Очите ми

Моят литературен свят

Анализ на „Старица със чекрък“ на Кристиан Моргенщерн

СУ „Св. Климент Охридски“

Факултет по славянски филологии

Катедра „Теория на литературата“

КУРСОВА РАБОТА

Изготвил: Диана Янкулова

Ръководител: Доц. д-р Тодор Христов

Тема: Анализ на Старица със чекрък на Кристиан Моргенщерн

За обект на този анализ съм избрала стихотворението на Кристиан Моргенщерн Старица със чекрък. Кристиан Моргенщерн е немски поет, фейлетонист, драматург и преводач, живял в края на 19. и началото на 20. век. Популярната му книга със стихове Песни под бесилото (1905) е написана в стил гротеска.

Тъй като ще разглеждам стихотворението от гледна точка на формализма, а този подход се интересува от остраностяването, ще приложа две други стихотворения на същия автор, в които остраностяването е повече от очевидно. Особено в първото стихотворение то дори е единствено достойнство на творбата:

НОЩНА ПЕСЕН НА РИБАТА

~
U U
~ ~ ~
U U U U
~ ~ ~
U U U U
~ ~ ~
U U U U
~ ~ ~
U U U U
~ ~ ~
U U
~

1905

ЕСТЕТИЧЕСКАТА НЕВЕСТУЛКА

Самотна невестулка
засвири на цигулка
под ледена висулка.

Кажете, тази твар
защо тъй стори?

В нощта ми отговори
небесният стражар
със жар неповторима:

Тоз авангар-
ден звяр
го стори, за да има рима.

1905

(Естетическата невестулка е в превод на Венцеслав Константинов.)

Стремежът към остраностяване се появява при символизма – последните десетилетия на 19. век. За символистите е важно „умението да се създаде усещане за предмета като присъстващо отсъствие“, не директно да се покаже и посочи. „Важен е не толкова смисълът, колкото душата на словото. Затова и в разбиранията им за него има нещо от вярванията на примитивните култури в магическата сила на думата, затова и стават важни звученето, странността на формата, способността на думата да бъде поливалентна, т.е. да удържа в себе си повече смисли.“ (Личева Ам., 2005, с.161)

А ето и стихотворението, което съм избрала за анализ. То е в мой превод:

СТАРИЦА СЪС ЧЕКРЪК

Луна през небесата кръшно
върви в походка-кръг.
На север, във голяма къща –
старица със чекрък.

Преде, преде… Какво нарежда?
Чекръка все извива…
И с дреха, бяла като прежда,
жената е щастлива.

Луна през небесата кръшно
върви в походка-кръг.
На север, във голяма къща –
старица със чекрък.

Формалистите говорят за поетически език, който не изразява, а пронизва като мълния, предизвиква афект. (Христов, Т., 2020) Осъзнаваме какво се е случило в нас, но то е като прозрение, не можем да кажем кога е възникнало, то ни залива, улавя, обхваща като поток. Остраностяването е принцип, чрез който да направим нещата да въздействат по този начин. Моргенщерн се е справил блестящо с остраностяването в това стихотворение. На пръв поглед в него не се случва нищо – една луна следва своя ход в небето, една жена в голяма къща на север също следва своята рутина и животът е все същият. Но нещо се е променило след прочита на Старица със чекрък. Читателят. Мисля, че нещо в него е станало по-съвършено и цялостно. Ако това стихотворение наистина остраностява нещо, ако то наистина прави нещо рутинно и ежедневно да изглежда странно, ново и сякаш видяно за първи път, то това е човешкото очакване и навик животът да тече по разгърната линия, да има начало и край. Дотолкова сме свикнали нишката на живота ни да е просто нишка, да има начало, край и посока, но ето че тук има нишка, която се поражда от кръг, а житейската нишка чрез цикъла на живота и смъртта се превръща отново в кръг. Именно това създава у читателя усещането за нещо по-дълбоко и дълговечно в битието. Нещо е по-спокойно, нещо е по-цялостно вътре. Останали са някакви неведоми, но ярки следи от… вечност отвъд законите на битието. А само битие е описано тук.

С какви похвати е успял Моргенщерн да го постигне?

В Старица със чекрък на пръв поглед няма опозиции. Там има паралели, устроени така, че да се разгърне една картина широка и дълбока, обхващаща голямо пространство от света. Виждат се „горе“ и „долу“ като пространствени посоки, но те не са в опозиция, а каквото е горе, това е и долу. Кръгът създава този паралел. Горе е кръглата луна, долу е кръглият чекрък. Луната върви „в походка кръг“, чекръкът също – той се върти от ръката на жената. Това повторение на кръга като елемент горе и долу е като мълния за възприятията – нещо едновременно е навсякъде и то така симетрично! И още един похват допринася за пълнотата на картината и възприятието – кръговата композиция на стихотворението – първият куплет е също като последния. Но доминантен похват си остава паралелът, повторението – еднаквото горе и долу.

Кръг, кръг, кръг – навсякъде. Формата е кръг!

Самото име на подхода Формализъм идва от думата „форма“. Формалистите смятат, че всичко е форма, че дори не е нужно да има съдържание! (Христов, Т., 2020) Че е важно как е направено, а не какво съдържа (Айхенбаум, Б., цитиран от Христов, Т., университетски лекции, 2020) Формата е доминанта, всичко друго са подчинени на нея елементи. Но „формален метод“ не е сполучливо намерено название, защото защитниците му употребяват понятието „форма“ не като „съдържание“, а като „организиращ принцип“ на художествените явления (Айхенбаум, Б. цитиран в статия Руски формализъм, източник: интернет) Дали е сполучливо или не названието на подхода, стихотворението на Моргенщерн потвърждава, че една творба може и само с постройката си, с организацията си да бъде силно въздействаща, да създаде нужния афект. В това се състои значението на изследвания текст.

И все пак, формализмът има един недостатък. Не може да ни обясни защо старицата от това стихотворение е щастлива и защо ние се чувстваме щастливи и пълни, когато го четем. Кръг, всичко е кръг, но как този кръг ни изпълва и окръгля в щастливо доволство и цялост?

В природата на човека е да иска да си отговори на такива въпроси. Той се нуждае от мотивировка – нещо, което се доближава до познатия му ежедневен живот и прави творбата и твореца приемливи за ежедневното му съзнание.

Що се отнася до литературната еволюция, от творчеството на Кристиан Моргенщерн се вижда, че той непрекъснато търси нови форми или похвати, които да преобърнат съществуващите вече форми. Доказателство за това са експерименталните му творби, две от които приложих в началото. Предполагам, че е допринесъл за развитието на жанра „гротеска“ в литературата.

И докато за формалистите най-важното в една творба е онова, което не може да бъде казано (Христов Т., 2020), и в този смисъл за тях не е нужно да дълбаят повече, защото въздействията й са вече изяснени, аз се изкушавам в този анализ да се опитам да отговоря на въпроса защо старицата е щастлива. Възможност за това обаче няма да ми дадат средствата на формализма като подход за анализ, а ще го направят средствата на друг подход – структурализма.

Структурализмът въвежда понятието „знак“ – нещо, което можем да отличим сред другите неща и да знаем какво означава. В нашия случай най-вече ни интересува това „да знаем какво означава“ основният знак в стихотворението – кръгът. Той има лесно четимо значение, еквивалент е на пълнотата и единството. От прадревни времена човекът създава символи, в които противоположностите се допълват, сливат и създават обща цялост. Черното и бялото, жената и мъжът, луната и слънцето, смъртта и животът, водата и огънят, хаосът и редът – изглеждат като противоположности, опозиционни двойки, но едното не съществува без другото и двете заедно, обединени, правят целостта, пълнотата на битието. Всяко от тях поотделно е непълно и е само половина без другото. Земята без небето, материята без духа, здравето без болестта, светлината без тъмнината, животът без смъртта. Какво е щастието, ако не пълнота, цялост и липса на липса, липса на недостиг, тоест, щастието е кръг.

Има още нещо в творбата, което в светлината на знаците носи силна смислова натовареност. И това е актът на изпридане на нишки посредством чекръка. Символично, чрез нишките, които преде, човекът става част от всичко в битието. Става едно с протъкалото всичко битие. Нишките в живота ни са връзките ни с останалия свят, те наистина протъкават невидимо пространството и макар че не са веществени като нишката прежда, обикновеният човек, човекът на земята, на полската работа, на труда с ръце ги долавя ясно с невидимите си вътрешни сетива. Не вярвам, че не се чувства щастлив и изпълнен човек, който ясно съзнава тези невеществени връзки, който възприема себе си като неотменима част от тъканта на цялостното битие.

Ако се върнем отново на символистите, „при Бодлер теорията за символа се основава на вярата във фундаменталното единство на всичко съществуващо. Но единството не е достъпно по пътя на директното схващане, каквото могат да ни доставят сетивата и обичайните изживявания, то е достъпно само чрез активността на въображението. Въображението разкрива скритите пътища, които водят към света на единението, и тези пътища са символите.“ (Личева, Ам. 2005, с.162) Мисля, че Моргенщерн е избрал тук перфектните символи на кръга и изпридането на нишките, натоварени с „безкрайни разчитания“, „максимално свободни, събиращи материалното и духовното, субективното и обективното, и внушаващи неща, които не могат да бъдат изказани.“ (с.162)

От структуралистична гледна точка в стихотворението все пак съществуват и опозиции, и то може би най-ярките, най-древни и най-всеобхватни. И може би те не са без значение в един по-дълбок структуралистичен план. Нека ги разгледам. Земя-небе, споменат е север, което предполага и наличието на юг. Отначало реших, че това просто разгръща неимоверно много пространството, дава усещане, че е обхваната голяма част от битието – земното и небесното. Отчетох ги не като опозиции, а като еднаквости, отражения едно на друго, тъй като кръгът е и горе, и долу, и по този начин свързва елементите на пространството в нещо, чиито части вече не ми приличаха на противоположности, а на еднаквости. Но открих още една опозиция. Мога да я нарека природа-култура. Докато първите две са свързани с пространствени посоки, с неща, които не се променят, а просто съществуват, тази е свързана с преобразуване.

Етимологията на думата „култура“ е от colere – опитомявам, обработвам. Когато „обработим“ и се намесим в даденото от природата с разума, усилията си, получаваме нещо, което ни е полезно – продукт, който е полезен. (Илчевска, 2020) Това прави старицата с чекръка.

Превръщайки природата в култура, изявяваме собствената си култура. Може би първата опозиция в развитието на човечеството, след природните опозиции като земя-небе, е тази между природа и култура. Глина и пясък се превръщат в тухли, за да може човек да се приюти, дърва – да се стопли и строи, вода – впряга я, за да получи електричество. Човек твори. Прави музикални инструменти от природни материали, бои. Най-човешката проява в света е окултуряването на природата. Строим сгради, пишем текстове, възпитаваме дете – всичко това са начини да трансформираме природата. Лекарят осмисля живота си като лекува. Писателят – като пише. Човек осмисля живота си чрез начина, по който превръща природата в култура. Да направиш чешма показва загриженост и човечност. Омъжената жена е опитомена, носи косите си вързани и покрити със забрадка, ако ги пусне, е символ на бунт. (Илчевска, 2020)

Един от възловите елементи на това опитомяване, обработване и превръщане на природата е огънят. Прометей идва в света на хората, носи им огъня и се връща в света на боговете. Огънят събира хората в семейство – това е организация, дом, грижа. Чрез тази организация хората стават богоравни. (Илчевска, 2020)

Погледнато в този аспект, онова, което прави старицата предейки, я издига от същността на земното към същността на небесното. Така тя е между земята и небето, а също между природата и културата, тъй като предейки, преобразува едното в другото.

Според теорията за семиотичния квадрат, в едно стихотворение има две фундаментални опозиции и един термин, който ги свързва – една дълбочинна метафора (Христов, 2020). Смятам, че в стихотворението „Старица със чекрък“ това са небе-земя, природа-култура и свързващият ги в себе си човек – старицата.

И все пак, за мен, в разглежданото стихотворение има повече паралели, еквивалентност. Дори бялата дреха на жената не е опозиция да кажем на нощта, защото нощта в стихотворението е осветена от кръглата луна и е светла.

Виждаме, че за да се анализира в пълнота стихотворение като това, са нужни най-малко два литературни подхода. Въпреки че формалистичният е добър за тук, той не изчерпва напълно възможностите на творбата, тя има още какво да ни каже и тези нейни пластове могат да бъдат обхванати със структуралистичния подход и неговото понятие „знак“.

„Изкуството е много по-истинско от реалността, защото не ни наранява, а събужда възвишени и пречистващи емоции.“ (Уайлд, О., цитиран от Личева, Ам.) Тези мисли на Уайлд се противопоставят на нуждата от мотивировка и разбиранията на представителите на реализма и авангардните течения, че „изкуството трябва да наранява, за да докосва живота ни“ (Христов Т., 2020) И все пак, двете противоположности се допълват до цялото, оформят кръг, създават единство в представата на човека и може би в това е най-великото значение на противоположностите – да дефрагментираме света, да противопоставим фрагментите, както са го сторили формалистите – форма срещу съдържание, похват срещу мотивировка, остраностяване срещу автоматизъм, поетически срещу практически език, за да видим най-после неделимото, съвършеното цяло, от което сме част.

Литература:

Христов, Т. университетски лекции (София, 2020)

Илчевска, М. университетски лекции (София, 2020)

Панчева, Е., Личева, А., Янакиева, М. Теория на литературата. (София, 2005)

Статия Руски формализъм, източник: интернет

Уайлд, О. Критикът като художник (Варна, 1982)

2 коментара

  1. Прекрасен анализ! Вълнуващ и обогатяващ!

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

%d блогъра харесват това: