Очите ми

Моят литературен свят

Образи, вдъхновени от Бог

Анализ на „Кораб“, „Вечер след дъжд“, „Когато се вълнува пожълтяла нива…“ и „Облаци“ на Михаил Лермонтов.

За предмет на този анализ съм избрала четири стихотворения на Лермонтов, които рисуват богати образни картини. Картини, които, наред с цялата своя наситеност и вътрешни противопоставяния, ни изпълват с покой. Може би това звучи парадоксално, но не би звучало така, ако тръгнем от представата, че чувството за цялост и пълното приемане на противоречията на битието носят на душата покой.

В началото си бях поставила за цел да разкрия как въздейства върху четящия или слушащия образното слово. Онова слово, изтъкано не от сухи декларативни фрази, а от пълнокръвни образи. Защото поезията на Лермонтов е образец в разгръщането на такива образи. По отношение на нас, читателите, в непосредственото преживяване на образа има нещо първично, спонтанно, проблясък универсална истина, вероятно неподлежаща на обличане в думи, вероятно възприета с част от нас, която е под нивото на разсъдъка, но отворена като портал към вътрешните и от там към висшите светове, в които се съдържа реалността на обкръжаващото ни. При четенето на поезия е нужна безрезервна отдаденост на написаното. Както при всяко едно истинско общуване.

След като анализирах стихотворенията, забелязах, че и четирите са изпълнени с вездесъщия ненарушим покой на божественото присъствие и слово. Забелязах, че като всяка гениална поезия, те са боговдъхновени. В тях личността на човека отстъпва пред дарбата на поета да бъде проводник на космическото, на безсмъртното. Възможността за познание отстъпва пред самото познание – органично, спонтанно, уловено в единството на противоречащи си привидно явления.

Да започнем от стихотворението „Кораб“. Чисто технически образът на носещия се из морския необят кораб е изграден чрез понятия като „самотен“ и „ширини“, чрез опозиции като родно/чужбина, щастие/метежност, бури/покой.

Кораб

превод: Кирил Кадийски

Самотен кораб се белее

сред сини морски ширини…

Защо се из чужбина рее?

Защо от роден дом страни?

А мачтата скрипти, поляга,

вълни играят, дъжд плющи…

О, той от щастие не бяга

и не към щастие лети!

Над него – слънчев лъч прежуря,

под него – блясъци от зной.

А той, метежен, търси буря,

като че вижда там покой.

След изграждането на този образ във възприятието на читателя обаче не остават отделните картини на прежуряне и зной, на надигащи се вълни и плющящ дъжд, на бяг или скриптящи полегнали мачти, на пристигане или отдалечаване от чужди и родни брегове. Не. Остава един единствен наситен и цялостен образ на кораб, белеещ се сред необятната морска шир. Остава едно единствено наситено и цялостно настроение на свобода, неокованост, волност. И в крайна сметка – покой.

Ето това е съвършеното, цялостно и неразпадащо се изграждане на образ в поезията – когато този образ успее да остави у читателя едно единно и трайно настроение, една неразпадаща се и цялостна представа.

Във „Вечер след дъжд“ изпъква не толкова образът на вечерта, нейният загадъчен – полуосветен, полуздрачен свят е само фон, но в дъждовните капки, оконтурили предметите, се е концентрирала малкото останала от залезната магия светлина. Тя прави обикновеното цвете да изглежда сега „прекрасно като източен елмаз“.

Вечер след дъжд

превод: Андрей Германов

Поглеждам: вън угасва свод студен.
Прощален лъч под купол позлатен,
по кръстове, колони и врати,
в измамени очи гори, блести.
На мрачен облак огнения край
като змия в небето се чертай,
ветрецът, от градините повял,
зелената трева е разлюлял.
В тревата цвете забелязах аз,
прекрасно като източен елмаз –
по него трепкат капчици едва,
а то стои с наведена глава
като девойка в размисъл горчив:
душата мъртва – споменът е жив…
И въпреки, че рони сълзи тя –
все пак усеща свойта красота.

1830

Нарисувана е една необикновено красива картина, в центъра на която е малкото цвете, прилично на девойка, обляна в сълзи. Цялостното възприятие обаче ляга върху обширната картина на размиващата контурите на реалността вечер и цветето остава само малък блестящ детайл от нея. Осъзнаването на красотата му е благодарение на цялостната картина на нейната загадъчно блестяща красота.

Отново в нас остават не толкова отделни детайли и опозиции, именно защото те са така майсторски вплетени в тъканта на стихотворението, че не може да се открои прекалено нито една нишка. Остават цялостната хубост и тайнственост, покоят на вечерния, осиян от живи, трепкащи дъждовни капки и форми, пейзаж.

В „Когато се вълнува пожълтяла нива…“ е изобразен друг пейзаж – жълта нива, свежа зелена гора, градина със зрели плодове и сенчест листак.

Когато се вълнува пожълтяла нива…

превод: Иван Бурин

Когато се вълнува пожълтяла нива,
и в свежата гора прошумоли ветрец,
и крие се в градината узряла слива
под сладостната сянка на зелен листец;

когато момина сълза сребриста,
в златисто утро или в тих вечерен час,
с главица росна и уханно-чиста
ми кима тихичко зад някой храст;

когато хладен извор в сенчеста долина,
унесъл мисълта, полека ми шепти
и тайнствено ме мами да замина
към края тих, отдето той лети –

тогава се смирява в мене стон, тревога,
изчезват бръчките от моето лице,
и щастие намира моето сърце,
и в небесата виждам бога.

1837

По-нататък се появява и момина сълза. Пейзажът дори не е от един и същи сезон, защото сливите зреят наесен, момината сълза цъфти през пролетта. Преднамерено ли е търсено това несъответствие? Може би за да бъде обхванат светът във всичките му годишни времена, за да бъде казано по този начин – всякога. Това потвърждава и следващият стих: „в златисто утро или в тих вечерен час“ – все едно кога, всякога. Защото тук се рисува свят отвъд познатите очертания на видимия свят. Свят на усета, свят на спомена, на преживяването, на вътрешния живот и вътрешното време на душата. Там мисълта лети от едно на друго място, унася се от напева на извора, от тайнството на тихия шепот. И срещата с Бог се случва между погледа и небесата, но само защото Бог вече е открит в покоя на това вътрешно пространство, хармонизирано от природата.

Това е картина на покоя, образ на покоя, на уравновесяване на всички мисли и чувства и достигане до същинския извор на щастието – смиреното сърце. Тук щастието не е чувство на приповдигнатост и вълнение, на удовлетворение от изпълнени желания, то е благост и равновесие по отношение на себе си и света, такъв, какъвто е.

И още един интересен, на пръв поглед противоречив, образ е пресъздаден в стихотворението „Облаци“.

Облаци
превод: Димитър Горсов

Облаци сродници, облаци странници!
В степи избистрени – верига бисерна.
Все сте на път вие, все сте изгнаници –
Север оставили, над Юг надвиснали…

Кой ви преследва? Съдба предрешена ли?
Завист стаена ли? Злоба открита ли?
Страх ли ви дебне след зло престъпление?
Или сте подлост другарска изпитали?…

Не!… Над полетата мъртви скучаехте…
Чужди на страсти и на страдания,
в хлад волен, в бяг вечен, вие не знаете
роден край що е, и що е изгнание.
1840

С голямо майсторство на перото и с искреността на своята душа Лермонтов рисува образа на изгнаника, съпоставяйки участта му с тази на вечно скитащите в небето облаци. Изгнаници – и то заради скука, прищявка; заради свободолюбивия си, отривистия си нрав. Волен е вечният им порив, вечният им бяг, но в него присъства хлад. Няма я топлината на родното, на обвързващото, приковаващото с уюта към себе си. Хлад също и в чувствата – без страсти, съответно и без страдания, без бремето на съпричастието, без тежестта на разделите, на скръбта. Живот-игра, вечно движение и промяна, непривързване към никого и към нищо. Има ли нещо от тяхната волност и бяг в душата на лирическия Аз, който ги гледа от приковаващата плоскост на земното пространство? О, да! Този техен живот не му е чужд, но той не може да го превърне в същия полет, в него присъства и земната тежест и невъзможност да се освободи от бремето на чувства, привързаности, спомени. В крайна сметка обаче, осъзнавайки всичко това именно чрез наблюдението на тези вечни и неподвластни на ничия воля скитници, душата приема незрелостта на желанията си, приема фрагментираността на личността в земния противоречив свят, приема несъвършенството си и в мига, в който трае прозрението, я залива неземен покой.

Четири стихотворения – четири гениално разгърнати от Лермонтов образа, отпечатващи се в съзнанието. От тях диша смирение. Смирение пред красотата на прозрението и сливане на душата с вечността. Смирението изключва всякаква тъга. Тъгата е присъща на личността, смирението – на вечното, безсмъртното в нас. Дори да се чувстваме тъжни от житейските избори и равносметки, които правим за себе си, щом настъпи смирението, настъпва и мигът на пълното и красиво приемане на несъвършенството, което не е могло да бъде поправено. Смирението е акт на любов към творението, което в същността си е съвършено, но тъй като е в постоянно развитие, се разкрива винаги в двойственост, в непълнота. Човекът страда от тази непълнота, но само когато се почувства отделен от цялото творение. В смирението си той отново се усеща цялостен и част от нещо голямо и прекрасно, ето защо бива завладян от покой.

Именно този покой на целостта ни облъхва от тези съвършени картини, разкрити в стиховете на Лермонтов. Колкото и да се е терзаел човекът Лермонтов, поетът в него е знаел и е можел да изрази тайните на битието. Душата му е била способна, в миговете на своята пълна отдаденост, да прелее във великото творение и да черпи истина, любов, посока и равновесие от там. Ето на какво се дължи богатството на неговата поезия. Тя е боговдъхновена…

Диана Янкулова

2 коментара

  1. Удоволствие е да го прочета!

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

%d блогъра харесват това: