Очите ми

Моят литературен свят

На пейката преди сто години или Красотата на розата

Първата езотерична книга, която прочетох, се наричаше „Шепотът на утринните звезди“. Мама винаги ми е казвала, че още с първите си думи съм заговорила в рими. А когато започнах да мечтая за романтичната любов, бях убедена, че в мен ще се влюби мъж на име Кристиан, и го търсех.

Сега чета за Кафка. Никога не съм предполагала, че ще започна с него това начало на началата. Но ето че чета и стигам до думи от писмото до баща му: „Да се ожениш, да създадеш семейство, да приемеш всички деца, които се родят, да ги опазиш в този несигурен свят и дори донякъде да им дадеш насока – това по мое убеждение е най-голямото, което изобщо може да постигне един човек.“

И по мое. И по мое убеждение. Затова се постарах с всички сили да го направя. То ми костваше промяната и то ме крепи във всички мои несигурни моменти, мигове на екзистенциални страхове, съпътстващи ме още от детството.

Наричам мама роза и сега, в последната четвърт от живота си, тя наистина е роза за мен. Истинска красива роза, макар в останалото време да е била онова, което е бил за Кафка баща му. Потисник, белязал дълбоко живота му с комплекси и невъзможност да премине отвъд тях.

Аз обаче преминах, направих го заради своите деца, и така мама се превърна първо в къпината, която не ми даваше да порасна и да стана равна на нея, а после и в розата, споменът от която може да бъде красота и само красота, и нищо друго.

Когато си голям, наистина голям – пораснал, равен на хората, когато можеш да се справяш с житейските дела с мъдрост и любов, не ти остават вече никакви комплекси, никакво неудовлетворение. Никакво. Има една духовна сила в теб, която, ако е достатъчно голяма и могъща, ще те изведе отвъд това – отвъд несигурния блатист брод на вини и екзистенциални страхове. И тази сила си ти самият, но не физическият „ти“, а онзи, пребродил множество други времена и селения, онзи, преживял още много пъти по толкова несгоди и победил ги с любов, победил ги с мъдрост, победил ги със смирение.

И пътят до смирението е непрекъснато падане от най-големите висини, непрекъснат крах, поражения, невъзможност в лицето на голямата и великата, непреклонната и справедливата съдба.

Това си онзи „ти“, чийто живот смътно си спомняш в сънища и предчувствия, когото носиш от хилядолетия в най-тъмните кътчета на несъзнаваното, дълбоко в костите си, където обитава спящата ти, сляпата ти воля. Това си онзи „ти“, призваният да се подчинява на съдбата, която сам е изковал и кове, онзи „ти“, над когото имат власт и луната, и слънцето, на когото му е страшно, когото люшкат бесните вълни на неизвестното, но и който изпитва дълбок покой, свързвайки се със себе си в своите най-вътрешни несъизмерими и блестящи висини.

Мъжът на име Кристиан дойде и си отиде, защото това не беше онзи Кристиан, когото търсех. Защото нямаше как да бъде – нямаше как да бъде никой друг. Защото Кристиан бях аз самата, в едно друго време, в един друг свят – преди точно сто години. Прозрението за това ми донесе една пейка. Пейката от негово стихотворение.

Той се качва вечер на хълма и стои в убежището си – пейка, а светлините на къщите долу изнасят цяло представление, трепкайки в листата. Какво усеща, седейки на пейката – дълбок покой, който сякаш се носи към него от… бъдещето. Той има усещането за вечно присъствие до себе си, за „далечна приятелка“, скъпа приятелка, понесла, поделила си с него земното му бреме. Човече, кой е това, този скъп приятел, който винаги е до тебе, който ще преодолее за теб всичко онова, с което ти не си могъл да се справиш, който от любов ще придобие сила и ще го направи – ще промени твоя живот и безсилието ти… Да, твоето безсилие ще се превърне в негова сила, твоето страдание ще се превърне в негов трамплин, твоето предчувствие ще стане негова увереност и той ще преобрази твоя, своя живот до неузнаваемост. Ще поправи всички грешки, за които времето не ти е стигнало да поправиш. Ще разгадае тайните, за които болестта и смъртта са ти отнели възможността да ги разгадаеш. Кой е този човек, ако не ти самият нататък – отвъд този живот, отвъд това физическо съществуване, в следващото.

Нямал ли си чувството, че някой идва към теб от бъдещето и ти носи дълбок покой и увереност, че всичко винаги е наред…

Така растях и аз. Една сила ме запазваше винаги – моята. Моята неосъзната, но живееща в мен сила, жилавост и воля, и предчувствие, че всичко винаги е наред. Докато това предчувствие се превърна в знание.

И така, Кристиан седи на пейката. Той е болен от туберкулоза от 21-годишен. Пише поезия. Фамилията му е Моргенщерн – „утринна звезда“.

Някои ще си помислят, че това е фантастичен разказ и биха били прави, ако можеха да докажат, че съм си го измислила.

Първата езотерична книга, която прочетох, се наричаше „Шепотът на утринните звезди“. Мама винаги ми е казвала, че още с първите си думи съм заговорила в рими. А когато започнах да мечтая за романтичната любов, бях убедена, че в мен ще се влюби мъж на име Кристиан, и го търсех.

О, аз го намерих. Един ден, в поезия на немски – език, който никога не съм учила. Да, аз не го разбрах на немски, помолих да ми го преведат, а после дописах стиховете от суровия превод в художествен.

Намерих го, седящ на пейката на хълма. Сто години след него аз също бях прекарала часове на моя хълм в Момчиловци в опити да проумея живота.

Аз преживях болестта му – туберкулозата, която при мен стана психоза и се изрази в неконтролируеми пристъпи на паника. Получих ги на двадесет и една, живях с тях и сама ги преодолях на четиридесет и две – възрастта, на която той бе починал. Аз не знаех за него тогава, просто успях да се завърна към живота там, на онази бариера, от която нататък той не бе успял. Но силата ми за това несъмнено се коренеше в неговата слабост.

От болестта му бях наследила необяснимите си страхове, тя стоеше като пашкул в мен, капсулирана някъде, но изпълваща цялото ми същество. Преживях страховете му от кръв, болници, без почти да съм се докосвала в живота си до това. Не можех да простирам бяло пране с червени щипки заради кръвта по белите болнични чаршафи, но когато се случваше, не знаех защо е това.

Трябвало е да се родя на 7.01.71 и тези единици и седмици се появяват постоянно пред очите ми, накъдето и да се обърна. Той е бил роден през 1871 г. и аз знам, че цифрите имат значение.

Но не цифрите и не умозаключителната част от мен разбра за Кристиан, не. А споменът за пейката. Усетът за пейката, където той седи заедно с далечната своя приятелка, с невидимото й присъствие и чувството за поделеното бреме.

Имала съм много мигове на откровение в моя живот. Пиша поезия, вдъхновена от висши духовни пространства, които ми разкриват тайните, същността на нещата. Моите съвременници, потънали в материалното битие, не ме усещат и разбират, но аз се старая да разбирам тях.

Мама нарекох роза и действително виждам в нея вече само красотата. На своите деца дадох много повече, отколкото тя можа да даде на мен, но аз видях Кристиан – животът си преди, видях невъзможността, оковите на ограничението, на болестите и тежненията в съзнанието. Видях, че всяка неспособност по-нататък се превръща в сила, която не само те удържа, но и те издига до звездите. Видях, че имам силата да издигна и понеса и нея, да й дам импулс да придобие своята сила от своята слабост, и че спойката на всички неща се нарича любов.

Любов, която обаче не е външна и насилвана, принуждавана, несигурна. А вътрешна, стабилна, идваща от много далеч, изстрадана вечна любов. Любов и подкрепа към себе си, към най-интимната си, безсмъртна същност.

Още когато съм се родила, съм знаела, че съм поетеса, тогава най-силно съм си спомняла. После е трябвало да забравя. Докато видях пейката. От преди сто години.

А Кафка? Нищо, просто той е починал в същата съдбовна невъзможност, както и мнозина други. Описал е живота като един абсурд, като един пълен абсурд. И животът е бил такъв. Но не и следващия път. Не и следващия път. Когато децата на бащата на Кафка ще бъдат щастливи. Защото и той, и те ще знаят какво да сторят. Когато във всичко ще можеш да запомниш вече само красотата на розата…

2 коментара

  1. Със споделеното, Диана, ясно, осезаемо се открехва вратата за предчувстване на невидимите за очите, но също толкова действителни езотерични истини и положения. Обогатява и наслаждава!

    • Да, във всичко, което създавам, се опитвам да изразя това – тази непреходност, безначалност и безкрайност, и че формите са само отражение на нещо по-голямо.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

%d блогъра харесват това: