие на предишна низост, предателство и крайности. В случая с античния герой Орест това е бремето на престъпления, извършени от предците му, а в случая на по-близкия до нашето време Хамлет призрачната сянка на някакво общо световно объркване тегне над целия свят и внася мрак в душите и в делата на човека. И нищо не може да остане незасегнато от проникването в него на това помрачение, защото съществува връзка между всички неща, те влияят едно на друго, непрекъснато си взаимодействат по невидими пътища, протъкават се и взаимно изграждат тъканта на следващото, на идното. То носи отпечатъка на всичко случило се, изпитва влиянието на всичко по-рано преживяно, промислено, извършено; нищо в този свят не съществува изолирано и само.

Цялото това бреме на общото човешко минало изпитва върху себе си Хамлет – героят на Шекспир. За да разкрия по жив начин образа на Хамлет от великата Шекспирова трагедия, за да обозра въпросите и отговорите, безначалното и безкрайното, вложено в неговата житейска драма, ще започна, като се върна в миналото, в Античността, и се опитам да го сравня с един друг герой – Хектор.

Кой е Хектор от Илиада? Съвършеният мъж, образецът за човешко същество – отдаден на род, семейство; в топла, любяща близост със своята съпруга, в синовна обич и бащинска нежност, в братска загриженост, непринудено изпълняващ своя дълг; син и покровител на целия свой народ, човек с ясни и устойчиви ценности.

„…вгледайте се в образа на Хектор, в неговото пластично оформяне, в неговата завършеност. Вгледайте се в отношението му към бащината Троя, към съпругата му Андромаха, в отношението му към Ахил, в отношението му към войската и военните действия. Опитайте се да съживите в душите си образа на този мъж с цялата му съпружеска нежност, с цялата му антична привързаност към бащиния град Троя, с всичките му заблуждения; не пропускайте, моля Ви, връзките му с Ахил и Вие ще се убедите, че всичко това може да се случи само на един велик човек. В лицето на Хектор, тъй както го описва Омир, ние имаме пред себе си един герой с всеобхватни човешки добродетели.“ (Р. Щайнер)

И кой е Хамлет – отново според Р. Щайнер? „За него Гьоте казва: Ето една душа, която не може да се справи, нито да се задоволи с каквато и да е ситуация, една душа, която сега е изправена пред такава задача, каквато тя не може да изпълни… Несигурен скептик, който не съумява да се справи с житейските ситуации, колеблив неудачник… в него пулсира цялата сила на Хектор. Обаче в същото време ясно усещаме как тази сила не може да се прояви напълно, как тя сякаш се сблъсква с някакво препятствие… Ние виждаме присъствието на Хектор в Хамлет… обаче той не може да се справи с изискванията на новото време.“

„Нека резюмираме цялото съдържание на Шекспировия „Хамлет“ само в няколко думи. Ако размисли върху тях, човек може в известен смисъл да е сигурен, че вниква в съдържанието на Хамлет. И логически той наистина вниква. Обаче по друг начин вниква този, който е изживял цялата Шекспирова драма. През душата му е преминало едно богатство, което не може да бъде заменено с никакво описание. Идеята на трагедията „Хамлет“ е станала негова художествена, лична опитност.“ (Р. Щайнер)

Какво бушува в душата на Хамлет, кое причинява нерешителност и невъзможност за реализиране на най-елементарни страни от човешкото битие и взаимоотношения в тази така чиста, млада, интелигентна и чувствителна натура? Усетът, че носи в себе си бремето на много епохи и много човешки трагедии, на океани неразбирателство и инакомислие. В душата му тегне товара от грешките на неразумното човечество и той е изразител на несъвършенството на света, така, както Хектор е изразител на съвършенството от времето, когато на Земята е имало въдворен някакъв божествен ред.

„О, таз корава плът да би могла

да се стопи, да стане пара, дим!

Или — самоубийството всевишний

да не бе забранил! О, боже, боже!

О, колко гадно, блудкаво, безплодно

за мене всичко в тоя свят изглежда!

По дяволите! Пфу! Градина в тръне

и бурен той е — пуста, заглушала.“

Под маските на този свят има много скрито от очите, истината е зарита под лъжа, разминават се показно и реално, злото се облича в ангелски одежди, доброто, честността тлеят под бремето на неувереност и колебание.

„ни бурните сподавени въздишки,

не, нито изобилният поток

в очите, нито образът наведен,

ведно с движения и вид на траур —

показват ме какъвто съм; това са

неща, които могат да се правят.

Скръбта ми — тя е в мене и без външност;

а всичко туй е само вид на болка.“

„Макар и вдън земята скрити чак,

безчестните дела ще блеснат пак.“

„Дай книга тук! Веднага да запиша,

че някой може да ти се усмихва

— усмихва, да — и пак да е злодей:

поне тук в Дания такива има!“

На Офелия:

„Бог ви е дал едно лице, а вий си правите друго — кривите се, играете, шушнете и давате подигравателни имена на божиите създания…“

Но в Хамлет живее и усетът за безсмъртието на душата, за нейния път през въплъщение и смърт. Човешката плът е сродна на пръстта, но над нея властва духът на вечността.

„Да, има повече неща в небето

и на земята, драги ми Хорацио,

отколкото си мислиш с твойта жалка

наука…“

„…Живота си

аз не ценя ни за игла. А мойта

душа, каквото и да стане, тя е

безсмъртна като него.“

„…тази хубава сграда — земята — ми се вижда като безплодна канара; този великолепен балдахин — въздухът, видите ли, този дивно надвиснал небосвод, този царствен покрив, изпъстрен със златен огън — уви, всичко това, струва ми се, не е друго освен едно скверно, отровно съборище на изпарения. Какво дивно създание е човекът! Колко благороден с разума си! Как безграничен по способности! По форма и движения — колко ясен и възхитителен! Колко подобен в делата си на ангел! Колко подобен в понятията си на бог! Красотата на света! Идеал на всичко живо! Не за мене обаче: какво значи тази квинтесенция на праха?“

Без значение ли са тогава земните дела? Защо в нас говори, крещи онзи незаглушим глас, идващ сякаш с тътена на земята? Глас, който иска, повелява да се въздаде справедливост. Глас, който ясно изразява грозните дела в света и жадува за правда и възмездие, но също така дава ясно да се разбере, че личното отмъщение слага печат на душата и води към нови неправди. Заради натрупаните от човечеството грехове се е стигнало до пелената от заблуди, стелещата се над човешкото съзнание. То вече може лесно да попадне в плен на злите сили.

Духът към Хамлет:

„Макар и твърда, добродетелта

пак бива прелъстена от греха;

и в сладострастие когато пламне

дори блестящий ангел — той отвръща

се от божественото свое ложе

и цял жадува низост.“

„Ако си жив човек, недей търпя

да стане царственото датско ложе

леговище на сласт и брачен срам.

Ала каквото и да правиш — свойта

душа не опетнявай, недей пламва

от злоба срещу свойта майка: нека

Бог да я накаже и онези тръни,

о, тръните на съвестта, забити

със живо жило в нейните гърди…“

Хамлет:

„Защото може би духът, що аз

видях, да е бил дяволът (той знае,

да се представя в най-примамлив образ),

да, и тъй като съм слаб

и меланхолен (а в такива тъкмо

души се настанява той) — възможно

е да ме тласка той в коварна примка…

Аз искам всичко сигурно да знам.“

Как да бъде решен този въпрос в безмерната му сложност? Душата на Хамлет се мята в примката на невъзможността:

„Без бряг е времето? О, скръбен дял —

нима аз бих го в брегове сковал?“

И цялата невъзможност, всички нерешени дела в ума, всички битки, състояли се само в сърцето, чувството, че носиш товара на греховете и невъздадената справедливост на цялото човечество, изкристализират в знаменития му монолог:

„Да бъдеш или не — туй е въпросът.

Дали е по-достойно за душата

да понесеш камшиците, стрелите

на бясната съдба, или да се

опълчиш сам срещу море от мъки

и да им туриш край? Умри, заспи —

не повече… И знай, че твоя сън

е краят на сърдечна скръб и хиляди

жестоки удари — дял на плътта!

О, ето край желан! Умри, заспи…

Заспи или пък може би — сънувай?…

Да, и това е пречката; защото

какви ли сънища ще ни споходят

сред тоя смъртен сън, когато ний

отхвърлим всеки земен смут и мъка?

И туй ни спира. Този страх превръща

живота в дълголетна нищета.

Кой би понасял гаврите и бича

на времето, неправдата на силния,

на гордия презрението, мъките

горчиви на отвъргната любов,

потъпкването на законите,

безочието на властта, онуй

презрение, което получава

смиреното достойнство във награда

от недостойнството — кой би търпял

това, щом може да намери мир

с едно замахване? Кой би желал

да носи това бреме и да страда,

да стене в тоз мъчителен живот?

Но ужасът пред нещо след смъртта —

страната неоткрита, от която

не се е връщал никой пътник още —

смущава волята и ето, че

по-скоро сме готови да търпим

сегашните злини, отколкото

към други неизвестни да се хвърлим.

Така съзнанието ни създава

от всички нас страхливци; и така

естественият цвят на смелостта

изтлява в бледността на наште мисли.“

От създаването си до ден днешен Хамлет е единственият възможен герой за света. Времето на Хектор е безвъзвратно отминало, нашето време е времето на Хамлет. Във всяка въплътена душа трепти Хамлетовата везна – от едната страна е жаждата за справедливост, от другата – смирението пред Божия промисъл. Не ние сме съдниците, справедливостта ще бъде въздадена от друг, по-могъщ. Само не трябва да угасва пламъкът на нашата съвест. Като прозорец, светещ в мрака, като фар в безкрайната тъмна шир на океана. Докато истината гори в съзнанието, докато тя сочи пътя, Хамлет е жив и в света живее надеждата.

„Вий искате да свирите с мене. Вий се поставяте тъй, като че ли познавате моите клапи. Вий искате да изтръгнете сърцето на моята тайна. Вий искате да ме изпитате от най-дълбоката ми нота чак до върха на моята гама — а в тоя малък инструмент има много музика, великолепен глас. Обаче вий не можете да го накарате да заговори! Поврага! Мислите ли вий, че с мене се свири по-лесно, отколкото с една флейта? Наречете ме какъвто искате инструмент, вий можете да ме разстроите, но не и да свирите с мене.“

Хамлет не искаше да бъде затворен в ковчег. Напъхан в рамките на всякакви шаблони. Той искаше да остане жив. Душата му не се вкости, избирайки твърда насока. Величието му остана в трепетите на неговото колебание. Колебание, което е красиво и достойно, защото в него просветва прекрасният и дълговечен глас на правдата и съвестта.

Използвана литература:

Личева, Ам., Дачева, Г., Кратък речник на литературните и лингвистичните термини. Колибри. С. 2012

Шекспир, У., Хамлет (в превод на Гео Милев), https://chitanka.info/text/21205

Щайнер, Р., Антропософия и изкуство, https://rudolfsteinerbg.com/rs/index.php?/topic/1784-7%D1%81%D0%B5%D0%B4%D0%BC%EF%BB%BF%D0%B0-%D0%BB%D0%B5%D0%BA%D1%86%D0%B8%D1%8F-%D0%BA%D1%80%D0%B8%D1%81%D1%82%D0%B8%D0%B0%EF%BB%BF%D0%BD%D0%B8%D1%8F-%D0%BE%D1%81%D0%BB%D0%BE-18-%D0%BC%D0%B0%EF%BB%BF%D0%B9-192%EF%BB%BF3-%D0%B0%D0%BD%D1%82%D1%80%D0%BE%D0%BF%D0%BE%D1%81%D0%BE%D1%84%D0%B8%D1%8F-%D0%B8-%D0%B8%D0%B7%D0%BA%D1%83%D1%81%D1%82%D0%B2%D0%BE/

Щайнер, Р., Чудото с Лазар, https://rudolfsteinerbg.com/rs/index.php?/topic/138-%D1%87%D1%83%D0%B4%D0%BE%D1%82%D0%BE-%D1%81-%D0%BB%D0%B0%D0%B7%D0%B0%D1%80/

Щайнер, Р., СС_139 Евангелието на Марко, https://rudolfsteinerbg.com/rs/index.php?/topic/1100-%D0%BF%D1%8A%D1%80%D0%B2%D0%B0-%D0%BB%D0%B5%D0%BA%D1%86%D0%B8%D1%8F-%D0%B1%D0%B0%D0%B7%D0%B5%D0%BB-15-%D1%81%D0%B5%D0%BF%D1%82%D0%B5%D0%BC%D0%B2%D1%80%D0%B8-1912/

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

%d блогъра харесват това: